Отделните част на човешкото тяло (органи и системи) не функционират самостоятелно. От една страна органите реагират с местни (локални) реакции, но от друга страна реагират и като едно цяло. Като комплексно-органна система. Отделните й части не са равноправни – те са с диференцирани функции и тяхното функциониране се подчинява на ролята на нервната система. Тя осъществява единството на органите – постоянно функционираща пряка връзка между вътрешните органи и тяхното корово представителство. Нормално ние не възприемаме дейността на вътрешните си органи, защото те са подпрагови (неосъзнати). Съвкупността от тези сигнали създава оптималния тонус на мозъка - витално чувство. Чувство за жизнено благополучие, когато сме здрави.
   При нарушение в орган или система от органи те изпращат по-интензивни сигнали, стават надпрагови (осъзнати). Това може да доведе до т.нар. интерорецептивен условен рефлекс – рефлекс от страна на вътрешните органи. Те се образуват трудно, но са устойчиви, като се образуват (чувство на болка като влезе в болницата, в която е бил със същата болка) кортико-висцерални условни рефлекси. Те протичат по два механизма:
  1. пусков механизъм – привежда органа в действие (от кората към органа и пак към кората);
  2. регулиращ механизъм – регулира протичането на самата реакция.

   Взаимоотношенията между органите/системите в тялото и кората, осъзнато чрез интерорецепторите, дават сведения за състоянието на соматата и психиката. Увреди по  тялото водят до увреди в психичния апарат. Всички психични промени, които следват от телесни заболявания, са наричат соматогенни (от връзката на органите в тялото с мозъка). Психичните реакции, възникващи по психичен път (от неблагоприятни психологически фактори), се означават с термина психогения. Те са резултат от външни на индивида психични въздействия. Могат да нарушат формирането на отделни вътрешни органи и системи и да се стигне до соматични заболявания. 
Психсоматична зависимост (Хипертонията е соматично заболяване, ако е резултат от нарушена бъбречна функция, но ако не, тя е психосоматично заболяване)

Формулировка на случай 


Психологичният статус има за цел да разкрие наличните разстройства в психичното функциониране. Отклонения – симптоми в преживяването и поведението на пациента, от които да се изгради синдромалната характеристика на психичната болест при конкретния пациент. Възприета е доста стриктна последователност при изследване на психичния статус, която гарантира пълнота на обхващането на всички психични функции. Умението на изследващия да наблюдава, описва и разговаря  е фокусирано върху разбирането на наличните психологически феномени с оглед изграждането  на собствена диагностична хипотеза. В клиничната психология и психиатрия снемането на психичния статус се извършва в следната последователност:
  1.  Описание на външен вид, двигателна активност, мимичната и пантомимичната изразност, желанието или нежеланието на пациента да разговаря, отношението му към психолога и обстановката, изразени чрез невербални комуникационни сигнали. Чрез тези сведения се съди за жизнената активност и отчасти за емоционалното състояние на пациента.
  2. Следи се за речта – темпо, ритъм, интонация, прекъсвания, дълги паузи.
  3. Следват въпроси, които имат за цел да идентифицират емоционалния фон на настроението. По време на този първоначален контакт се наблюдава готовността на пациента да вербализира преживяванията си.
  4. Изследва се съдържанието на мисленето. Най – съществено тук е разкриването на налудна продукция с оглед натрапливи мисли, свръхабнормни убеждения, налудни идеи. Клиничният психолог се стреми да стигне до изясняване това как пациентът си обяснява своите необикновени преживявания.
  5. Търси се нарушение във възприятно – представната сфера, както по отношение на ориентираност на облния за собствената му личност / аутопсихична/, така и за ориентираност за околна обстановка/ алопсихична/ 
  6. Изследване на паметовите функции/ фиксация, краткосрочна и дългосрочна памет/. От пациента се изисква да запаметява поредица от цифри с прибавяне към последната цифра на числото 3 например. Ако до седмото ниво не допусне грешка значи няма фиксация . (Краткосрочна памет-казваме му адрес,караме го 4-5 минути да разказва за себе си, искаме да каже казания от нас адрес .Дългосрочна памет-въпроси, свързани с детството- училище,учителка, дата на сватбата )
  7. Изследва се интелектът на личността чрез елементарни тестове- От пациента се изисква да обясни преносния смисъл в поговорките, абстрактни понятия, ако не може да даде верни определения, говорим за пропуски в интелекта в резултат на психично заболяване.
  8. Критичност – в края на изследването на психичния статус е важно да проверим мнението на пациента за неговото състояние.Т.е. дали разбира и признава, че актуалните му отклонения означават психична болест. 
    Снемането на анамнеза и психичен статус дават възможност за изграждане на първоначални хипотези за характера на психичното разстройство, които трябва да бъдат проверени и доказани чрез  допълнително психично изследване и оценка и други клинични изследвани След събиране на данни от тези изследвания се съставя формулировка нас лучая. Тя е метод за интегриране на всички клинични данни , които са необходими за лечението и прогнозата. Тя е идеографски процес / портрет на индивида/, което значи, че включва ония уникални особености на болния, които са необходими за неговото лечение. Докато диагнозата е номотетичен процес / категоризиращ според международните критерии  съответната болест/, то формулировката включва всички значими за конкретния пациент данни, които да подпомогнат цялостния план за лечението и да тушират предразполагащите, отключващите и поддържащите фактори с оглед вторична профилактика и мерки за рехабилитация.

Формата на формулировката включва разделите:

І.Демографски данни – име, възраст, професия, семейно положение;
ІІ.Описателна формулировка – включва симптомите и признаците, характеризиращи разстройството;
ІІІ.Диференциална диагноза – по реда на тяхната вероятност се изброяват всички диагнози, които трябва да се имат предвид с оглед синдромалната характеристика / симптомите и признаците/;
ІV.Етиология – описва се анализ и роля на трите групи фактори по системния подход;
V.Изследвания – клинични и психологични.
VI.Лечение.
VII.Прогноза.

   Изследването на пациент с психична болест в много отношения е повлияно от общия медицински модел – събират се сведения за настоящите оплаквания на болния, търси се тяхната евентуална връзка с наследствени фактори, с предишни заболявания, с фактори на средата и минали събития. Снема се, в последствие, психиен статус и при необходимост се провеждат допълнителни параклинични/ около диагнозата за психичното разстройство/ изследвания, имащи отношение към състоянието на пациента. Прилика има и в използването на основните източници на информация. Чрез разговор с пациента и чрез наблюдение се набират значимите сведения. 
   Основната разлика между класическия медицински преглед и анамнезата на болен с психично разстройство е в обектът на изследването. При психично болния пациент обект на изследване са душевните преживявания, т.е. не може да бъде обективно наблюдаем, а са необходими специализирани умения, чрез които специалистите обобщават косвено за психическите преживявания на пациента, т.е. при снемането на анамнеза на психично болен информацията преминава през двойна бариера на субективност. Един път от пациента и втори път от страна на изследващия. Възможно е пациентът умишлено да овладява невербалното сигнално значение на жестовете и мимиките си. Също така, поради собствената си неопитност е възможно клиничният психолог да изтълкува погрешно стеснителност или сдържаност като аутизъм или като вцепеняване/ступор/. Ступорът е основен симптом на тежката тревожност като психично разстройство. Първото умение,което изследващият трябва да овладееда наблюдава и да описва точно поведението и преживяването на пациента без да бърза с квалификации и с приписване на симптоми. Когато болният е в състояние да дава надеждни сведения за себе си изследването протича под формата на разговор/клинично интервю/.Психологът задава насочващи въпроси и регистрира точните отговори на пациента. Най- същественото умение, което трябва да придобие клиничният психолог е да комуницира адекватно с всеки пациент, независимо от състоянието му, отношението към изследващия, социалния му статус, възраст, пол. Овладяването на това умение се постига по два начина: 
  1.  чрез наблйдаване работата на опитен специалист с различни пациенти и в разнообразни ситуации;
  2. чрез самостоятелна практика под наблюдението на своя обучител. 
   При водене на интервю с пациент с психически оплаквания се спазват някои основни правила. Преди всичко трябва да се покаже зачитане на личността на пациента, като му се отдели достатъчно време и се осигури обстановка, предразполагаща към конфиденциалност и внимателно изслушване. Водещ на интервюто остава клиничният психолог, който , показвайки своето напълно доброжелателно приемане на пациента, запазва професионалните граници като не позволява прекалена фамилиарност, нито пълна отстъпчивост спрямо необосновани искания и поставяне на условия от страна на пациента. Винаги при клиничното интервю се започва от актуалния проблем, споделян от болния. Чрез насочващи въпроси се уточнява началото му, обстоятелства, които са го предизвикали, последователността, с която са се появили и обогатили психопатологичните проблеми в последствие и се преминава към разкриване на личностовите черти на пациента. Отново с насочване или спонтанно той ще разкрие тези условия на своя живот, които са определили неговото личностово сформиране, преживени фрустрации, кризи в различни възрастови преходи, трайни конфликти, вътреличностови или в жизнената среда, изработени механизми за справяне в трудни ситуации. Пълното интервю включва сведения за социалното формиране през всички периоди на живота с достатъчен акцент върху сексуалното развитие, актуални конфликти, минали заболявания, стил на вътресемейни отношения в семейството по произход и в собственото. Постигането на добра експлорация/  открито споделяне между психолог и пациент/ е свързано с  умението на психолога да задава въпроси. Така наречените затворени въпроси формализират и ограничават споделянето. Провокативните въпроси могат да сугестират/ да внушат нещо чуждо/ или обидят болния, да засилят тревожността му, да възбудят неговите съпротиви и блокират комуникацията. Отворените въпроси са тези, които стимулират пациента да изследва своите собствени преживявания и да ги формулира  според възможностите си. Част от болните не могат да дадат надеждни сведения за себе си, поради следните причини:
  •  Липса на съзнание за болест;
  • Враждебно отношение към анамнезата;
  • Налудно тълкуване на ситуацията и вплитане на налудни идеи в отговорите на въпросите;
  • Състояние на ступор и мутизъм;
  • Помрачение на съзнанието с паметови нарушения или алопсихична дезориентация /пациентът няма съзнание за реалните обстоятелства, има аутопсихична деозиентация – не знае кой е/;
  • Желание на пациента да се представи в социално приемлива светлина – наркомани, алкохолици не са откровени. За тези случаи сведения за болния се събират от близките, тези които са били в непосредствена близост до него при възникване на психична болест и тези, които са били с него през най- продължителния отрязък от живота му и могат да дадат всички сведения, включени в раздела „история на заболяването”. 
Събирането на данни от допълнителни информанит се нарича още "Обективна анамнеза", като при нея се спазва последователността в събирането на информацията. Обективната анамнеза цели:
  1. Да разкрие евентуални генетични фактори за настоящото разстройство на пациента,
  2. Да разкрие фамилните отношения, които могат да са осъзнати или неосъзнати като логични интеракции, могат да са както действащи в момента, така и назад във времето, но да са повлияли на развитието на предболестната личност на пациента, т.е. да имат отношение към етиологията на психичната болест.

Етикети

3. Фройд (1) агнозии (1) аминокиселини (1) Апкинсън и Шайфри (1) Апраксия (1) ацетилхолин (1) базална (1) безусловен рефлекс (1) биогенни амини (1) болка (1) Бричман (1) Варолиев мост (2) вестибуларeн апарат (1) Вилхем (1) Во и Норман (1) Вунт (1) Възбудимост (1) ганглии (1) Гещалт (1) гируси (1) гръбнак (2) гръбначен стълб (2) дендритнити (1) Ейбрахам (1) Екзистенлист (1) експериментална ретроспекция (1) емпирични предложения (1) епиталамус (1) Инсайт (1) Интелектуален акт (1) КАРЕН (1) картата на Бродман (1) Крейк и Локхарг (1) латентно заучаване (1) мазолесто тяло (1) Маслоу (1) медиатор (1) междина променлива (1) метаталамус (1) мислене (1) молярен бихейвиоризъм (1) невиобихейвиоризъм (1) неврон (1) невропептиди (1) Нелсън и Коумън (1) нервната клетка (1) Области на персонологията (1) око (1) операционализъм (1) парасимпатикусова (1) персонология (1) пирамидни възвишения (1) подкрепа (1) познавателна карта (1) потребността (1) практицизъм (1) Проводимост (1) Проводната функция (1) проприорецептор (1) психологически речник (30) психология (4) Рефлексната функция (1) Речник по психология (30) САМОУВАЖЕНИЕ (1) Сеченов (1) сиво и бяло (1) симпатикусова (1) синапс (1) синаптична цепка (1) соматична нервна система (1) стимул-реакция (1) страх (1) сулкуси (1) таламуси (1) температурен усет (1) Теория за рефлекса (1) Тулвинг (1) усет (1) условен рефлекс (1) Ухо (1) ФИ-феномен (1) функционална психология (2) хипоталамус (1) ХОРНИ (1) Хуманистична теория (1) целеполагане (1) черепно-мозъчни нерви (1) Четирихълмие (1) Dictionary of Psychology (30) Maslow (1) mirnf.fhrs (3) re4nik po psixologia (30) Skinner (1) SOR (1) video (6) William James (1)

Admin is a participant in the Amazon EU Associates Programme, an affiliate advertising programme designed to provide a means for sites to earn advertising fees by advertising and linking to Amazon.co.uk
Яндекс.Метрика
Предоставено от Blogger.