Интерпретация  на резултатите от психологическото консултиране
   Интерпретацията е основно средство за достигане до инсайт, който е условие за позитивно изменение. Използва се в повечето терапевтични школи, поради което може да се нарече универсален метод. В широк смисъл за интерпретация може да се приеме всяко изказване на терапевта с влияние върху клиента. Не се включват случайните или второстепенни коментари, а само целенасочените и умишлени. Интерпретацията представлява представяне по подходящ начин виждането на терапевта за съществени връзки, аспекти на личността и поведението, формирано чрез собствен анализ на интрапсихическия материал, проявен в хода на интервюто. Приема се, че клиентът сам не би могъл да достигне до подобни осъзнавания и изводи.
   Интерпретацията трябва да отговаря на определени изисквания. Преди всичко това е нейната насоченост към несъзнаваното, невидимото и непонятното за клиента, а не към очевидни и ясни неща. Друга особеност на интерпретацията е вероятностният и характер. Това е условие, помагащо на клиента да участва активно в нейното разбиране и така по лесно да стигне до инсайта.  За да бъде интерпретацията полезна тя трябва да предлага обяснения. Всяка значима интерпретация променя отношението на човек към себе си. 

В зависимост от съдържанието интерпретациите са два вида:
  1. Съдържателни – интерпретация на това, което клиентът говори. Основна е, защото дава възможност за достигане до причината за проблема.;
  2. Процесуални – интерпретация на изказаното и премълчаното от клиента по време на сеанса. Приема се по-остро, защото засяга реалното поведение.

Обект на интерпретация.

   В началните стадии на процеса интерпретациите са по-общи и са насочени към процеса и отношението. В по-късните са по-конкретни и засягат травми, конфликти, хора от обкръжението. Многото интерпретации намаляват активността на клиента.

Време и последователност на интерпретациите.

От съществено значение за успеха на терапията е избора на момент за начало. Тук е важно:
  • създаденото отношение на доверие, приемане, липса на страх и предубеждение;
  • достатъчност на събрания материал.

Върви се от общото към частното, от видимото към скритото. Клиентът трябва да бъде подготвен емоционално и когнитивно.

Начини и форми на интерпретация.

   Основното изискване е свързано с формулировката. Тя трябва да представя хипотеза, а не извод. Приема се, че по-голям терапевтичен ефект има от интерпретация, в която клиентът е участвал, отколкото от получена наготово. Участието най-често се провокира чрез т.н. „частична интерпретация”, която се започва от терапевта и трябва да се завърши от клиента. Има случаи, когато трябва да се изрази категорично становище. До „авторитетна” интерпретация се прибягва по-рядко, поради голямата съпротива, която предизвиква.
   Друго изискване към интерпретацията е това за лаконичност. Терапевтът трябва да казва толкова, колкото е необходимо за представяне на виждането му, и колкото може да възприеме клиента.
   В недирективните терапии интерпретацията често се представя чрез метафори. Чрез метафорите се намаляват съпротивите, поради избягване на пряк сблъсък с нормативната система на клиента. Може да се използва хумор, при условие, че няма да бъде приет като осмиване или подигравка. Обикновено се налага интерпретацията да бъде повтаряна. Целта е както разбиране, така и закрепване на новото саморазбиране.

Проверка на интерпретацията.

Съществуват три варианта на проверка, като показателни са реакциите на клиента:
  1. Съгласие-  Може да означава желание да се избяга от темата, т. е. да е форма на защита. Съгласието може да означава конформизъм, ако интерпретацията не е разбрана.
  2. Безразличие - Има мнения, че зад привидното безразличие се крие вътрешна борба, която да е прелюдия към инсайта.
  3. Отхвърляне- По принцип това е защитно поведение и е указание за това, че интерпретацията е засегнала важна и значима област. Може да означава и това, че клиентът не е готов да я приеме или че е неуместна.    


   Консултативният процес приключва след реализирането на договорения брой консултации или постигане на целите.

   Първият фактор, който определя времето на приключване на процеса е необходимата и достатъчна продължителност на консултирането. Времето на приключване на процеса е съответно на продължителността му. Колкото по-дълго във времето е било консултирането, толкова повече време следва да се отдели за приключване. Например ако консултациите са провеждани ежеседмично в продължение на година, на приключването се отделят последните осем седмици.
Приключване на  психологическото консултирането

   Продължителността на консултирането зависи и от това дали са постигнати поставените цели. От една страна пълно постигане на целите е невъзможно, особено що се касае до личностен ръст или невротичност. Но от друга страна, консултирането представлява нереално и неестествено отношение и рано или късно трябва да се прекрати.

Започването на приключването се определя от следните фактори:
  • дълбочина и интензивност на процеса.
  • теоретична ориентация на консултирането и умения на консултанта;
  • потребности и възможности на клиента.

   Тъй като консултирането е съвместна дейност показанията за приключване на консултирането са резултат на виждането на двете страни и съответните отношения – формални и същински. Като основание за приключване могат да служат:
  • Постигане на целите; Консултантът и клиентът трябва да са убедени в това, че е направено достатъчно и има положително развитие, или обратно, че не настъпва никакво изменение и състоянието на клиента остава същото;
  • Реакция на пренос; Преносът трябва да е отслабнал дотолкова, че отношенията с консултанта да се приближат към реалните.
  • Клиентът е научил достатъчно; Става въпрос за това да може да продължи самостоятелно да разбира проблемите си, да ги анализира и да взема сам адекватни решения.

   Независимо как е протекъл процесът, наближаващият край се отразява на поведението на страните. „Продължителните взаимоотношения стимулират зависимост и реакции на пренос. Ако те не са открити и интерпретирани в процеса, създават проблеми накрая.”    Раздялата предизвиква у клиента сложни чувства (възможни са както положителни, така и отрицателни). Те могат да доведат до различни, включително и парадоксални поведения.
Действията на консултанта в завършващата фаза на процеса могат условно да се разделят на психологически и процесуално-практически.
   Психологическите са свързани с преодоляване на емоционалните реакции на клиента и евентуално на своите.
    Процесуалните действия включват:
  • Напомняне на клиента, че процесът е към своя край, когато останат няколко сесии;
  • Обобщаване на свършеното по време на консултирането, като се започне от изходното състояние през етапите на промяна и се акцентира на сегашното;
  • Проверка какво е научил клиентът. Обикновено се пита „Кои са най-важните неща, които ще запомниш от нашата работа?”.
  • Ако консултирането е било поведенческо или когнитивно-поведенческо, в последните сесии се правят повторения, с цел затвърждаване.

Към приключването се отнася и собствената равносметка на консултанта за случая. 


    З. Фройд определя съпротивата като безсъзнателно усилие на пациента да потиска изтласкан психически материал, думи и дела, които му пречат да вникне в собственото безсъзнателно.      Счита, че съпротивата трябва да се преодолее с всички достъпни средства за психическо влияние на човека – хипноза, убеждаване, телесен допир.  По-късно З. Фройд и последователите му виждат в съпротивата важен диагностичен и терапевтичен потенциал, поради което тя трябва да се изследва и разбере. От тогава тя се разглежда като едно от ключовите понятия в диагностичните терапии. 
   Днес в психотерапията и консултирането под съпротива се разбира парадоксалното нежелание на клиента да участва в процеса. Парадоксално, защото противоречи на желанието му за подобряване на съсъоянието, поради което сам е потърсил помощта. Не се приема за съпротива поведението на съзнателен отказ. Такава реакция е логична, а не парадоксална.От една страна съпротивата се оценява като пречка на процеса, която трябва да се преодолее.    От друга – съпротивата е свидетелство, че клиентът е въвлечен в процеса. Ако клиентът не се съпротивлява, значи просто отсъства от процеса. 

Причините за съпротивите са различни. Емпирически и теоретично се разделят в няколко групи:

  • причини, свързани с неразбиране, неподготвеност и неумение клиентът да участва в подобен род общуване;
  • недостатъчна мотивация (напр. при недоброволни пациенти, деца); Може да се дължи на негативизъм към терапията или на нереалистични свръхочаквания.
  • личностни особености на клиента (затвореност, необщителност, разглезеност, черногледство);
  • недобре изградено терапевтично отношение;
  • запазване на невротичното поведение;
  • „вторична изгода от боледуването”;
  • пренос – изпитване към терапевта на положителни или отрицателни чувства, които са били актуални в миналото към други значими за клиента хора;
  • съпротиви в резултат на защити;
  • резултат на личностно разстройство или патология;
  • съпротиви, които се дължат на Свръх-Аза.

Съпротивите се проявяват в много различни и дори парадоксални форми:

  • намаляване времето за консултации; Клиента закъснява за терапията или иска да си тръгне под някакъв предлог.
  • нарушаване на комуникацията; Изразява се чрез мълчание, даване на едностранчиви отговори или обратно, чрез много говорене, което е несъдържателно.
  • стесняване кръга на темите; Свързва се с несъзнавано желание за избягване осъзнаването на неща, свързани с тревога или влизане в конфликт с моралните представи на клиента.
  • „бягство в здравето”; Клиентът внезапно се подобрява, демонстрира психическо благополучие и оптимизъм. Обикновено отрича проблеми или се стреми да ги представи като маловажни.
  • отреагиране; Поведение, което е неадекватно на правилата и контрастира с установеното отношение. Спонтанният acting-out може да се изразява в плач, смях, агресия и дори хистериозен припадък.
  • манипулативно поведение; Манипулативни са например опитите за съблазняване, изказване на възхищение от терапевта или метода, както и смесването на ролевите отношения.
  • изолация на психотерапията от реалния живот; Състои се в разделяне на опита от кабинета и този от живота извън него, където клиентът има други роли и отношения.
Работата със съпротивите се основава на двойнственото им оценяване – като съюзник на терапевта, от една страна и като пречка в процеса, от друга. Няма точно установени начини за работа със съпротивите. В днешните терапии често се прилага следният подход:
  1. нарастване (усилване) на съпротивата; Терапевтът създава условия съпротивата да се прояви и засили, главно със собствената си пасивност.
  2. насочване на вниманието на клиента и анализ; Целта е клиентът да види разликата между реалното си поведение и договореното. Допуска се умерена конфронтация.

Преодоляването на съпротивите не е задължително особено, когато те са израз на защити. В случаите, когато пречат на комуникацията и застрашават отношението – трябва да се преодолеят възможно най бързо. Това може да стане директно – чрез атакуване на проявите, или индиректно по няколко начина:
  • пробив в съпротивата е внезапно и категорично изказване, при което клиентът се оказва неподготвен;
  • използване на мълчание – когато клиентът не говори или се отклонява от въпроса;
  • ако съпротивата е резултат от недобро създадено отношение, се прилага саморазкриване, емпатия, положително подкрепление, апелиране към сътрудничество и пр.;
  • акцент върху положителното – човек не се съпротивлява, когато го хвалят;
  • парадоксални намеси; Поощрява се неподчинението на клиента. Човек не може да оказва съпротива, ако му се предписва такава.
  • хумор, метафори, изменение на съзнанието, заплаха, тактиката на Фабий, телесен контакт и пр.       


   Под консултативна сесия се разбира отделна среща, сеанс или интервю, които консултантът провежда със своя клиент. Според някои автори консултативната сесия има пет етапа:
психихологическо консултиране

  1. Начало на сесията. Това са първите няколко минути, средно от 5 до 10. Преди всичко трябва да се запита клиентът как е прекарал времето между сесиите. Дали се е случило нещо важно. От самия отговор консултантът се ориентира дали да обърне специално внимание или да подмине казаното. Ако клиентът се опитва дълго време да говори на общи теми, това се приема за съпротива и трябва да се попита дали това има връзка с идването му на консултация. Ако консултантът е установил хипохондрични нагласи, не трябва да се задават въпроси като „Как си?” или „Как е здравето?” Преди същинската работа с проблема задължително се пита за актуални нужди и потребности.
  2. Преход към същинската част на сесията. Това е важен момент, който има една основна задача – да свърже съдържанието на предходната сесия с настоящата. Може да се припомни обобщено какво е говорено и докъде е стигнато. Ако е давано нещо за домашна работа се обсъжда. Не се препоръчва преходът да включва интерпретация на нещо, което клиентът е говорил на предната сесия. Такава е ненавременна и увисва неразбрана.
  3. Същинска част. Това е най-продължителната и най-важна от гледна точка на целенасочени промени част от сесията, която трае около 40-45 мин. В тази част от консултацията може да се извършват диагностични процедури (интервю или тестиране). Основен похват е разговорът. В краткосрочното проблемно-ориентирано консултиране акцентът на работата се поставя върху промяна на клиента в контекста на отношенията му с обкръжението. В разговор по избрана от клиента или подсказана от консултанта тема се събира информация за него и ситуацията. Темата трябва да е актуална, значима и свързана с оплакването. Възможно е в рамките на едно интервю да се говори по няколко теми, но консултантът винаги трябва да търси общото и повтарящо се. В самия разговор консултантът, използвайки отворени въпроси се стреми да уточни проблема, който е все още предполагаем. Трябва да се ориентира по въпроса кога се е появил и защо клиентът е потърсил помощ тъкмо сега. Важно изискване е внимателното емпатично изслушване и осмисляне на това, което говори, включително и на детайлите в разказа. Не се допускат оценъчни забележки и мнения.
  4. Хипотеза. След като е казано достатъчно може да се премине към съставяне на хипотеза. Хипотезата подлежи на проверка. Това става чрез промяна на маниера на задаване на въпроси. Консултантът задава по-конкретни въпроси и изисква по-конкретни отговори. Препоръчва се задълбочаване в детайлите. След като клиентът е готов, хипотезата се изказва вербално чрез интерпретация. За верността на хипотезата се съди по реакцията на клиента.
  5. Завършване. Когато останат около 10-15 мин. до края на сесията клиентът се предупреждава. Това се прави с цел от една страна, да се стимулира да каже нещо, за което се е колебал, и от друга, да се подготви за завършване на срещата. Прави се равносметка на свършеното. В рамките на 3-4 изречения се обобщават най-важните моменти на консултацията. Ако проблемът е приключен, се припомня избраното решение и изрично се подчертава, че то е на клиента и от него се очаква сам да го реализира на практика.
 Не се препоръчва веднага да идва нов клиент и двамата да се срещнат на вратата или в приемната.    

Етикети

3. Фройд (1) агнозии (1) аминокиселини (1) Апкинсън и Шайфри (1) Апраксия (1) ацетилхолин (1) базална (1) безусловен рефлекс (1) биогенни амини (1) болка (1) Бричман (1) Варолиев мост (2) вестибуларeн апарат (1) Вилхем (1) Во и Норман (1) Вунт (1) Възбудимост (1) ганглии (1) Гещалт (1) гируси (1) гръбнак (2) гръбначен стълб (2) дендритнити (1) Ейбрахам (1) Екзистенлист (1) експериментална ретроспекция (1) емпирични предложения (1) епиталамус (1) Инсайт (1) Интелектуален акт (1) КАРЕН (1) картата на Бродман (1) Крейк и Локхарг (1) латентно заучаване (1) мазолесто тяло (1) Маслоу (1) медиатор (1) междина променлива (1) метаталамус (1) мислене (1) молярен бихейвиоризъм (1) невиобихейвиоризъм (1) неврон (1) невропептиди (1) Нелсън и Коумън (1) нервната клетка (1) Области на персонологията (1) око (1) операционализъм (1) парасимпатикусова (1) персонология (1) пирамидни възвишения (1) подкрепа (1) познавателна карта (1) потребността (1) практицизъм (1) Проводимост (1) Проводната функция (1) проприорецептор (1) психологически речник (30) психология (4) Рефлексната функция (1) Речник по психология (30) САМОУВАЖЕНИЕ (1) Сеченов (1) сиво и бяло (1) симпатикусова (1) синапс (1) синаптична цепка (1) соматична нервна система (1) стимул-реакция (1) страх (1) сулкуси (1) таламуси (1) температурен усет (1) Теория за рефлекса (1) Тулвинг (1) усет (1) условен рефлекс (1) Ухо (1) ФИ-феномен (1) функционална психология (2) хипоталамус (1) ХОРНИ (1) Хуманистична теория (1) целеполагане (1) черепно-мозъчни нерви (1) Четирихълмие (1) Dictionary of Psychology (30) Maslow (1) mirnf.fhrs (3) re4nik po psixologia (30) Skinner (1) SOR (1) video (6) William James (1)

Admin is a participant in the Amazon EU Associates Programme, an affiliate advertising programme designed to provide a means for sites to earn advertising fees by advertising and linking to Amazon.co.uk
Яндекс.Метрика
Предоставено от Blogger.