Гещалт терапията е метод основно създаден и популяризиран от Фриц Перлс, който работил в близко сътрудничество с Пол Гудман, Изидор Фром, Р. Хеферлайн и съпругата си Лора Познер. Негови теоретични и идейни основи се явяват психоанализата, гещалтпсихологията, дзен-будизма и даоизма. Независимо от това тя не е еклектикас, а цялостен и интегриран метод с оригинални виждания за личността, нейното функциониране, разстройство и пътища за терапевтично повлияване. Сам Пърлс считал гещалттерапията за екзистенциален подход, макар в него да присъстват феноменологични и хуманистични моменти.

Основни положения. 

Фридрих (Фредерик) Саломон Перлс
Перлс
   Водеща идея е представата за човека като единен организъм, съставен от тяло, разум и душа. Организма е всеобхватно цяло, което взаимодейства със средата, стремейки се да поддържа равновесие (хомеостаза). Такова равновесие обаче е невъзможно поради непрекъснатото въздействие на различни фактори, които нарушават баланса. Главната причина за нарушаване на равновесието са потребностите, като осъзнати желания или като несъзнаван дискомфорт. Потребностите възникват спонтанно, но тяхното дълбоко основание е стремежът на организма за самоактуализация: „Всеки човек, всяко растение и всяко животно има една вродена цел – да се реализира”. Воден от тази идея, организмът избира във всеки момент доминираща актуална потребност. Тя се определя като фигура, като всички останали, неактуални стават фон. Пърлз определя реализирането на потребностите като „завършване на гещалт”. При нормално действие човек управлява себе си и средата така, че потребностите, проявени като ясни фигури, се удовлетворяват и гещалтът се завършва. На негово място се появява нова потребност и нов незавършен гещалт. В живота обаче някои гещалти остават непълни. Те като неудовлетворени потребности, неотреагирани чувства или незавършени ситуации преминават от миналото в настоящето, предизвикват душевен смут, неадекватно поведение и правят психическия живот проблематичен. Според Пърлс натрупването на непълни гещалти води до блокиране на самоактуализацията и се явява фактор за патология.
   При удовлетворяване на потребностите организмът взаимодейства със заобикалящата го среда, осъществявайки контакт. Зоната на това взаимодействие се определя като граница на контакта. Тази граница е мястото на „психологическите събития” и там възниква гещалтът. Според ситуацията човек може да я премества навън или навътре в себе си, както и да я заличава. Здравият организъм се движи свободно от пълният контакт до избягването, а проблемният несъзнавано прилага механизми за регулиране границите на контакта, които в повечето случаи са патогенни.
Важно условие за личностен ръст и зрялост на организма е осъзнаването. При липса на осъзнатост организмът действа инстинктивно в опитите си да контролира контакта. Най-честите механизми, водещи до нарушаване границата на контакта са:
  • Конфлуенция (сливане) – представлява несъзнавано отъждествяване с нещо или с някой. Сливането заличава (размива) границите на контакта и го препятства. Противоположна на сливането е изолацията.
  • Интроекция – невротически механизъм, чрез който индивидът приема норми, начини на поведение и убеждения, които не са негови. При него границата на контакта се премества вътре в организма. Противоположно на интроекцията е отхвърлянето (отричането).
  • Проекция – пренасяне във външния свят на неща, с които не може да се съвмести. Границата на контакта се измества навън, у другите. Според Пърлс – три вида проекция: огледална, катарзисна и допълнителна. Противоположна на проекцията е принадлежността.
  • Ретрофлексия – патологичен механизъм, който се изразява в две тенденции. Първата е, когато човек прави на себе си нещо, което би желал да направи на друг и втората – когато прави на себе си нещо, което би желал да му направят другите. Границата на контакта е преместена вътре у индивида, разделяйки го на две. При това самият контакт се губи, защото другата страна на практика е игнорирана и заместена с част от себе си.

   Според Пърлз тези механизми са полезни и необходими за временно използване в конкретни ситуации. Когато станат привичен начин на несъзнавано регулиране границата на контакта, те водят до неврози. 

Терапия

   Основната цел на гещалттерапията е създаване на човек, способен да живее в контакт с обществото, без да бъде погълнат от него или отстранен, да съзнава ясно границата между себе си и другите. Както се изразява Ф. Пърлс – „да дава кесаревото кесарю и да оставя за себе си своето”.  В терапевтичната концепция осъзнаването е основен момент за интегриране на отстранените части на опита, постигане на идентичност и разбиране на взаимодействието със средата. На осъзнаване подлежат телесните усещания, а също и чувствата и потрбностите, които ако са осъзнавани по-лесно образуват фигури. За разлика от психоанализата, където инсайтът дава отговор на въпроса „Защо?”, в гещалт терапията акцентът е върху „Къде? Какво? Как?”. В този смисъл той е начин да се види връзката между цялостния опит и съставляващите го части.
   Герщалт терапията не вижда необходимост от вртъщане в миналото, защото то само изплува под формата на незавършени гещалти, които трябва да се завършат в самата терапия.
   Съществена страна на терапията е научаването на човек да живее според правилото „тук и сега” и научаване на клиента на отговорност за своите чувства и постъпки. Това е важно условие за преминаване от външна поддръжка към самостоятелност.

Използвани техники. 

   Гещалт терапията е една от най-богатите на техники подходи. Както се изразява Дж. Енрайт – подходящо е всичко, което способства за осъзнаване”, а Латнер твърди, че „вариантите на гещалт терапия са толкова, колкото са гещалт терапевтите. Общото при тези техники е, че предизвикват терапевтична промяна не чрез интроспекции, а чрез действие.
Осъзнаване – сбор от технически похвати, които водят до идентификация на текущите усещания и чувства.
Работа с фантазиите – ефективна, но твърде бавна техника. В терапевтичната ситуация фантазиите служат за:
  1.  контакт с нежелани чувства и желания;
  2. контакт с отсъстващи значими хора;
  3.  безопасно връщане в миналото;
  4. изявяване на нови, непознати аспекти на собственото Аз.

Работа със съновиденията – за разлика от Фройд, който счита съновидението за пряк път към несъзнателното, Пърлс го разглежда като начин за интеграция на частите на Аза. В този смисъл всеки образ в съновидението е проекция на собственото Аз на клиента. За разлика от психоанализата в гещалт терапията сънищата не се тълкуват, а се преживяват повторно.
Работа с метафори – основава се на тяхното осъзнаване и определяне на влиянието върху поведението на клиента. Изследва се метафоричният език на самия клиент, защото се счита, че в стремежа за избягване на преживяването на дадено чувство или опит човек представя проблема в замаскиран, символичен вид, т.е. чрез някаква метафора.
Работа с полярностите – гещалтистки подход, който се основава на диалектическото положение, че в организма съществуват интегрирани или не различни, понякога противоположни аспекти. Намирайки се в противоборство те водят до психически проблеми и дезинтеграция на личността, както със себе си така и с обкръжението.
Фрустрация. В гещалт терапията фрустрацията е поведение спрямо клиента, когато неговото е непродуктивно и не съдейства за личностен ръст. Използва се за пресичане манипулациите на клиента с цел избягване от реалността.
Пол Гудман
Пол Гудман
Амплификация (преувеличаване) – състои се в заставяне на клиента да засили дадено поведение, за да се види резултатът. Използват се следните наини за усилване – повторение, развитие и смяна на модалността.
Работа с езика (речта) – цели промяна на определени езикови конструкти, което да доведе до подобрено себеразбиране и подобряване на контакта със средата при задоволяване на потребностите. На клиента се препоръчва да:
  1.  използва „аз” вместо „ние” – това води до увеличаване на собственото пространство и отговорност;
  2.  да замени „не мога” с „не искам” и „длъжен” с „предпочитам” – това подобрява осъзнаването на собствените желания;
  3.  да замени „защо” с „как” – това позволява да премине от разсъждения към чувства;
  4.  да използва сегашно време при изразяване и пр.

Групи за гещалт терапия. 

   Макар че възниква и се обособява като индивидуален метод, гещалт терапията получава най-голямо разпространение като групова форма. Създадените на тази основа групи се отличават от другите по степента на ангажираност на участниците и по теоретичната обосновка на терапевтичните влияния. Докато в повечето форми на групова работа се въвличат и подбуждат към взаимодействие всички членове, то при гещалт терапията, това обикновено е един, който в споразумение с терапевта играе ролята на пациент, а останалите гледат, без да се намесват или коментират. Идеята на Пърлс е, че самоосъзнаване може да се постигне и при наблюдение на чуждото поведение, като наблюдаващият се идентифицира с него. Друг фактор е обстоятелството, че  в групата се получава емоционално заразяване и действие на контактните механизми на полето. Ф. Пърлс казва: „Индивидът не е самодостатъчен, той може да съществува само в средата, от която във всеки момент се явява част. В този смисъл групата се явява естествена социална реалност, в която основните гещалт понятия намират особено проявление
   Груповата форма на гещалт терапия има две основни предимства пред индивидуалната. Едното е свързано с използването на груповите механизми и динамиката на груповия процес за постигане на състояние на зрялост и преодоляване на разстройствата. Другото предимство се състои във възможностите, които предоставя групата за по-ефективно прилагане на специфичните гещалтистки техники.

   
Клиентцентрирана терапия от К. Роджърс
   Клиентцентрирана терапия е един от основните психотерапевтични подходи, формулиран към 1940 г. от К. Роджърс. Според някои това е най-значителното след Фройд събитие в психотерапията. Първоначално е била наричана недирективна терапия, поради естеството на въздействието, което при Роджърс коренно се отличавало от всички предшестващи. Възниква като отговор на доминиращата психоанализа и предлага различно виждане за естеството на личността, механизмите на разстройство и начините за психологическа помощ.

   Основни положения

   Теоретична основа на клиентцентрираната терапия са принципите на хуманистичната психология, разработени от А. Маслоу, К. Голдщайн, Е. Фром, Дж. Олпорт, възгледи от екзистенциалната философия на Хайдегер, Киркегор и Бубер и феноменологичната теория за личността на К. Роджърс. Те определят основните положения, върху които се изгражда нейната концептуална рамка:
  • Обективната действителност не е нещо, което съществува неизменно за всички, а това, което се възприема, интерпретира и преживява от човека в даден момент.
  • Човек е добър, рационален и има заложен стремеж към съвършенство.

   Роджърс твърди, че в човека има вроден стремеж да се движи към здраве, социализация, самореализация и автономност. Това определя с общото понятие самоактуализация. 

Основни понятия

   Аз-концепция е общото самовъзприемане на човек. Това е сборът от характеристики, които човек счита, че са му присъщи. Според Роджърс това понятие, освен представата за себе си, включва още и възприемането на отношенията с другите, както и ценностите свързани с тези възприятия. Аз концепцията представлява не само виждането на човек какъв е, но също и това какъв трябва и какъв иска да е. Това е т. н. Аз-идеално – характеристики, които човек би искал да притежава, но все още няма. Аз-концепцията се изгражда през целия живот и е тясно свързана с процеса на социализация. Ефективната Аз-представа се създава при наличие на определени психологически условия, най-важното от които е безусловното положително отношение на родителите.
   Опитът се определя като всичко, което става в организма за дадено време на психологическо ниво. Може да е съзнаван или не. Според Роджърс опитът е не толкова миналото, а и настояще, както и представата за бъдещето. С други думи, опитът е цялата съвкупност от преживявания на собствената реалност и взаимоотношения. 

Същност на терапията

   Според хуманистичната представа „всички психологически трудности са следствие на блокирането на стремежа към самоактуализация”. Същността на терапията е премахване на препятствията пред самоактуализацията и създаване на условия за личностен ръст. Водещ принцип е недирективността, където терапевтът не прави нещо с клиента, а просто е с него или се явява фасилитатор на неговите преживявания. Счита се за неправилно той да поставя цели, тъй като това е намеса в природата на индивида. За това се разчита на вродената интенция на индивида към личностен ръст и психическо здраве, която трябва да се подкрепя чрез създаване на подходящи психологически условия. Тези условия са и основните терапевтични фактори:
  • Наличие на терапевтичен контакт.
  • Единият човек (клиент) да бъде в състояние на несъответствие.
  • Вторият човек да бъде хармоничен и интегриран.
  • Безусловно положително отношение към клиента.
  • Терапевтът да изпитва емпатично отношение към клиента и да му го предаде.

   Клиентцентрираната терапия възприема субективния свят на клиента, като по-значим от обективната реалност.  Терапията е насочена към клиента, а не към проблема. Затова терапевтът не търси и не формулира проблеми, както и варианти за тяхното разрешаване. Терапията е съсредоточена на емоционалното, а не на интелектуалното начало.
   Основна форма на индивидуалния вариант на клиентцентрираната терапия е терапевтичното интервю. Стандартната му продължителност е час, час и половина, като честотата е една среща седмично. Прилаганите техники са не толкова действия, а по-скоро отношения. 
!!!Клиентът сам избира темата за разговор!!!

Клиентцентрирана терапия


   През 1946 г. се поставя началото на ново движение в груповата работа, като алтернатива на съществуващата тогава групова психотерапия. Това били малки дискусионни групи за хора без психическа патология. Поставят качествено нов момент в развитието на психотерапията. В последствие били наречени Т-групи (групи за тренинг в областта на човешките отношения). Основавали се на идеята на К. Левин, че човек ефективно може да се променя, когато се намира в група. С развитието си част от тези групи се насочват към формирането на конкретни навици и умения и включват в методиката си прийоми от други подходи. Друга част еволюира по посока на развитие на самосъзнанието, личностния ръст и автентичност чрез използване на механизмите на груповия процес в контекста на хуманистичната теория на К. Роджърс. Те се обособяват в отделен вид групи, наречени групи за срещи. 
   Според У. Шутц  „среща, това е начин за установяване на отношения между хората, характеризиращи се с откритост, честност, отговорност, самоконтрол и емпатия на принципа тук и сега”. Основа на груповата дейност е общуването. Важно за процеса е поддържането на атмосфера на безопастност и доверителност, за да могат участниците да се саморазкриват. Роджърс свежда до минимум използването на техники и упражнения и поставя акцента на работа върху безусловното положително приемане на всеки един от участниците в групата. 

   Терапевтичните фактори са:
  • Саморазкриване – откровено признание за себе си пред съчувстващи слушатели.
  • Самоосъзнаване. Когато човек изразява своите мисли и чувства, той получава отговор, реакция или обратна връзка. Това му помага да се види отстрани, което е крачка към самоосъзнаване и промяна в желана посока.
  • Отговорност. В груповата ситуация това означава, че клиентите трябва да отговарят за своето поведение в групата и извън нея.
  • Внимание към чувствата. Целта е проява и осъзнаване на емоциите. Счита се, че човек не може да действа отговорно, ако не владее чувствата си. Затова интелектуалният инсайт е недостатъчен и трябва да се съчетава с разбиране на собствените чувства и тези на другите.
  • Тук и сега – стандартно изискване за почти всички видове групи.

   Прилагани техники и процедури:
  • Установяване на контакти – „включване”;
  • Анализ на конфликти;
  • Анализ на съпротивите;
  • Съчувствие и подкрепа.


   Поведенческа терапия – обособява се в резултат на развитието на бихейвиоризма, като направление в психологията. Негова теоретична основа са ученията и разработките на Павлов, Торндайк, Уотсън, Скинър, Бандура, Уолпе, Айзенк и др. Терминът за пръв път е употребен от Линдсли през 1953 г.
   Централно понятие е поведението, т.е. това, което човек прави. Различават се два вида поведение – открито, което може да се наблюдава, и скрито, за което се узнава от откритото (мисли, чувства, желания). Основен начин за идентифициране на скритото поведение е вербалният, а също ЕКГ, ЕЕГ, пулс и др. измервания на физиологичните реакции. 
   Поведенческата терапия може да се представи със схематичния модел А-В-С, където А (antecedents) са предшестващите събития-стимули, В (behavior) е поведението и С (consequences) са последствията. А и С се явяват поддържащи условия на поведението В. Стимулът определя поведението, като играе отключваща роля за стереотипа. Стимул може да бъде и това, което в миналия опит е сформирано като условен рефлекс. Именно то предизвиква определена реакция в настоящето. Последствията са всички събития в резултат на поведението. Те възникват само ако поведението е реализирано, и влияят върху бъдещите поведения.
   Поведенческата психотерапия изхожда от положението, че голяма част от поведенията се придобиват, съхраняват и изменят по пътя на научаването (приучаването). Същото представлява процес на влияние на външни фактори и се регулира от подкрепления.
   Терапевтичната концепция на основата на бихейвиоризма изхожда от предпоставката, че много от емоционалните и мотивационни прояви на психическите разстройства се явяват научени, поради което подлежат на промяна чрез прилагане на стимули, използване на последствията и система от подкрепления. Общата цел е промяна на поведението, която да доведе до промяна в психическото състояние на клиента.

   Задължителен етап на терапията е поведенческата оценка или проучването на поведението на клиента. Тя цели: първо – уточняване на проблемните области на клиента и второ – определяне на най-подходящите методи за въздействие. Важен момент е точното определяне на „мишената”, т.е. кой стереотип или фрагмент от поведението ще се модифицира. Необходимата информацията се събира по различни начини. Една част се получава в диагностичното интервю. Може да се използва медицинска информация, информация от предишно консултиране, както и данни от наблюдения в естествена или моделирана обстановка. Използват се въпросници за самооценка, психологическо тестуване и ролеви игри. Поведенческата оценка служи за определяне на целите на терапията и по принцип се извършва съвместно с клиента.
   Всяко поведение, включително неадаптивното изпълнява някаква функция. Ако бъде прекратено, в живота на човек се появява вакуум. Обикновено той се запълва с ново поведение, което може да бъде както адаптивно, така и неадаптивно. За да се избегне това терапията трябва да бъде целенасочена и планомерна. Конкретните поведенчески изменения като цели се постигат с конкретни дейности, разположени във времето. При това планът трябва да съдържа това, което клиентът трябва да прави, а не какво не трябва да прави. Модификацията на поведението преследва две цели: усилване и отслабване на определено поведение. Ако целта се свързва с отслабване може да се преследва по два начина – пряко, чрез атакуване с цел намаляване и косвено, чрез увеличаване на противоположното поведение, а може и чрез съчетаване на двете.

 Необходимо е установяване на добро терапевтично отношение. Активната съпричастност на клиента и собствените му усилия са необходимо условие за успех. Той следва да бъде подготвен. Това става с разясняване на метода и свързване на представения проблем с поведенческо тълкуване. Целта е не само разясняване, но и укрепване на вярата във възможностите на терапията и разрешимостта на проблема. Освен това се определят отговорностите и ангажиментите. Много често се подписва договор.
   Продължителността на терапията не е определена теоретично и методически, и зависи от конкретния човек, проблем, виждане на терапевта и условията на контракта. По време на терапията може да се прави оценка на напредъка, които резултати да послужат за корекция или да потвърдят правилността на действията на терапевта. Процесът завършва с обобщение, проверка на резултата и окуражаване за бъдещето.

Използвани методи. 

   Системна десензитация. Основава се на принципа на реципрочното задържане. Според него страхът може да бъде подтиснат, ако се замени с активност, която е противоположна. Клиентът се поставя в ситуации, които предизвикват страх и тревога, успоредно с преживяване на противоположни чувства на спокойствие и комфорт.
   Техники, предизвикващи тревога. Характерно е бързо потапяне на клиента в ситуация на интензивна тревога. Условията за ефект са бързо, силно и продължително излагане на стресора.
  • Наводнение (flooding) – техника, при която клиентът се сблъсква със ситуация, предизвикваща страх, и се убеждава, че няма негативни последици.
  • Имплозия – наводнение във въображението. Клиентът се поставя изведнъж в максимално стресова ситуация за възможно по-дълго време. Целта е предизвикване на интензивен страх, който да доведе до намаляване на страха в реална ситуация.
  • Парадоксална интенция – метод от репертоара на логотерапията. На клиентът се нарежда да прекрати борбата със симптома, а терапевтът го предизвиква и усилва. 
  • Предизвикан гняв – методика, при която гневът се използва като заместител на страха.
  • Превенция на отговор – техника, подобна на наводнението. Използва се при клиенти с обсесивно-компулсивни разстройства, свързани с ритуализъм в поведението. Клиентът се поставя в ситуация, която предизвиква компулсията. 

  Аверсивни методи. Свързват нежеланото поведение с негативни физически и психически преживявания, за да предизвикат отбягване. Предимствата са в това, че действат при всички хора и че могат да бъдат въвеждани моментално.
   Подкрепления. Това са техники, които използват последствията като средство за закрепване на желаното поведение. Действието им се основава на принципа на оперантното обуславяне. Свързват се с предизвикване на положителни емоции, но има и т. нар. отрицателни подкрепления.
   Техники за намаляване на нежелателното поведение. Също се основават на използване на последствията. Най-често се прилагат при поведения-излишъци, като привличане на внимание, лоша дисциплина, несъобразителност. Включват: погасяване, тайм-аут, глоба, насищане.

Невербални знаци при психологическото консултиране
   Невербалното поведение е важен феномен на общуването, а при психологическото консултиране, което е преди всичко общуване – надежден способ за разбиране на състояния, изразяване на чувства, отношения и оказване на влияние. Изискванията към консултанта са две: да умее да разчита правилно невербалните знаци на клиента и да владее собствената си невербална експресия.

   Очен контакт. Неволево, чрез движението на очните ябълки и особено на зениците, погледът може да изрази широка гама от преживявания и послания. Погледът на консултанта може да окуражава, да показва разбиране и съчувствие. Първо изискване – участниците в процеса да имат възможност да се гледат. Това зависи от позиционирането. Препоръчва се да сядат фронтално или под ъгъл. Втората позиция е по-благоприятна, защото позволява временно отместване на погледа. Препоръчва се, тъй като непрекъснатият втренчен поглед и продължителното фиксиране притесняват клиентите.

   Лицеви изражения. Чрез мимиките се отразява почти всяка мисъл и емоция. В консултативната ситуация те могат да покажат доброжелателност и предразположеност, съпреживявания и оценка на говореното от клиента. Чрез усмивки се показва приемане и одобрение, чрез намръщване – укор или съчувствие. Важно е лицевите изражения да са съответни на това, което споделя клиентът. Така се показва, че е слушан и разбран. В някои случаи консултантът може нарочно да покаже обратни на общоприетите за дадено съдържание мимически изражения. Прави се с цел иронизиране или провокиране, например при работа със съпротиви.

   Пози и телесни движения. Това са начини на невербално влияние, които имат голямо значение при консултирането. Повечето са вродени, извършват се неволево и се разбират интуитивно. Други са културно заучени в самата социализация. Има някои установени и сравнително категорични изисквания:
  • Ръкуването да е сърдечно, умерено по сила и продължителност. Следва да се избягва подаването на отпусната ръка („умряла риба”) или силното стискане на пръстите („менгеме”).
  • Тялото на консултанта трябва да е леко наклонено напред. Лекото накланяне към клиента показва интерес.
  • Да се избягват жестове и пози, които показват затвореност и представляват бариери (скръстени ръце и крака), и такива, които показват агресивност (поставяне на ръцете на кръста).
  • Използване на жестовете за подсилване влиянието на думите трябва да е овладяно. Например, размахване на пръст с цел акцентиране не се приема добре и по-скоро вреди на отношението.
  • Особено внимание заслужават т. нар. Жестове и пози „копия”. Представляват дословно или огледално копиране на това, което характерно прави клиентът. Показват еднаквост, съгласие и приемане.

   Телесен допир. В много ситуации се налага клиентът да бъде окуражен, успокоен или стимулиран. За да има необходимият ефект трябва да се спазват някои изисквания:
  • Да бъде кратък – по възможност секунда-две.
  • Да бъде непреднамерен. По възможност да се извърши с едно движение от място.
  • Да се докосва ръката, челото или рамото.
  • Задължително да се има предвид пола на клиента и културните му особености.
  • Да бъде контакт (докосване), а не действие. Не се препоръчва бършене на сълзи или галене по главата. 

   Паралингвистични сигнали. Има се предвид онова, което остава от говора, след като се махне смисловото значение на думите: тон, интонации, натъртвания, височина и темп на говорене. Консултантът трябва да се съобразява със следните изисквания:
  • Тонът да е съответен на съдържанието на информацията.
  • Силното (високо) говорене е по-убедително за внушение и налагане на власт, но може да изплаши клиента.
  • Тихото говорене показва доверителност и емпатия.
  • Темпът трябва да отговаря на темпа на мислене и говорене на клиента. Иначе се получава смислово разминаване и се затруднява комуникацията.
  • При несигурен или плах клиент, с цел емпатия или сближаване, се случва консултантът неволно да изтъни гласа си. Това се дължи на вроденото ни или придобито чувство, което ни кара с детето да се държим по детски, но е неправилно и следва да се контролира.


 
Разговорни техники при психологическото консултиране
 В консултирането се използват почти всички техники на психотерапията, но най-вече вербалните. Много от техниките са привнесени от К. Роджърс.
   1. Информиране. Служи за разширяване кръга на познанията на клиента, формиране на представи, промяна на убеждения, укрепване на Аза и пр. За да бъде информацията източник на позитивно влияние, тя трябва да отговаря на някои изисквания:
  • да бъде премерена по обем съгласно изискванията на метода и възможностите на клиента за възприемане;
  • да бъде правдива и да отговаря на истината във всеки случай;
  • да бъде обективна, да отразява различни гледни точки и позиции;
  • да бъде уместна, съобразена с общата цел и моментното състояние на клиента;
  • да бъде интересна за клиента;
  • да бъде достъпна като език и като съдържание.

   2. Задаване на въпроси (питане). Консултирането е раазговор, а въпросите са средство за неговото поддържане. Два вида въпроси – открити и закрити. Закритите служат за получаване на конкретна информация и предполагат кратки отговори. Отговорът на закрития въпрос затваря темата. Откритите дават възможност на клиента да говори, да изразява чувства. Те задълбочават консултативния контакт.
При постановката на въпросите трябва да се отчитат следните обстоятелства:
  • Прекаляването с въпросите превръща интервюто в разпит.
  • От значение е ориентацията на въпросите. „Кое?”, „Какво?”, „Къде?” водят до фактология. Въпросите да започват с „Как...?”. „Защо?” може да предизвика защитна реакция. 
  • Консултантът не трябва да задава сложни въпроси. Да избягва задаването на няколко въпроса наведнъж. Неетично е задаването на един и същ въпрос с различни формулировки.  Да се избягват въпроси клишета, като „Как си?”.
  • В практиката се използват и парадоксални въпроси. Най-честата формулировка е „Защо пък не?”.
  • В консултативната беседа намират място и т. нар. емпатични въпроси. Пример за емпатичен въпрос е „От къде намерихте сили да понесете това?”.
   3. Слушане – едно от основните разговорни умения и сигурен начин за влияние на клиента. То не е само чуване, а преди всичко разбиране на казаното и неказаното от него. Основното изискване е слушането да е активно, но не оценъчно. Важно изискване е слушането да е внимателно.
   4. Съветване. В психологическото консултиране не се препоръчва директните съвети и готовите предписания, въпреки, че в повечето случаи клиентът очаква точно това. Когато се искат такива, на въпроса да се отговаря с въпрос. В качеството си на техника съветването трябва да се прилага съобразно някои изисквания:
  •  да не се дават съвети без да се искат;
  • да се дават алтернативи, в които собственото мнение е една от тях;
  •  да се отчита ситуацията на клиента (например влиянието на близките му);
  •  да се предупреди клиентът за евентуални трудности и странични ефекти от съвета;
  • да не се реагира негативно, ако клиентът не приеме съвета;
  • да не се поема отговорност за резултата.  

   5. Успокояване.
  •  изрази като „успокой се” и „не се тревожи” не са ефективни. Трябва да се търси причината за тревогата. 
  • не бива да се предприема успокояване при всеки емоционален проблем.
  • преживяванията имат катарзисно действие и определен смисъл в контекста на помощта и затова не трябва да се прекъсват на всяка цена.
  • консултантът не бива да се превръща в емоционална „патерица”, тъй като стимулира зависимост.
  • няма универсални успокоителни техники, тъй като всяко преживяване е уникално и субективно.
  • с времето клиентите привикват и се десензитират към успокояването, така че то трябва да се прилага при крайна нужда и пестеливо.
Разговорни техники при психологическото консултиране


   6. Обобщаване и перифразиране – универсални разговорни техники.
 Обобщаването е начин за обединяване на няколко разкъсани и привидно несвързани мисли, чрез извеждане на общата идея. Перифразирането служи за отразяване съдържанието на споделеното от клиента, като му помага да го осмисли и разбере по-добре. Перифразира се основната мисъл на клиента, без да се подменя смисълът на казаното или да се влага ново съдържание.
   7. Повторение – консултантът повтаря буквално и непроменено фразата или изказването на клиента. Въпрос на собствено виждане е дали повторението ще бъде със същата паралингвистика, или ще се направят някакви акценти.
  8. Отразяване на чувства – рефлективна техника. Като огледало терапевтът връща чувството, което клиентът е изказал. Техниката може да се осъществи вербално или невербално.  
   9. Мълчание – два вида: спонтанно и преднамерено. Спонтанното е резултат от отношението между клиент и консултант. Преднамереното е същинската техника и се състои в собствено мълчание на консултанта или каране на клиента да замълчи. Преднамереното мълчание може да се използва като парадоксална техника при работа с твърде мълчалив или съпротивляващ се клиент. 
   10. Конфронтиране. Това е всяка реакция на консултанта, която противоречи на клиента. За да има ефект не трябва да се използва за наказване на клиента. Налага се в случаи, когато начинът на мислене и поведението на клиента правят процеса неефективен или застрашават отношението.
   11. Саморазкриване – целенасочено споделяне на лична информация. Даване на пример от собствения опит. Така се преодоляват по-лесно бариери. Консултантът е жив човек. Прави се при по-трудно податливи клиенти. Тя е сигурна и бързодействаща техника. Ограничения – трябва да е умерено и по възможност по-късно. Чрез него се намалява чувството на вина, че му се оказва помощ. Има два аргумента против – намаляване на харизмата на личността и възможността за натоварване на клиента с проблемите на консултанта. Изисква се да е правдиво, да не се лъже при саморазкриването и да не е в проблемната област на клиента. Дори ако консултантът има сходен проблем не трябва да се занимава с хора, имащи същия проблем. Само ако е решен проблема може. 
   12. Използване на метафори – вербален начин за представяне на нещо. Понякога хората разбират по-добре нещо изказано с метафора, защото се избягва предметната страна и категоричността на нещата и се работи със символната част. Увеличава психическото влияние. Метафората трябва да е хармонична и съответна с личността. Да може да бъде разбрана. Трябва да се познава метафоричното съзнание на самия клиент. Метафората е удобен начин за избягване на конкретни отговори. Пр. „приятел в нужда”.

Етикети

3. Фройд (1) агнозии (1) аминокиселини (1) Апкинсън и Шайфри (1) Апраксия (1) ацетилхолин (1) базална (1) безусловен рефлекс (1) биогенни амини (1) болка (1) Бричман (1) Варолиев мост (2) вестибуларeн апарат (1) Вилхем (1) Во и Норман (1) Вунт (1) Възбудимост (1) ганглии (1) Гещалт (1) гируси (1) гръбнак (2) гръбначен стълб (2) дендритнити (1) Ейбрахам (1) Екзистенлист (1) експериментална ретроспекция (1) емпирични предложения (1) епиталамус (1) Инсайт (1) Интелектуален акт (1) КАРЕН (1) картата на Бродман (1) Крейк и Локхарг (1) латентно заучаване (1) мазолесто тяло (1) Маслоу (1) медиатор (1) междина променлива (1) метаталамус (1) мислене (1) молярен бихейвиоризъм (1) невиобихейвиоризъм (1) неврон (1) невропептиди (1) Нелсън и Коумън (1) нервната клетка (1) Области на персонологията (1) око (1) операционализъм (1) парасимпатикусова (1) персонология (1) пирамидни възвишения (1) подкрепа (1) познавателна карта (1) потребността (1) практицизъм (1) Проводимост (1) Проводната функция (1) проприорецептор (1) психологически речник (30) психология (4) Рефлексната функция (1) Речник по психология (30) САМОУВАЖЕНИЕ (1) Сеченов (1) сиво и бяло (1) симпатикусова (1) синапс (1) синаптична цепка (1) соматична нервна система (1) стимул-реакция (1) страх (1) сулкуси (1) таламуси (1) температурен усет (1) Теория за рефлекса (1) Тулвинг (1) усет (1) условен рефлекс (1) Ухо (1) ФИ-феномен (1) функционална психология (2) хипоталамус (1) ХОРНИ (1) Хуманистична теория (1) целеполагане (1) черепно-мозъчни нерви (1) Четирихълмие (1) Dictionary of Psychology (30) Maslow (1) mirnf.fhrs (3) re4nik po psixologia (30) Skinner (1) SOR (1) video (6) William James (1)

Admin is a participant in the Amazon EU Associates Programme, an affiliate advertising programme designed to provide a means for sites to earn advertising fees by advertising and linking to Amazon.co.uk
Яндекс.Метрика
Предоставено от Blogger.