Когато започваме да преговаряме или да водим преговори, основани на интересите на страните, е необходимо да помним, че преговорите за решаване на конфликтната ситуация са: 


Процес на изграждане на отношения: трябва да се стремим към действия, изграждащи разбирателството между страните; да уважаваме ценностите и начините на поведение на участниците; на общуване: добрият преговарящ е добър слушател - той първо изслушва, после решава проблема;


Образователен процес: страните следва да научат за проблема, преди да го решат, следва да научат за своите интереси, мотиви, данни и за предисторията на проблема;


Процес, насочен към съвместно решаване на проблемна ситуация: трябва да се работи за решаването на проблемите на другите така, както и за решаването на собствените проблеми, като същевременно разграничаваме хората от проблемите. Проблемите следва да бъдат открити и анализирани, да се създадат варианти за оценяването им;


Принципен процес: следва винаги да бъдем принципни - в това е нашата сила. Трябва да търсим съгласие по принцип, да търсим обективни критерии, с които да оценяваме предлаганите варианти. Нека бъдем гъвкави по отношение на откриващите се възможности, но ясни по отношение на принципите;


Процес, основан върху отношенията между страните: затова следва да се съсредоточим върху интересите на страните, а не върху позициите им /предлаганите варианти за решение/, да търсим интереси, които не са на повърхността, да обсъждаме както съдържателните, така и процедурните, и психологическите интереси на страните;


Творчески процес: ние следва да поощряваме творчеството по време на преговори, като търсим и разглеждаме многобройни варианти и като се стремим да предлагаме решения, които са от полза на всички страни;


 Споделен процес: Затова и съвместно следва да създаваме, оценяваме и избираме вариантите за решение, да осъществяваме и контролираме съвместно споразумението, както и да оценяваме заедно процеса на водене на самите преговори. 


Елементи и стъпки на процеса на водене на преговори:



Подготовка за договарянето. Следва да определим екипа за преговаряне и механизма на отношенията между членовете на екипа, връзката им с останалата част от нашата фирма. Трябва да определим йерархията в екипа и кой ще бъде водач, защото няма нищо по-объркващо от несъгласувани действия по време на преговори.


Елементи и стъпки на процеса на водене на преговори
Внимателно подготвяне на началната теза, с която: искаме да наложим съответния тон на договаряне, което е основано на търсенето на решение, удовлетворяващо интересите на страните; да обясним нашите аргументи защо участваме в подобен вид преговори; да изложим спорните проблеми, за които ще преговаряме; да предложим правилата, които ще подпомогнат процеса на водене на преговори, да подчертаем уважението ни към другата страна и желанието съвместно да работим за решаването на проблема.


Първата обща среща - следва всяка страна да представи екипите и да изложи началните си тези; да определи правилата, по които ще работим /правила, свързани с отношенията по време на преговаряне - взаимно уважение, изслушване, непрекъсване; процедурни правила - кой и как, за колко време може да вземе думата, ред на изказване, право на прекъсване, обща продължителност на дадената среща; правила за условията на преговаряне - присъствие на външни наблюдатели, съобщаване резултатите от преговорите, подредбата на мястото за преговаряне/. Трябва да определим и начина на протичане на преговорите, както и срещите, които ще проведем, отговарящи на отделните стъпки за решаване на конфликтната ситуация. На последно място в тази начална среща следва да определим и спорните проблеми, по които ще преговаряме, и последователността, в която те ще бъдат обсъждани.


Обсъждане на интересите на страните на закрито заседание-На тези обсъждания следва да определим нашите интереси по спорния проблем и да се опитаме да определим интересите на другата страна /страни/ в конфликта, да идентифицираме общите интереси, на които ще се основава по-нататъшното продължаване на процеса на водене на преговори.


Провеждане обща среща за обсъждане на интересите на страните - На тази среща трябва да представим последователно вижданията си за собствените интереси и да изслушаме интересите на другата страна, да се опитаме съвместно да ги изясним и след това да постигнем съгласие. Трябва да опитаме да видим дали не може да преформулираме някои интереси като общи, както и дали интереси, поставени от едната страна, не могат да бъдат приети като такива и на другата страна.


Провеждане на обща среща за разгръщане на възможности за удовлетворяване на общите интереси на страните по спорния проблем - Предложенията могат да бъдат разработени предварително от двете страни в преговорите и да бъдат обсъдени именно на тази среща. Предложения по време на преговорите могат да бъдат генерирани и чрез мозъчна атака. Ако има неразбиране сред участниците, всяко от предложенията следва да бъде изяснено. Трябва да се опитаме да преформулираме някои от предложенията, да групираме тези, които са сходни, а трети да отпаднат, ако не са формулирани достатъчно добре.


Обща среща за развитие и приемане на критерии за оценка на направените и изяснените предложения за решение; оценка на предложенията с помощта на приетите решения. Цел на тази среща е съвместното разработване на стандарти, които да ни подпомогнат при оценката на предложенията. След като съставим известен брой стандарти, се опитваме да намалим броя им, като елиминираме или комбинираме някои от тях; като премахнем тези, които всъщност не са стандарти, и като постигнем съгласие кои са най-подходящите стандарти за спорния проблем. След съгласуването на окончателната система от стандарти,оценяваме с нея всяко предложение. Постигаме бърза оценка, като отбелязваме с "не" възможност, елиминирана от два и повече стандарта, с "да" - възможност, която отговаря на всички стандарти, и с "може би" - възможности, които не отговарят единствено на даден стандарт.


Среща за намиране на общо решение и за изготвяне и приемане на окончателен текст на споразумението. Обща група следва да изготви предложение за решение, което ще обсъдим на общо заседание. Решението трябва да е балансирано, реалистично, да поставя страните в равнопоставено положение и да е обвързано с необходимите срокове и отговорници. В решението следва да има указания какво ще стане, ако условията се променят, и по какъв начин ще се преговаря за измененията.
В споразумението се отбелязва начинът за наблюдаване на изпълнението му от страните и периодичността на срещите за преглед на изпълнението му. На среща би трябвало да решим и как ще огласим решението си на обществеността. В заключителни изказвания ръководителите на преговарящите страни е редно да изразят взаимна благодарност за положените усилия, както и да отбележат приноса на всеки един от участващите за успеха на преговорите.


  Това е ходът на преговаряне, основано върху интересите на страните. Както се вижда, от начало до край страните работят съвместно за решаването на проблема, изследват интересите си, търсят възможности за удовлетворяването им, разработват критерии за оценка на предложенията и накрая стигат до взаимноприемливо решение.



   За да се не се види една конфликтна ситуация в истинския й вид, изкривяванията са:

  • Огледален образ – и двете страни смятат, че са невинна жертва и са страната на истината;
  • Виждане на чуждите грешки и тяхното преувеличаване;
  • Двойни стандарти – позволеното на едната страна, не е позволено на другата;
  • Поляризирано мислене и селективно невнимание – всичко, което ние правим, е добро, а което правят те – лошо и виждам само това, което искам;
  • Мъжествен “аз-образ” и липса на емоции – компромисът се възприема като слабост, както и проявата на емоции;
  • Липса на дискриминация в поведението и на двете страни – смятаме, че което мислим ние, го мислят и те.
Стъпки за водене на преговори


   Проговарянето се определя като опит за взаимно решаване на конфликт с или без участието на медиатор при заявено желание и поведение от двете страни, като приеманите стратегии за преговори са:

  • Пазарени /договаряне/ - взаимни отстъпки и услуги – краен резултат – споразумение;
  • Компромис – готовност за отказ от някои свои желания в името на съгласието;
  • Разумни доводи – поведение на рационално, а не емоционално равнище;
  • Експертни познания – разчитане на опита на другите в справянето с проблема.



Неприемливи тактики: заплахи; измама; игнориране; заобиколки.


Конструктивното преговаряне може да следва стъпките:


  • Конфронтация – директно заявяване на позиция и чувства по конфликта;
  • Достигане до общо определяне на проблема;
  • Комуникиране по проблемите и чувствата около конфликта;
  • Изказване на намерение за сътрудничество;
  • Приемане на перспективата на другия;
  • Координиране на мотивацията да се преговаря;
  • Достигане до споразумение.



   Когато подхождаме към конкретна конфликтна ситуация, сядайки да преговаряме с другата страна, е необходимо:


  1. да сме идентифицирали страните, които имат отношение към конфликтната ситуация;
  2. да сме изследвали техните взаимоотношения и зависимости, защото ако едната страна може да постигне решение без другата, то вероятността за осъществяване на сериозни преговори е малка;
  3. да сме установили каква е готовността за преговаряне между страните, убедени ли са те в невъзможността за едностранно решаване на проблема, имат ли готовност да седнат на масата за преговорите и в съдържателен, и в емоционален, и в поведенчески план;
  4. да сме премислили какви са възможните средства за въздействие на страните - могат ли да отнесат проблема до съд, да го представят на публично внимание, да потърсят мнението на експерти;
  5. да знаем има ли съгласие по спорните въпроси и по интересите на страните, защото ако очакваме решение на конфликтната ситуация, страните би следвало да имат някаква степен на съгласие по спорните проблеми и да имат съвпадащи интереси;
  6. да имаме сведения какво е желанието на страните за решаване на конфликта, тъй като ако за страните е по-важно да продължават конфликта, то няма да има успех на преговорите;
  7. да установим предсказуем ли е изходът от конфликта, защото страните сигурно ще преговарят, ако няма друга сигурна алтернатива;
  8. да сме сигурни дали има неотложен краен срок, тъй като в много случаи страните сядат да преговарят, защото идва срок, в който трябва да вземат решение;
  9. да сме установили дали съществуват психологически бариери за преодоляване и могат ли страните да преговарят без комплекси и предразсъдъци;
  10. да проверим дали спорните въпроси дават възможност за преговаряне, така че страните да вярват, че имат реалистични и приемливи решения;
  11. да се убедим, че преговарящите страни имат правото да вземат решения, а не да преговарят, а след това да чакат решението да бъде одобрено от трета страна;
  12. да сме уверени, че има желание за компромис - т.е. страните да са готови и да направят някои отстъпки в името на постигането на взаимноизгодно решение;
  13. да сме изследвали доколко благоприятни са външните фактори за вземане на решение;
  14. да знаем дали са достатъчни ресурсите за преговаряне на страните - имат ли участниците в преговорите необходимите умения да преговарят, да се ангажират с процеса, както и да разполагат с достатъчно време за осъществяването му;
  15. да преценим в крайна сметка дали се очертава разумно и осъществимо споразумение, защото без реалистични решения в перспектива преговорите са обречени на неуспех.



   
      Същностната представа за културата може кратко да се формулира по следния начин: културата – това е прогресиращо самопроизводство на обществения човек. Образованието е най-важната негова технология, съдържанието и формата на такова самопроизводство на обществения човек.

   Очевидно е, че в системата на основните философски понятия трябва да бъдат включени и културите, които биха обозначили нова форма на битието. Такива понятия са „културата на обществото” и „културата на личността”. Ние разбираме културата на обществото като особен социален механизъм на натрупване, съхраняване, преобразуване и транслиране на информация, представляваща социална ценност. Когато говорим за културата на личността – това е системата от знания, възгледи, убеждения, умения, навици, съдействаща за използване от човека на натрупаната информация и трансформираща я във всички аспекти на неговата жизнена дейност. Що се отнася до културата на специалиста, за неговата професионална дейност е необходима професионална култура с нейните съставни части (управленска култура, информационна култура, методологическа култура, комуникативна култура, конфликтологична култура и др.).

 
Същност на конфликтологичната култура на специалиста
 Конфликтологичната култура може да се разглежда като част от по-широкото, обемно и цялостно явление – професионалната култура. 

   За конфликтологичната култура на специалиста е свойствено усвояването и използването на особени, професионално ориентирани конфликтологични знания, необходими за възприемане на професионалните конфликти и последващата реализация на професионалните функции в условията на професионален конфликт. Следователно професионално-приложната специфика на конфликтологичната култура на специалиста отличава този феномен от конфликтологичната култура на личността.

   Конфликтологичната култура на специалиста е качествена характеристика на професионалната му жизнена дейност в конфликтогенната професионална среда. 

Какво ново в тази връзка внася конфликтологичният компонент?


   Конфликтологичната култура, реализира позитивните функции на конфликта:
  • сигнализира за огнищата на социално напрежение, разширява възможностите за получаване на информация за състоянието на организацията (диагностира се социално-професионалната култура, обогатява се информационната култура);
  • способства за по-дълбокото взаимно опознаване на участниците в конфликта един с друг и конфликтния проблем (конкретизират се обектите на социално-професионалната, психологичната, информационната и методологичната култура);
  • отслабва психическото напрежение (поддръжка на функциите на психологическата култура);
  • създава интелектуално-емоционално напрежение, което съпътства сблъсъка на различните стратегии на търсене решение на проблема (активизация на методологичната култура);
  • ъдейства за творческата инициатива и професионалното саморазвитие в иновационните процеси (активизация на аксеологичната култура);
  • предотвратява разширителните противоборства на участниците в конфликта и сплотява членовете на социалната организация (поддръжката на функциите на комуникативната култура).


   Изхождайки от факта на признаването на обективното съществуване на конфликтологенна професионална среда, пред съвременния специалист стоят задачите за развитие на неговите възможности в конфликтогенни и конфликтни ситуации на вътрешноличностно и междуличностно ниво на проявление на професионалния конфликт, преобразуване на конфликтогенната професионална среда с цел предотвратяване последващи негативни конфликти. Очевидно е необходимо конфликтологичната култура да се разглежда в качеството на цел на професионалното образование и професионалните специализации. Следователно конфликтологичната култура на специалиста заема възлова позиция в йерархията на структурата на професионалната култура. Тя синтезира всички нейни съставляващи, актуализирайки се и проявявайки се в съответствие с потребностите от сигурност, признание, престиж, самоактуализация в професионалните конфликтни ситуации и конфликтите в конфликтогенната професионална среда. 

   Ако се опитаме да направим обобщение на същността на конфликтологичната култура на съвременния специалист във функционален аспект, можем да направим следните изводи:
  • под конфликтологична култура на специалиста като вид професионална култура се разбира качествената характеристика на професионална дейност в конфликтогенна професионална среда;
  • професионалната сфера на проявление на конфликтологичната култура я отличава от конфликтологичната култура на човека;
  • същността на конфликтологичната култура се състои в регулиране на процесите на професионалното взаимодействие (общуване, взаимодействие, взаимоотношение), в преобразуване на конфликтогенните параметри на професионалната среда;
  • структурирането на професионалната култура на специалиста с конфликтологичния компонент, проведено в логиката на проблема на субективните и обективните причини за конфликтите, позволява да се установи взаимовръзката с информационната, комуникативната, психологичната, акмеологичната, специалната професионална култура;
  • тази взаимовръзка се изразява в активизацията и поддръжката на функциите, уточняване на обектите на културотворческата професионална дейност. 


   Функционалното описание на конфликтологичната култура, проведено в логиката на конструктивните функции на конфликта, позволява да се определят като водещи регулативната и преобразуващата функция, заключаващи се във:
  1. Хармонизиране на взаимоотношенията на субектите на професионалната дейност;
  2. Съгласуване на техните взаимни действия;
  3. Осигуряване на ефективна професионална дейност и професионално формиране в условията на професионална конфликтна ситуация; 
  4. Преобразуване на конфликтогенната професионална среда с цел предотвратяване на последващи конфликти.

В България има три основни групи  проблеми пред конфликтологията:


Първа група. Проблеми на теорията и методологията.

Това са базовите проблеми, които изискват първостепенно внимание и без чието изясняване не може да се говори за наука и научен подход при изследването и разрешаването на конфликтите. Обобщено тези проблеми са следните:
  1. Продължаване на проучванията и изследванията по избор на конфликтологична парадигма.
  2. Разработване на класификационни системи на конфликтите за нуждите на научните изследвания, обучението и конфликтологичната практика.
  3. Разработване на методология на конфликтологичните изследвания. В тази област предстои да се изследват специфични проблеми на конфликтологичната наука.  

Втора група. Организационно-технологични проблеми.   

От гледна точка на прогнозирането и разрешаването на конфликтите на преден план стои въпросът за моделиране на социалните процеси. Проблемът не е нов, но се налага отново да се върнем към него като конфликтологичен инструмент главно за прогнозни и практически цели.
Социалните технологии също се нуждаят от адаптиране и развитие за решаване на конфликтологични задачи. Централен въпрос в случая е вземане на управленско решение в конфликтни ситуации.  
Институционализирането и изграждането на конфликтологичната система в страната е другият проблем, който трябва да се разрешава, за да се създадат предпоставки за ефективна дейност. 

Трета група. Образователни и педагогически проблеми. 


Проблеми пред конфликтологията в България
На първо място е разширяването и задълбочаването на обучението на студенти по конфликтология в университетите и специалните академии. Проблемите се отнасят и до съдържанието и методиката на обучението. Стремежът – разработването на национален образователен стандарт, съвместим с европейските изисквания.  
   От специално внимание в методическо, съдържателно и организационно отношение се нуждае осмислянето на досегашния стил в системата на допълнителното обучение на възрастни. Разработването на гъвкави модулни системи на обучение е непосредствена и неотложна задача.
Възловият въпрос за подготовката на научни кадри и специалисти конфликтолози стои открит и тепърва се нуждае от научна обосновка и правна регламентация и практически действия.
Ясно е, че разрешаването на проблемите, за които стана дума, не са по силите само на българската научна конфликтологична общност. Както и досега българските учени ще разчитат на съвместна дейност с колегите си от другите страни, които са водещи в изучаването на конфликтологичната проблематика (Европа, Русия и САЩ).  

Етапи на развитие

От наукознанието е известно, че всяка нова наука преминава през няколко етапа: 
  1. Зараждане (появяват се първите трудове на няколко учени, които предлагат определени оригинални идеи; тези учени най-често нямат или почти нямат последователи; новото направление даже може да няма наименование).
  2. Създаване (изследователите специалисти се обединяват, издават се списания, провеждат се конференции, излизат колективни сборници).
  3. Институционализация (тематиката на изследванията се оформя във вид на специална наука, съответната специалност започва да се преподава в университетите, създават се нови кадри, рязко се увеличава броят на учените и числото на публикациите). 
  4. Стабилизация (науката е призната от всички, намалява количеството на публикациите, науката започва да се разделя на отделни части).

В България  конфликтологията се намира на етап между своето създаване и институционализация. Днес е важно в какво качество конфликтологията ще се институционализира, каква парадигма и концепция ще приеме? Може да се каже, че идеите на  синергетиката (преди всичко на социосинергетиката) могат да послужат за научна основа на конфликтологията.     

   Конфликтологията разглежда и изследва конфликта като социален феномен, а не като технически или природен. Тя изучава конфликта като явление, отнасящо се и свързано с индивида, социалните групи, обществото и тяхното конфликтно взаимодействие. Конфликтологията се занимава само със социалните конфликти. Разбира се, в тези конфликти участват субекти с техните психични и неврофизиологични характеристики, които не могат да се сведат до чисто социални характеристики.
Какво е конфликтология
   Конфликтът по своята природа е изключително сложно и многообразно социално явление, което не може да се управлява и регулира само въз основа на познанията основани върху повседневното (обикновеното) съзнание и практическия житейски опит. За изучаването му е нужна  отделна специфична наука, която да има за свой предмет социалния конфликт. Тук веднага възниква един изключително важен и принципен въпрос от методологично естество –  може ли изобщо да се счита конфликтологията за самостоятелна наука, въпреки че притежава чертите на междудисциплинна наука? Според нас отговорът е да, защото тя изучава конфликта от гледна точка на общите му закономерности (предпоставки за възникване, развитие, завършване, ефекти и ситуации след завършването). Такива науки, като например социология, психология и икономика, виждат и изучават в конфликта само отделни негови аспекти (в случая социологически, психологически и икономически), но не и  цялостната му природа. Конфликтът естествено включва в същността си множество аспекти и рефлексии, но в крайна сметка той представлява единно цяло. Съвсем друг е въпросът, че самата конфликтология едва през последните десетилетия постепенно придобива статус на самостоятелна наука. 
   Конфликтологията се занимава и изучава конфликтологичните отношения, които възникват между индивидите и социалните групи по повод на тяхната дейност, а не фокусира своето внимание върху самите индивиди и социални групи като такива. Тя анализира, интерпретира и регулира конфликтологични отношения въз основа на собствен конфликтологичен научен тезаурус.     
   Най-развита в теоретичен и практически смисъл е тя в САЩ, където е натрупано огромно количество научна литература по конфликтология. Самата конфликтология е институционализирана, бива преподавана на общо основание в колежите и университетите като специфична учебна дисциплина, освен това има многобройни висши учебни заведения, които подготвят специалисти – конфликтолози.  В САЩ съществува и отработена система на национална и международна сертификация на конфликтолози – медиатори (посредници). Що се отнася до точното и времево възникване, познавачи на материята твърдят, че конфликтологията се заражда в САЩ някъде в края на 50-те години на миналия век. 
   Напоследък конфликтологията бурно се развива в Европа и в Русия. В България конфликтологията е все още в процес на формиране. Обществото като цяло и отделните негови субекти се нуждаят от научно познание за конфликта като социален феномен, както и от създаване на принципи и прийоми за научно управление и регулация на конфликта.
   В последните години на български бяха публикувани основополагащи работи по конфликтология от чужди и наши автори: например класическите монографии на Йохан Галтунг „Разрешаване на конфликти”, на Ралф Дарендорф „Съвременният социален конфликт”, на Урсула Маркхам „Управление на конфликта”, на Джоузеф Най „Международните конфликти”; монографиите на български автори като С. Христова „Моралните конфликти”, Ст. Николов „Политически средства на разрешаване на конфликтите”, Т. Дронзина „Разрешаване на конфликти”, Б. Георгиева „Конфликтите в социалната политика”, Д. В. Димитров „Социалният конфликт”, В. Проданов „Насилието в модерната епоха”, монографията на Д. Й. Димитров „Конфликтология” и др.     
   Безспорен е фактът, че конфликтологията (особено в настоящия момент) е в неразривна връзка с множество науки: философия, социология, политология, психология, изкуствознание, педагогика, история, синергетика, икономика, право, биология, математика, военни науки. Колко дълго ще продължи пълното „еманципиране” на новата наука е много трудно да се определи, но несъмнено този процес вече е започнал и се е придвижил доста напред.

   Обект на конфликтологията

   Разкриването на обекта на конфликтологията е свързано с „мястото”, където протичат конфликтните процеси в обществото. По принцип за конфликтологията няма забранени теми и зони. Противоречието като ядро на диалектиката има всеобщ и обективен характер. Ето защо обект на конфликтологията може да бъде всяка микро- и макросоциална система, където протичат обективните противоречия. С други думи, обект на конфликтологията е протичането на обективните диалектически процеси. Това може да бъде изразено на философски език така – изучаване на онтологичната същност на противоречието в социалната система. В случая конфликтологията сама не е в състояние да реши тази задача. За целта тя е в пълното си право да използва резултатите на всички науки, които изучават онтологичната същност на противоречията. Става дума за: философията, антропологията, социологията, психологията, педагогиката, политологията, икономиката, историята, науката за управление и др. 
   Конфликтологията може да реализира своята познавателна дейност чрез създаване на собствена система от закони, принципи, категории и методи на събиране, систематизиране и преработване на информация, произведена от изброените по-горе науки и целенасочено преработена от конфликтологията съобразно нейните цели, задачи и технологии за  опредметяване.
   Въпреки наличието на изброените по-горе науки, които изучават противоречията и конфликтите в микро- и макросоциалните системи, нито една от тях сама, със своя категориален апарат, не е в състояние да предложи напълно адекватна технология за предотвратяване, управление и разрешаване на конфликтите. В съвременния усложнен глобален свят съществуването и развитието на конфликтологията като самостоятелна теоретична и практическа наука е безспорно. От тук нататък може да се мисли за създаване на абстрактен модел на обекта на конфликтологията.

Предмет на конфликтологията. 

   Можем по следния начин да формулираме предмета на конфликтологичната наука. Предмет на конфликтологията са общите закономерности и особености на социалния конфликт, неговата причинност, възникване, развитие и завършване, както и различните средства и начини за въздействие (аналитика, прогностика, профилактика, практика) върху конфликтното отношение на взаимодействащите си страни. В така пределно общо очертания конфликтологичен предмет (съвкупност), всеки конфликтолог, било той теоретик или практик, би могъл да открие за себе си онзи специфичен и обособен обект на конфликтологично изследване, който е обусловен от конкретната му задача или задачи на изучаване.
   Не трябва да се забравя обаче, че предметът (и съответно обектът на всяка наука), в това число и на конфликтологията, се изменя в течение на времето, вследствие на множество причини: собственото развитие на науката и общия научен тезаурус на обществото, обективните изисквания на обществото като цяло, субективните особености и характеристики на отделните учени-изследователи и съвкупността им като обща даденост.

Научни проблеми за разрешаване

 1. Конфликтологията трябва да започне да произвежда оригинална евристична и праксеологична информация, която да тласне развитието на тази наука на нова орбита.  
 2. Да се направи общотеоретичен анализ на конфликта и конфликтното взаимодействие и да бъдат изведени техните (относително) общоприети същностни характеристики, верифицируеми научни теоретични конструкции, теории и понятия (понятия за конфликта, за функциите на конфликта, за динамиката на конфликта, за причините за конфликта), да бъдат създадени собствени конфликтологични методи за изследване.
 3. Технологизиране на конфликтологичното познание. Конфликтологията не е научна самоцел, тя в крайна сметка трябва да спомогне за разрешаването на проблемите, свързани с конфликтното взаимодействие в отделните етапи: 
  1. прогнозиране на конфликта (субективни и обективни предпоставки за възникване на конфликта, индикатори и симптоми за възникването му и др.);
  2. предотвратяване на конфликта (институционализация на отношенията, социално партньорство, отстраняване на причините за конфликта и др.);
  3. практики при разрешаване на конфликта (логика, стратегии и начини за разрешаване на конфликта, преговори в конфликтна ситуация, ролята на ръководителя в управлението на конфликта и др.).

4. Създаване на система за конфликтологично образование в България, както и на концептуални и практически модели за конфликтологични и медиационни структури (организации) за разрешаване на конфликти, съобразени с българската специфика. Институционализация на конфликтологията като обособена научна дисциплина в образованието.

Етикети

3. Фройд (1) агнозии (1) аминокиселини (1) Апкинсън и Шайфри (1) Апраксия (1) ацетилхолин (1) базална (1) безусловен рефлекс (1) биогенни амини (1) болка (1) Бричман (1) Варолиев мост (2) вестибуларeн апарат (1) Вилхем (1) Во и Норман (1) Вунт (1) Възбудимост (1) ганглии (1) Гещалт (1) гируси (1) гръбнак (2) гръбначен стълб (2) дендритнити (1) Ейбрахам (1) Екзистенлист (1) експериментална ретроспекция (1) емпирични предложения (1) епиталамус (1) Инсайт (1) Интелектуален акт (1) КАРЕН (1) картата на Бродман (1) Крейк и Локхарг (1) латентно заучаване (1) мазолесто тяло (1) Маслоу (1) медиатор (1) междина променлива (1) метаталамус (1) мислене (1) молярен бихейвиоризъм (1) невиобихейвиоризъм (1) неврон (1) невропептиди (1) Нелсън и Коумън (1) нервната клетка (1) Области на персонологията (1) око (1) операционализъм (1) парасимпатикусова (1) персонология (1) пирамидни възвишения (1) подкрепа (1) познавателна карта (1) потребността (1) практицизъм (1) Проводимост (1) Проводната функция (1) проприорецептор (1) психологически речник (30) психология (4) Рефлексната функция (1) Речник по психология (30) САМОУВАЖЕНИЕ (1) Сеченов (1) сиво и бяло (1) симпатикусова (1) синапс (1) синаптична цепка (1) соматична нервна система (1) стимул-реакция (1) страх (1) сулкуси (1) таламуси (1) температурен усет (1) Теория за рефлекса (1) Тулвинг (1) усет (1) условен рефлекс (1) Ухо (1) ФИ-феномен (1) функционална психология (2) хипоталамус (1) ХОРНИ (1) Хуманистична теория (1) целеполагане (1) черепно-мозъчни нерви (1) Четирихълмие (1) Dictionary of Psychology (30) Maslow (1) mirnf.fhrs (3) re4nik po psixologia (30) Skinner (1) SOR (1) video (6) William James (1)

Admin is a participant in the Amazon EU Associates Programme, an affiliate advertising programme designed to provide a means for sites to earn advertising fees by advertising and linking to Amazon.co.uk
Яндекс.Метрика
Предоставено от Blogger.