Твърдост-мекост или мъжественост - женственост

   Друг възможен превод на български е напористост-отстъпчивост. Редица автори разширяват логическата рамка на измерението, като разглеждат като част от него себеизтъкване-себезаличаването (Хофстеде). Хофстеде забелязва, че в американското общество мъжете и жените показват доста сериозни различия в ценностната си система. Мъжете са по-устремени към успех и поставят професионалната кариера над семейството. Имат засилена склонност да се включват в съревнования и да показват, че са нещо повече от другите. Тези особености са доста по-изразени сред жените, за които е характерно да проявяват отстъпчивост, сътрудничество, състрадателност залагат на личните отношение и ценят семейството повече от професионалната кариера. Хофстеде открива два полюса при географското разпределение на тези особености. Към първия принадлежат обществата от американски тип, където мъжете са свръхамбициозни, а при жените амбицията не е толкова изразена. Той нарича тези общества мъжествени – това са САЩ, Япония, Великобритания, Ирландия, Австралия, Италия, немскоговорящите страни като Германия и Австрия, както и някои латиноамерискански държави – Мексико, Венесуела, Колумбия. На другия полюс се намират женствените култури. Интересното при тях е, че и мъжете, и жените, са еднакво неамбициозни, сравнени с предходната група. И двата пола споделят в еднаква степен ценности, имат сходни ценностни системи, които се различават същестевно от американската. Такива женствени или меки култури са скандинавските, холандската, португалската, словенската, тайландската, чилийската. Средна степен на мекост имат страни като Франция, Испания, Корея, балканските страни като България, Турция, Гърция, Сърбия, държави като Индия, Индонезия, Уругуай, Перу, Гуатемала, Салвадор, Русия. По принцин понятието мъжественост-женственост се бърка с наличието или отсъствието на права у жените. Всъщност женските права и равноправие нямат нищо общо с мъжествеността. Редица мюсюлмански страни се определят като женствени. В тях например на мъжете е позволено да изразяват болка и скръб, дори да плачат – типични проявления на културната женственост. Затова Минков предлага културната дихотомия да се разглежда като твърдост-мекост, или напористост-отстъпчивост. 

 
 Твърдостта и мекостта водят до редица културни особености. В твърдите и напористи култури като американската децата се възпитават в дух на съревнование и себедоказване. Развива се убеждението, че човек не само може да е господар на съдбата си но и трябва, длъжен е да успее. Меките безродови култури също смятат, че човек е господар на живота си, но не е задължен да постигне големи успехи. Следствията от възпитание в твърдост за отделния човек са силно изразеният стремеж към постижения, подвизи и невероятни прояви, които веднага получават широка гласност, за да са пример и урок за останалите (типичен пример е САЩ). За тези култури е характерна липсата на взаимопомощ в ситуации, които налагат съревнование – това е обяснението защо американските студенти считат за непростим грях преписването и подсказването по време на изпит. Според тях е изключително глупаво от твоя страна да помагаш на твой конкурент да постигне успех, ако можеш да го победиш. В меката шведска култура преписването и подсказването по време на изпит също се отхвърля от студентите, но по съвсем други причини – това се възприема като опит да измамиш системата, която е справедлива и се грижи за всички (скандинавските култури са изключитело равновластни, оттук имат положително отношение към власт, институции, политическа система). Американците обаче на драго сърце помагат на непознати, ако това не е свързано с директна конкуренция (например да упътят някого, да помогнат на някого да пресече улицата и т.н), защото това ги прави героични и великодушни в очите на другите и подсилва чувството за гордост и лично превъзходство. В твърдите култури се развива работохолизъм и свръхамбициозност. В една мека култура на напористият и амбициозен служител не се гледа с добро око – счита се, че е натегач. Следствията от възпитанието в твърдост и напоритост за обществото са липсата на състрадание и дори безчувственост към безработните, уволнените и просяците, както и дълбоките социални неравности. Американците обаче са безчувствени само към онези, които не споделят културните ценности на мнозинствот- именно такива са уволнените, базработните и бедните млади или здрави хора. Според американеца те не са достатъчно амбициозни или способни да си намерят добра работа, следователно не заслужават състрадание. Самите те са си виновни. В твърдите страни съществува и доста сурово отношение към престъпниците – често има смъртно наказание или много тежки присъди. В същото време в Америка се харчат огромни суми за образование и здравеопазване, защото те правят хората способни да се съревновават и доказват. Съществува негативно отношение към всички, които са постигнали нещо без собствени усилия – тези, които получават големи наследства в САЩ не само са обект на неодобрение, но и са облагани с непосилни данъци. Родителите, дори свръхбогатите билионери, карат децата си да работят през лятото. Според американците подареното разлага човешкия дух, затова децата от рано трябва да се научат на труд и себедоказване. Тази тенденция е развита във всички индивидуалистични страни, но е обострена до краен предел в САЩ, нещо, което шокира до краен предел членовете на колективистичните култури. В твърдите култури съществуват предрасъдъци за мястото и ролята на мъжа и жената в обществото, както и модели за мъжко и женско поведение. Мъжът трябва да бъде корав, да не плаче и да не показва емоция, силен, агресивен, напорист – затова в САЩ всеки втори мъж има оръжие – а жената да е добра домакиня. В твърда Япония мъжете трябва да говорят насечено и агресивно, а жените да чуруликат и никога не повишават глас. Твърдите немци имат най-традиционните схващания за ролята на жената в семейството .В такива условия на свръхтвърда култура, каквито има в САЩ, е нормално, хората, които не могат да отговорят на очакванията й, да изразяват пасивен или активен протест. Създават се движения, като тези на хипитата, които се противопоставят на философията на свръхамбициозните юпита. Реакцията, срещу общество, в което се съчетават едновременно индивидуализъм, силно развита вътрешна причинност, стремеж към съревнование и твърдост, както и себеудовлетворяване, може да добие катастрофални последици. Такива са масовите убийства, разстрелите в университети (именно там се внушават тези културни ценности), разстрелите на родители, човекоядството, инцеста и тн. Те са особено типични за САЩ, но и Британия не е лишена от тях. Наблюдават се също и в Германия и Австралия – все култури, които притежават споменатите особености. Американските филми са типичен пример за това (“Вълк”, “Американски психар” и др).

   В меките култури се избягва себедоказването и свръхизразения стремеж към съревнование, липсват стереотипи как трябва да се държи един мъж или една жена. В меките култури децата не се учат на твърдост. Разрешено им е да плачат, без някой да им казва “Бъди мъж”. В мека Португалия е напълно допустимо да видите плачещи мъже. В някои меки арабски култури мъжете също плачат на погребение. Ако децата имат средно добри оценки, това се смята за достатъчно – родителите не им внушават стремеж към високи постижения. Това личи и от детските приказки, чиито герои не са свръхчовеци, като Батман, а са често глуповати и неособено ученолюбиви (като Пипи дългото чорапче). Героизмът на меките скандинавци не е на тази почит, на която е бил през тежкото Средновековие. Счита се, че бедните не са виновни за положението си, затова трябва да се прояви състрадателност и да им се помага. Твърдите американци се смайват, когато разберат как шведите плащат над 60% данъци, но и с гордост се борят за запазването им. Данъците са най-ниски в САЩ – около 30%. Меките култури заделят и най-висок процент от БВП за помощи към Третия смят. Липсва смъртно наказание, а режимът в скандинавските затвори е доста лек. 

   Причини за развието на твърдост и мекост в обществата. Особен интерес представляват причините за развитието на твърдост или мекост в обществата. Условно, те биха могли да се разделят на две групи: 

1. по-стара култура 
2. биология. 

   Обикновено, винаги, когато едно културно измерение се обяснява, макар и частично, от други, които го пораждат или подсилват (блокират), говорим за влиянието на по-стара култура. Такъв е случаят с монументализма, които бе обяснен частично с колективизъм – културно измерение, същестуващо от зората на човечеството. Другите културни измерения (по-стара култура) могат да блокират развитието на едни културни особености, или да ги подсилят, и така, в най-широк смисъл допринасят за формирането на нова култура. Такъв е и случаят с измерението твърдост-мекост. Други измерения биха могли да обяснят особеностите на двата крайни полюса – свръхтвърдите култури на Япония и САЩ, и меките на Скандинавските страни и Холандия.

   Първото културно измерение, което влияе върху твърдостта и мекостта, е колективизмът. Как се проявяват твърдостта и мекостта в традиционните родови култури. Пример за свръхтвърда родова култура е Япония. Там от мъжете се очаква да бъдат твърди и мъжествени, а от жените – нежни и мили. Подобни са и културите на някои латиноамерикански държави, като Мексико, където думата “machismo” описва добре мъжествеността, която се очаква да проявяват мъжете. В редица социални отношения обаче родовостта, както и тревожността, пораждаща избягване на несигурността, заличават в някаква степен мъжествената твърдост . Стремежът към постижения, съревнование и изкачване до властта често е подтиснат, защото въпросът за социалната йерархия и властта е предваритално решен. Обикновено властимащи или началници са най-възрастните, и най-опитните, както и тези, които принадлежат към определен колектив – обикновено властта се предава по наследство. Шансове за социално превъзходство и сдобиване с власт и влияние имат тези, които притежават някаква привилегия по рождение. Такива са роднините на шефа или основателя на компанията, неговите близки или приятели, аристократите и др. Обикновения служител не може да разчита, че ако прояви личните си качества в съревнование и се отличи, ще достигне големи висини в йерархията. Високите постове са резервирани за привилегированите. В редица страни дори управлението на една компания се предава по наследство. В свръхбезродовата Америка е напълно възможно основателят на една компания да изгуби директорското си място и да бъде пратен в пенсия от някой случаен, но особено отличил се и успешен в бизнеса служител (има редица филми на тази тематика). 

   В колективистични страни като Мексико трудно се възпитава и работохолизъм. За него е нужна жертвоготовност, характерна за Източна Азия, или съчетание от себеизтъкване и вътрешна причинност, които пораждат и мотивират желание за развитие. Мексико няма нито жертвоготовността на Япония, нито дълбоката вътрешна причинност на САЩ. Напоритостта у колективистичните култури обаче проличава при междуфирмените отношения. Чуждата фирма е чужд род, затова можем към нея да си позволим коравост и жестокост, дори желание за унищожение. Въпреки, че японците се възпитават в дух на твърдост спрямо другите фирми, избягват себеизтъкването над членовете на колектива, рода, класа. Изследвания установяват, че японските мениджъри повишават глас при преговори с чужди фирми, но се държат особено спокойно и почтително, когато преговарят с роднини или приятели. Твърдостта в тези култури проличава и в поведения и нагласи, които не са пряко свързани с работата, или са насочени извън колектива. Пример за това са телевизионните сериали от Латинска Америка, в които основна тема е съревнованието за мъже между няколко жени. Подобни нагласи са силно нетипични за меките култури на Скандинавските страни. Свръхизразената твърдост на САЩ може да се обясни със съчетанието на няколко културни особености. САЩ са силно индивидуалистична, себеудовлетворяваща се, спокойна култура, развила и силна вътрешна причинност. Индивидуализмът учи хората да вярват, че всеки е отговорен да преследва целите и успеха в живота си, а не да разчита на роднини и приятели. Всички хора се раждат равни имат еднакви шансове за развитие, независимо от потеклото им. Вътрешната причинност учи, че отговорността за успеха или неуспеха е само и единствено у индивида. Ако той е неуспял, значи е неспособен, и следователно не заслужава състрадание. Ако някой служител не се справя добре с работата си, моментално е уволняван. Заедно индивидуализмът и вътрешната причинност са основна предпоставка за засиления работохолизъм у американците. Спокойната култура спомага за засилена ориентация към предприемачество – спокойните хора не се страхуват от нови начинания и са амбицирани да постигнат сами успехите си. Себеудовлетворяването пък води до чудовищни реакции към обществото от страна на хора, неуспели да отговорят на изискванията на културата им – масови убиици, психопати (за това стана въпрос по-горе). В същото време напористата култура прави задружната работа в американското общество особено трудна. Така вече съществуващи културни особености подсилват до краен предел твърдостта на американската култура. В миналото скандинавските общества са преживявали със силно ограничени ресурси и при тежки природни условия – студени зими, липса на плодородни земи и др. Членовете на колектива са развили стремеж към справедливо и равномерно разпределение на ресурсите, което гарантира, че за всички ще има по равно. Така се избягва съревнованието между хората за ограничените ресурси, което би навредило на целостта на колектива – докато за някои има повече, за други няма да има нищо. Навярно това е накарало хората да развият стремеж към сътрудничество и взаимопомощ, а оттук мекост и състрадателност, които са подтиснали стремежът към съревнование и себеизтъкаване. Така равновластието и себезаличаването са изиграли решаваща роля при формиране на меките скандинавски култури. 

   Освен влиянието на по-стара култура обаче, възможно е и друго обяснение. То дава поне частичен отговор за причините, довели до зараждането на твърдост и мекост, себеизтъкване-себезаличаване, монументализъм и дори на тревожност и спокойствие. Според това обяснение основна причина за тези културни различия е биологията. Школата на социобиолозите, които търсят причините за междукултурните различия между хората в биологията, е силно критикувата в САЩ. Представители на тази научна школа са Д. Ръштън, Р.Лин, А.Дженсън. По отношение на различията в напористостта и отстъпчивостта, интересна е книгата на Хелън Фишър (“Аnathomy of love”,1992), която застъпва именно идеята, че по-голямата грижовност у жените и по-високата напористост у мъжете се дължи на биологични причини. Според нея, след менопауза жените развиват по-ясно изразени професионални стремежи. В този период балансът между тестостерон и естроген в женския организъм се нарушава в полза на мъжкия хормон, което би могло да причинява по-напористо поведение. При мъжете пък напористостостта пада с възрастта. Schindler открива интересни връзки между нивата на тестостерон в женския организъм и професиите на жените. Тези с грижовни професии, като медицински сестри, учителки, лекари – имат по-ниски нива, а тези с напористи – като адвокатките – по-високи нива тестостерон. Минков отбелязва, че авторът не е посочил причинно-следствената връзка – възможно е по-високите нива на тестострено при адвокатките да се дължат именно на професията, която упражняват, а не обратното (Минков,2002). Хелън Фишър обаче отбелязва, че различията между момчета и момичета на хормонално ниво, свързани с грижовност и напоритост, се наблюдават още в най-ранна детска възраст. Въпросът е има ли такива различия на биологично равнище на нивото на цели народи. Един от най-известните учени социобиолози е Джон Ръштън. Според него източноазиатците са природно малко по- умни от белите, които пък са доста по-умни от черните, което се дължи на ниските нива на тестостерон у бели и азиатци и високите при чернокожите. Това обяснява и ниското сексуално либидо и строгия сексуален контрол сред азиатците. Ръштън обяснява ниската престъпност при източноазиатците с тяхната природна интелигентност, самоконтрол и ниски нива на тестостерон. Чернокожите пък са предразположени към грабежи, кражби, насилие и убийства, поради високия си тестостерон и слаб ум. Въпреки, че Ръштън е обявяван за расист у дома, ако теорията му е вярна, значи, навсякъде, където има черни малцинства, ще има сериозни проблеми. 

   Най-надеждното прочване, проведено, за да провери теорията на Ръштън, е проектът CARDIA от 1985-1996 г. Изследвани са 483 черни и 695 бели мъже на възраст 18-30 години в продължение на 10 години. Резултатите са, че черните наистина имат повече тестостерон, но различията не са статистически значими. Това обаче не значи, че Ръштън греши. Ефектът, който тестостеронът има върху човешкия организъм, не зависи от общото му количество, а най-вече доколко организмът е чувствителен към него. За това влияе един ген – Androgen receptor gene – който отговаря за усвояването на тестостерона от организма. Има изследвания, които доказват различни полиформизми на този ген у белите и черните. Последните имат свърхчувствителност към тестостерона, а най-ниска е тя у белите и източноазиатците. Ракът на простатата е най-силно разпространен сред чернокожото население на САЩ, а най-слабо – сред източноазиатците. Отново се приема, че тестостеронът допринася за появата на рак. Изследвания показват, че чернокожите имат по-ниска честота на гласа от белите. Влиянието на тестостеронът в този случай е безспорно. Интресни са и така наречените 2D:4D сравнения – разликите между втория и четвъртия пръст на дясната ръка. Мъжете имат по-дълъг четвърти пръст, отколкото втори, докато при жените е обратното или двата са равни. Британският учен Maning установява, че различията са вродени и се дължат на различната чувствителност, която има зародиша в утробата към тестостерона. Опити доказват, че разликите при гризачи между пръстите могат да се манипулират чрез различни дози тестостерон преди раждане. Най-ниски 2D:4D стойности (най-мъжествен тип ръце) има при чернокожите африканци, американци и карибци, а най-високи – сред източноазиатците. 

   Още по-голям интерес предизвикват изследванията за леворъкостта. Предполага се, че високите равнища или по-силната чувствителност на зародиша към тестостерона могат да го направят леворък. Затова и явлението е характерно повече за мъжете. Наскоро изследвания установиха, че е възможно и другите примати да не са амбидекстри – т.е и те, както хората, да се делят на леворъки и десноръки. Левичарството е интересно за културологията, защото наскоро френските учени Фори и Реймон публикуваха данни от традиционни общества в Африка, Амазония и Тихия океан. Според тях, има племена, където леворъките са под 10 % от населението, има и такива, при които достигат до една четвърт. Процентът леворъки силно корелира с годишния брой на убийствата на глава от населението. Причинно-следствената връзка межуд леворъкост и насилие не е напълно ясна. Интересна е обаче хипотезата, която дават Фори и Реймон. В спортове, като бокс и фехтовка, леворъките са доста повече от други спортове, защото имат предимство – съперниците им нямат естествената нагласа да се пазят от силен удар от ляво, а очакват симетрични действия. Затова леворъките хора не се ръководят от някакви вродени биологични подтици към агресия, а осъзнават от опит предимството си в схватка с противник и затова са по-склонни да влязат бой, вместо да отстъпят. 

    През 2006 г. новозеландският генетик Лий откри, че 60% от коренното население на островната държава има генетична особеност, свързана с ензима моноамин оксидаза, докато само 30% от белите заселници имат същата особеност. Изследванията показват, че тази особеност подтиква към агресивност, а агресивността на маорите е добре позната. За културологията интерес представляват и полиформизмите на два гена. Единият е DRD4. Той регулира дейността на допамина в мозъка и определя степента на психическа възбудимост.Този ген има множество полиформизми, които се свързват с броя на повторенията на някои структури в него. Най-често срещани са полиформизмите с 4 и 7 повторения. Първият спомага за спокойствието, а вторият се свързва с агресивност, хиперактивност и дефицит на внимание. Полиформизъмт със 7 повторения се среща у висок процент хора – между 45-78% - сред някои южноамерикански индианци. Сред китайците хан честотата на този полиформизъм е 0, а сред японците – 0.01. Европейците имат стойности между 15-20%, но е са по-ниски сред скандинавците. Това съвпада с разпределението на страните по спокойствие и тревожност. Възниква въпросът дали известанта източноазиатска прилежност в училище се дължи и на липсата на D4 полиформизъм със 7 повторения. Високите проценти южноамерикански индианци, които имат полиформизъм със 7 повторение може да обясни тревожността в латиноамериканските култури, където индианците са мнозинство. Друг интересен ген е 5HTT, който регулира серотонина в мозъка. Основните му полиформизми се описват като кратки и дълги, като са възможни и съчетания, като кк, дд, кд, дк. Редица изследвания, макар и оспорвани, сочат, че кратките варианти предизвикват депресивност и дори стремеж към самоубийство. Например в Япония има ниско задоволство от живота и висок брой самоубийства. Там висок процент жители носят краткия вариант на полиформизма. Около 80% от чернокожото население на САЩ носят дългите варианти. Сред тях цари щастие и задоволство от живота, а самоубийстават са почти неизвество явление в Африка. Около половината от източноазиатците пък имат генна мутация, която неутрализира ензима алдехид дехидрогеназа, които регулира метаболизма на алкохола в човешкия организъм. В резултат азиантците просто не понасят алкохол и развиват неприятни реакции дори при ниски дози. 

   Самата идея, че някои явления в обществата, като икономическо развитие, богатство, образованост и интелигентност, може да се дължат на културни фактори, предизвиква доста полемики на Запад. Те се разгорещяват още повече, ако към факторите се намеси и биологията. Въпроси като “има ли културни особености, които благоприятстват или пречат на икономическия растеж и образованост” не се нравят на западните учени (някои дори оприличават тези въпроси на расизъм). Причината навярно е в политическата пристрастност на техните теории. За да няма обидени се приема, че всички са до известна степен равни. Дори се отрича съществуването на напреднали и изостанали. Проявява се обаче и другата крайност – счита се, че само западните общества са способни да си осигурят икономически растеж. Дълбоко залегнали в литературата и практиката са някои етноцентрични теории (повечето американски мотивационни теории) – дори пирамидата на портребностите на Маслоу е такава. Счита се, че американските възгледи за ориентация към съревнованието, стремеж към себедоказване, стремеж към себеразвитие и усъвършенстване, управление чрез цели, заплащане според постиженията могат да осигурят икономически растеж и да мотивират по целия свят. Американците пък са много изненадани, че в повечето страни по света хората не се уволняват незабавно служителите, които не постигат лесно поставените им цели. Подобни теории просто не отразяват факта, че 80% от населението на света не е съставено от американци. В този котнекст се вписва и стремежът на западните нации да наложат демокрация на всякъде по света. Западните политици считат демокрацията за самоцел и се опитват да я наложат на общества, които все още не са узрели за подобни идеи. Ако трябва да се обобщи, пряко отношение към икономическото развитие и забогатяването имат няколко културни измерения – индивидуализъм, вътрешна причинност и жертвоготовност. За да се развие обаче вътрешна причинност и да се излезе от затворения кръг, е нужно обществото поне малко да се промени към индивидуализъм и да забогатее. 

    В заключение може да се каже, че основните причини за културните различия са начина на организация на труда (дали става въпрос за лов, риболов, събирачество, градинарство, търговия или земеделие и какъв точно е типът земеделие), влиянието на околната среда (природни условия, географско положение, начин на адаптация към средата) и наличните ресурси (тип на ресурсите, ограниченост и тн.), влиянието на по-стара култура. Към това можем да добавим и отчасти биологията. Друго важно заключение от направения анализ е, че някои от най-важните културни осолености на съвременните общества са се формирали преди няколко хиляди години – културните измерения са изключително стабилни образувания, които се формират в продължение на дълъг период от време и не е никак лесно да се изменят. Все пак в съвременността наблюдаваме известни културни изменения, преди всичко в посока от колективизъм към индивидуализъм, главно под влиянието на индустриализацията, урбанизацията и нарастващия глобализъм. Това навярно е единствената възможна посока на културни изменения. Всъщност, по-стара култура, среда, икономика и биология си взаимодействат по изключително сложен начин, като от това взаимодействие се ражда нова култура, нова икономика и нова среда ( а дори и нова биология). 

Прочети още

Междукултурни различия определящи стабилността и гъвкавостта

   В първата си книга Минков разглежда стабилност/гъвкавост като самостоятелно културно измерение, към което принадлежат себеизтъкването (гордост) и себезаличаването (скромност). Корелацията между стабилност(монументализъм) и гордост (себеизтъкване)е особено силна: r=0.90**. Във второто и преработено издание на книгата си авторът разглежда себеизтъкването и себезаличаването като отделно културно измерение, макар и да признава , че те силно корелират и се обясняват логически с монументализма. Дали ще ги разглеждаме по отделно или заедно зависи от това колко детайлно искаме да вникнем в тях и в свързаните с тях явления. Под монументализъм (стабилност) се разбира тенденцията човешката личност да бъде монолитна: стабилна и непроменлива, като от гранит. Личността е праволинейна, а двойствеността се порицава остро. Навсякъде човек трябва да бъде един и същ, да следва едни и същи правила и норми, а изключения не се допускат. Пример затова са арабите: когато те са в чужда култура, очакват местната култура да се нагоди към тях или да ги толерира; нагаждането на арабина към местната култура (чрез спазване на чужди обичаи, смяна на името, изоставяне на собствените обичаи и др.) е немислимо. Общества и култури, при които се смята, че човек не е един и същ през целия си живот, промяната не само е допустима, но и желателна, и хората трябва да се нагаждат към условията както решат за добре се определят като гъвкави. Монументализмът корелира силно със себеизтъкване. В едни общества се приема, че себеизтъкването, стремежът да покажеш, че си нещо повече от другите, да надделееш над тях, се гледа с лошо око. Очаква се човек да е скромен, сравнително еднакво знаещ или незнаещ, еднакво успял или не успял. В други култури стремежът за съвернование, себеизтъкване, себедоказване, да направиш впечатление и стремежът да се покажеш, е доста подчертан. Дори от дефиницията за монументализъм да не става ясно за същността на феномена, от явленията, които корелират с монумантализма, се придобива по-ясна представа. Монументализмът корелира изключително силно с гордост ( от каквото и да е – род, семейство, родина, нация, раса, религия, индивид и др) : r=0.90**, даването на бакшиши и щедростта, избягване на спестовност, стремеж към взаимопомощ и помагане на хора, които не са ни преки конкуренти (например помощ на инвалиди, слепи, отстъпване на място в автобуса и др) – корелацията между монументализъм и взаимопомощ е 0.87**. В монументалистките култури се отдава силно значение на труда, а дали наистина се работи е съвсем друг въпрос: r=0.76**, битува и схващането, че да се живее в охолство е срамно – r=0.54**. Монументализмът и стабилността на културата корелират силно негативно със стемеж към самоубийство – r= - 0.77**. Хората в стабилните и горди монументалистки култури имат много по-слаба склонност към самоубийство, защого виждат себе си в далеч по-положителна светлина, отколкото гъвкавите и скромни общества. Монументализмът корелира с постоянство на характера и мисленето: r=0.57**. В монументалистките култури е разпространено абсолютисткото (аналитично мислене), при което нещата се делят винаги на две категории – добро и лошо, правилно и неправилно, което представлява пренасяне на стабилността в начина на мислене. Междинни положения във възприятието на света не същестуват. В гъвкавите култури мисленето е холистично.

   Едно от най-важните следствия от монументализма е силната религиозност (в една от близкоизточните религии, които учат на абсолютистко мислене). Корелацията между тях е 0.93**. Хората в стабилните монументалистки култури се харесват и имат положително мнение за себе си. В тези култури се приема добре идеята за съревнование, състезание между хората, приемат се добре всякакви предизвикателства, които доказват лични качества. Силно залегнало е желанието да се покаже лично превъзходство чрез съревнование. Бедността се счита за нормален резултат от съревнованието – щом едни печелят, други неминуемо губят. Затова има и голямо примирение със социалното разслоение и бедността. В стабилните култури се избягват смесените чувства и се приемат и следват сляпо определени норми за поведение, наложени от власти или религиозни водачи. Монументализмът корелира силно освен със висока религиозност, и със слаба образованост, силна консервативност и отхвърляне на новото, негативно отношение към промяната и личностното развитие и усъвършенстване. Негативни резултати от монументализма за обществото са бедността и слабото икономическо развитие, консерватизмът, ниската образованост. Ниското самочувствие път корелира с висока образованост, икономическо развитие, ниска религиозност и национализъм, стремеж към себеусъвършенстване. Все пак има доста богати, образовани и развити държави, като САЩ, които са и монументалистки, горди, релиозни и ориентирани към себеизтъкване и личностно съревнование. Причините за икономическото развитие на бедните и богатите държави са различни, просто няма едни рецепта за всички. Един интересен резултат от монументализма са ниските нива на завист. Обикновено в монументалистки държави фактът, че някои е по-добър в нещо, или по-богат или успял се приема като естествен резултат от съревнованието. Успехът на другите може само да мотивира хората да се съревновават още повече, за да постигнат същия упех или да го отнема от победителя. Завистта се забелязва повече в скромни култури, които избягват съревнованието. В такива общества широките социални разслоения и различия между членовете им се считат за нещо лошо, за патологично състояние на обществото и сеят смут и несигурност. Ако някой изпъкне над другите, обикновено се наказва със завист, недоверие. Завистта може да се обясни и с липсата на възможноста за израстване и трупане на богатство, характерна за бедните държави, които избягват личностното съревнование. Като най-монументалистки държави се определят Мароко 338 , Египет 319, Йордания 316, Пуерто Рико 312, Венесуела 309, Ирак 307, Нигерия 306, Иран 291, Танзания 284, Алжир 277, Бразилия 266, Пакистан 262, ЮАР 254, Индия 225, Аржентина 207, САЩ 206, Албания 172, Румъния 171, Македония 166, Канада 166, Австарлия 163, Нова Зеландия 151, Испания 145, Сърбия 137, Босна 128. На дъното на класацията по монументализъм са Япония 46, Китай 51, Тайван 56, Естония 65, Северна Корея 74, Русия 74, Беларус 74, Украйна 76, България 86, Швеция 96, Финладия 114, Норвегия 117. 

   Причини за появата на стабилност/гъвкавост. Причините за това, защо някои общества са по-монументалистки и стабилни от други са комплексни. В най-широк смисъл ексклусионистките култури (колективистки) са по-монументалистки: корелацията между монументализъм и колективизъм е r=0.55**. Корелацията между монументализъм и себеудовлетворяване е 0.54** .  Ако имаме предвид тези корелации бихме могли да обясним монументализма с колективизъм. Може да се предположи, че в обществата, които заботагяват и в резултат стават по-индивидуалистични, техните членове стават по-малко религиозни и вече не виждат толкова ясно разграничение между добро и лошо (т.е развиват холистично мислене). Това е резултат от по-високата образованост в тях. Индивидуалистките общества стават и по-малко ориентирани към съревнования, състезания и себеизтъкване, защото са богати, имат изобилие от блага и ресурси и не виждат смисъл да се съревновават за тях. Индивидуалистките народи стават и по-малко горди от нацията, историята, културата си, защото развитият индивидуализъм отхвърля идеята човек да се чувства горд от колективни ценности, като нация или история. В тези общества личната гордост е също по-ниска, защото колкото по-образован е един човек, толкова повече разбира колко малко знае и че не е съвършен. В тези общества хората имат и по-малък стремеж хората да правят родителите си горди, тъй като връзките с рода и колектива са се разпаднали. Всички тези явления корелират не само с монументализъм, но и с колективизъм . По-високата образованост може да не е пряк резултат от намаляващ монументализъм в обществото. Навярно между двете съществува сложна двустранна причинно-следствена връзка, като първото да се явява и генератор на второто, и негов резултат. В образованите общества хората стават по-малко религиозни, по-малко горди и по-малко ориентирани към съревнование. Така развитието на образованието предизвиква спад на монументализма. От друга страна спадът на религиозността разбива абсолютистокот мислене и води до по-ниска гордост, така хората приемат, че не са съвършенни и търсят начини да се усъвършенстват чрез образование. В монументалистките култури хората обикновено се възприемат в положителна светлина и се харесват повече, отколкото тези в гъвкавите. Това е така, тъй като в монументалистките общества хората възприемат себе си като стабилни, постоянни и непроменливи, като промяната е невъзможна. Затова имат само една възможност – да се приемат в положителна светлина и да си кажат “Аз съм най-добрият”. Ако допуснат противното, това означава цял живот да живеят с мисълта, че са негодни, глупави, защото, понеже са със стабилен и непроменлив Аз, възможност за промяна няма. В гъвкавите култури хората са с по-ниско самочувствие, но и ориентирани към постоянна промяна. Затова те допускат, че не са съвършени, по пък могат постоянно да се усъвършенстват чрез образование.

   Засега трудно може да се установи дали в последните 30 години монументализмът е намалял в обществата, които са забогатели и стават индивидуалистки, защото почни няма данни за тяхната гордост и религиозност към началото на 80-те. Въпреки това, тогава в определени държави WVS все пак задава въпроси, свързани с гордостта от работата, нацията и религиозността. Тези три въпроса имат много високи факторни тежести на един и същ фактор ( съответно 0.975, 0.869 и 0.857 – данни на Минков) за първата вълна на WVS между 1981-84 г. Това позволява да се изчислят техните индекси по този фактор. Корелацията между индексите по страни за споменатия фактор от 1981-84 г. и индексите за монументализъм на същите страни за 2000 г. е r=0.99**. Въпреки това става въпрос за сравнения между малък брой държави. Освен това въпросите задавани по-късно се различават от тези на първата вълна на WVS, затова е трудно да се изчислят индексите на монуменализъм за 1981-84 и тези за 2000 г. по един и същи начин. Затова е трудно да се вадят генерални изводи за развитието на монументализма между 1981-2000 г. Друг метод позволява не да се сравнява цялото измерение монументализъм за споменатия период, а само някои от неговите кореланти. Така например корелацията между национална гордост за 1981 и национална гордост за 2000 г. е r=0.53**. Корелацията между религиозността през 1981 и тази през 2000 г. е 0.90** по Spearman. Т.е страните, които са били горди и религиозни през 1981, са такива и през 2000 г., макар че са станали по-богати и образовани. Това означава, че монументализмът е много стабилно културно измерение, което не се изменило (т.е намаляло) значително през последните 30 години. Навярно икономическото развитие и образованието имат някакво влияние върху него, но те не са решаващия фактор. Доказателство за това е и фактът, че някои богати и образовани държави като САЩ са и доста монументалистки. .

   Племена като бушмените или папуасите нямат нужда от икономическо развитие, забогатяване или образованост, за да бъдат скромни, себезаличаващи се и да избягват съревнованията. Turnbull (1983 г.) докладва, че децата на бушмените никога не играят на игри, в които има съревнование. В началото на темата бе казано, че колективистките общества се съревновават повече, защото ресурсите им са ограничени. Но много важно е да се разсъждава с кого се съревновават. Понеже в колективистките общества същестуват много силни и сплотени връзки между членовете на колектива, то хората в тях избягват съревнование с членове на същия колектив. Съревнованието е свързано с идеята, че ако някой победи, то друг ще изгуби, ако за един има, за друг няма да има, един тържествува, друг е унизен. Развитието на съревнования в рамките на един и същ колектив би застрашило целостта му, защото членове на колектива биха били накърнени, победени от членове на същия колектив. Членовете не един колектив гледат да се поддържат, да си помагат един други да се подкрепят. Затова съревнованията за ограничените ресурси в колективистичните култури са главно с членове на други колективи. Тази тенденция е подсилена от факта, че в традиционните колективистични култури личностното превъзходство и социалните позиции са предварително предрешен въпрос – социалното превъзходство се предава по наследство и няма смисъл от съревнование, за да станеш лидер. Ако членовете нямат някакви дадени по рождение привилегиии, нямат никакъв шанс да получат власт, ако се трудят усърдно и покажат лично превъзходство над останалите. В такива общества обикновено не се трупат излишъци от оскъдите ресурси, а те се разпределят на равни дялове или порции за всеки член на колектива. Така се избягва съревнованието между членовете на групата , което би застрашило нейната цялост. На всеки се полага равна част от общото (улов, риба, месо) без да му се налага да се съревнова за него, дори и да не е участвал в лова. Т.е след като ловците уловят плячка, тя се разпределя по равно между всички. Хората избягват да трупат излишъци и така да развиват гордост или материално превъзходство и себеизтъкване, защото ако някой получи повече от дела, който му се полага, това означава, че за друг няма да има, и отново би застрашило целостта на колектива. Равномерното и справедливо разпределение на оскъдните блага трябва да предотврати възниккването на конфликти и разпадането на колектива. Така колектива сам по себе си не е фактор за развитие на ориентация към съревнование. А който се съревновава и печели, става по-горд. Основен генератор на съревнованията и гордостта в такъв случай е съревнованието с други колективи. За да развият компетитивните си способности, още от малки членовете на колектива се възпитават чрез съревнование, което ще им помогне да оцелеят по-късно срещу други колективи, чрез състезателни игри. Това обаче се отнася предимно за колективистки култури, които оцеляват с оскъдни ресурси и обитава територии със сурови природни условия.

   Какво става обаче ако по различни причини липсват други колективи, с които едно племе да се съревновава за оскъдните ресурси. Такъв е примерът с бушмените, които живеят изолирано и рядко имат контакт с други племена, но също така и с ескимосите инуит и нециклик, които практически са единствените обитатели на северните територии. Ако не им се налага да влизат в контакт и съревнование за ресурси с други племена, или подобни срещи са оскъдни, членовете на колектива просто не развиват умения за съревнование, а оттук и гордост. Всъщност, поради факта, че никога не са били заплашени от други племена, ескимосите така и неразвиват уменията си за водене на война. Стремежът за себезаличаване, скромността и избягването на съревнования, регистриран при бушмените, е документиран и сред ескимосите нециклик и инуит от български антроположки експедиции. Навярно това се дължи просто на тяхната изолация – племена като бушмени и ескимоси обитават сами огромни територии и рядко влизат в контакт с други племена. Тази тенденция се засилва и ако племето е малобройно, няма сериозни вътрешни деления или има субколективни образувания, които живеят изолирано и имат редки контакти с други. Съществуват доста надеждни исторически сведения, че някои бедни и необразовани европейски общества се придържат строго към скромност, себезаличаване и избягване на съревнованията дори през Средните векове. Почни няма персонаж в средовековната скандинавска литература от 900-1 500 г. сл.н.е, който да не е подигран, наказан или усмян заради своята нескромност. Това се случва дори на Тор, богът на боговете,, който е унижен след като демонстрира лично превъзходство и нескромност . Трагична е съдбата и на Гретир, героят, победил чудовището Беоулф, който е наказан, защото се е възгордял от подвига си. Старонорвежката литература е създадена в Норвегия и Исландия, относително негостоприемни земи, където гладът е бил чест гост. Суровите условия и силно ограничените ресурси навярно са накарали хората, за да оцелеят, да разчитат повече на сътрудничеството и подтискането на съревнованията и гордостта си, а не на съревнованията и себедоказването. Това навярно обяснява и особеностите на ескимоската култура. Обществата с интензивно земеделие, които изграждат широкомащабни съоръжения, като напоителни системи за напояване на оризовите полета или земни тераси, също се характеризират по-скоро със скромност, сътрудничество и себезаличаване, отколкото с междуличностно съревнование, гордост и себедоказване. Според Организацията по Изхранване и земеделие на ООН отбелязва (2004): “Както в древността, така и днес, тежката работа, която се изисква при отглеждането на ориз – обработване на земята, земни тераси и насипи, редуване на реколтите за поддържане на плодородието и изягване на земната ерозия, дрениране, заводняване и др. – изисква да работят заедно цели селища. Стремежът към сътрудничество и кооперираност, които налага отглеждането на ориз, са особено видни в делтата на Меконг, където селища с различни култури, често и с различни етноси, с обединени усилия култивират земята и отглеждат ориз” (Минков,2002).     Друга възможна причина за развитие на себезаличаване и скромност в обществото може да е установяването са силно деспотичните режими. През 1877 г. 80% от обработваемата земя в Русия е собственост на аристокрацията, докато селяните владеят една 6 % (Ленин, 2004). При тези условия безимотните маси просто нямат основа за съревнование. Освен това, руските селяни, както и японските по времето на шогуната, а и след това, са на практика роби на своите феодали – крепостните селяни нямат парво да напускат земята на феодала без специално разрешение. Затова не е странно, че чувството на скромност е типично за руските и япоските селяни. Положението в България не е по-различно: народни поговорки учат че “преклонената глава сабя не я сече”. Произходът на руската дума за гордост е имала силно негативна коннотация в миналото. Тя поризлиза от славянската дума “грд” – грозен, и силно наподобява английското “ugly”, което има същото значение. Тя е близка и до латинското “gurdus”- глупак (Vasmer,1986). Всъщност, до сравнително скоро заемане на същата дума (гордьi) от руския, българският език няма дума за гордост в положителен смисъл. Идеята за гордост просто не съществува в българската култура (Минков,2002). Междуличностното съревнование и себеподсилващи  чувства и поведения са позволени и се развиват наблюдават между членовете на един колектив в някои традиционни общества, които се характеризират с някаква, средна или по-ниска, степен на изобилие на храни и ресурси. Така например североамериканските индианци от североизточния бряг на Северна Америка (ирокези и някои други) практикуват patlatches – публични церемонии, на които мъжете се сравняват по престиж и богатство, демонстрирайки статусни символи или своето богатство (Франц Боаз). В някои племена от Екваториална Африка определени дни на годината мъжете също се съревновават един друг в боя или чрез различни упражнения за издържливост, за да заслужат съпруга или да преминат от едно социално стъпало в друго. Такъв е случаят с племето хамар, обитаващо плодородните низини на р. Омо в Южна Етиопия. За да станат мъже, момчетата хамар трябва да демонстрират способността си да претичат няколко пъти по гърбовете на говеда. Мъжете от племето имат по две стада, съставени от говеда, бикове и кози – едно на далечни пасища, и друго в дома. Мъжете от различни кланове на племето динка в плодородните земи на Южен Судан се състезават по борба, за да спечелят булка, но само тогава, когато има изобилие от храна, която да ги направи силни. Мъжете от това племе плащат и зестра за съпругата си във вид на крави – получава я този, който предложи най-много крави на рода на булката (предлагат се средно 400-500 крави на род). Всъщност, младите жени са основен източник на забогатяване за семейството си – красивите момичета означават повече добитък като зестра. И в двата цитирани случая демонстрацията на превъзходство – повече добитък, богатство, сила – носи някаква облага за победителя, например заслужават съпругата си. Но материалното превъзходство е възможно само ако има излишък от ресурси. Племето динка рядко убиват кравите си за храна – използват ги за мляко, кръв и зестра при брачни споразумения. Основен източник тези племена са сорго, царевица, мляко, мед, кръв, кафе. Маите от Мексико и Гватемала се конкурират за карго – различни услуги, които предлагат на другите, което гарантира социален престиж и се явява възможност да се демонстрира социален статус и богатство, като се финансират общи проекти (мъжете се състезават един с друг да помагат на племето и да се грижат за другите). Тази структура е пирамидална и те имат въможност да се състезават за определен вид помощ или услуги, които оказват на племето, и така печелят определено ниво на престиж. По принцип всички мъже участват в тези съревнования  Силен стремеж към съревнование и себеизтъкване развиват и членовете на племето масаи-салеи в Танзания. Мъжете от това племе се делят на две групи – воини и старейшини, а социалните контакти са маркирани от силната военнизация на колектива. Дори и при тези общества обаче, членовете избягват съревнование с други членове на колектива си когато става въпрос за прехрана. В този случай се наблюдава сътрудничесто и взаимопомощ. Това би могло да се обясни и с факта, че имат известен излишък на блага и ресурси и не им се налага да се борят за тях. Така съревнованията се развиват и практикуват в традиционни общества, които се характеризират с определено излишество на ресурси. Членовете на тези колективистични култури се съревновават по между си, демонстрирайки материално превъзходство или социален статус, за да спечелят някаква облага за себе си – нов социален статус или предимство в брачни споразумения. В същото време се съревновават с други кланове или племена (колективи) за прехрана (в случая с племето динка съревнованието е с други кланове за пасища на добитъка си). Обществата, които позволяват полигиния, като централна Африка, също се съревновават за жените си, като плащат за тях (Schwimmer,2003). За да бъде избран за младоженец, мъжът трябва да демонстрира статус, трупайки състояние, с което после откупува булката от нейните роднини (зестра). В моногамните общества като тези на Европа и Източна Азия, обикновено булката е тази, която носи някакви предмети (чеиз) в дома на съпруга си. Няма данни за съревнование за булката, въпреки, че финансовият статус на мъжа определено е бил важен фактор. В съвременните индивидуалистични култури на Западна Европа и Северна Америка на мъжете също не се налага да се съревновават за съпруга, тъй като това е въпрос на личен избор, които налага взаимно съгласие и не зависи от одобрението на членовете на колектива (които да оценяват материалното или физическо състояние на претендентите). 

   Гордостта и монументализма на англосаксоните общества извън Европа може да се дължи, поне до известна степен, на факта, че техните основатели са били относително свободни да се съревноват за природните ресурси на новите земи, които не са били никак ограничени. Този съревнователски дух е запазен и до ден днешен в САЩ Очевидно причините за зараждането на монументализма са разнообразни и трудно би могла да се търси една основна първопричина. Избягването на съревнованията и себедоказването у богатите западни държави се обяснява с техния развит индивидуализъм. Скромност и себезаличаване развиват бедни родови култури, които живеят в негостоприемни условия, неплодородни земи и силно ограничени ресурси. За да запазят целостта на колектива си, те практикуват равномерно и справедливо разпределение на ресурсите между всички членове на in-group – ата. Ограничените ресурси и тежките природни условия, в които живеят, ги карат да търсят сътрудничество и взаимопомощ един с друг. Съревнование и стремеж към себедоказване и изпъкване се наблюдават у някои родови култури, които живеят в средна или по-ниска степен на излишък от ресурси. Въз основа на излишъците, членовете на колектива се съревновават едни с други, за да спечелят някаква облага за себе си, и с други колективи, родове и племена – за прехрана.

   Повечето културни явления в обществата са сложни – често те се обуславят от няколко фактора или причини, силно вплетени един в друг. Все пак един сериозен и задълбочен анализ би спомогна кълбото да се разплете, поне донякъде. Самият процес на анализ също е особено полезен. 

Прочети още

Дългосрочната и краткосрочната ориентация като фактори за междукултурни различия.

   Причината дългосрочната и краткосрочната  ориентация да се разглежда като отделно измерение е, че се отнася първоначално предимно за Източна Азия. Около 1985 канадският изследовател Бонд открива съществуването на неподозирано преди това културно измерение, на базата на широкомащабно проучване в Китай и още 22 страни. Хофстеде включва дългострочната ориентация към четирите измерения, открил преди това. В първото издание на книгата си “Защо сме различни” Минков разглежда дългосрочната перспектива като част от културно измерение, наречено жертвоготовност, отнесено отново към Източна Азия. Докато Минков визира дългосрочната ориентация като стремеж към планираме на далечното бъдеще, при Хофстеде тя няма нищо общо с това. За Хофстеде дългосрочната перспектива се свързва с пестеливост и развиети на образованието, особено висшето. Минков разширява логиката на измерението, като в жертвоготовността включва дългосрочната перспектива и планиране, себеподтискането, дори себезаличаване и себеотдайност, пестеливостта, ученолюбивостта и свръхчувството за скромност и срам. Във второто издание на книгата си от 2007 г. той вече не говори за такова измерение, а голяма част от компонентите му – като срам, скромност, ученолюбивост – са включени в ново измерение, наречено себезаличаване, а другите – като себеподтискане, пестеливост, планиране – към себеподтискането. Други учени говорят за безличностност или себеотдайност, когато се отнасят към японската култура. Споровете се водят около това, доколко дългосрочното планиране е част от дългосрочната ориентация. Според някои учени именно то се явява генерална разлика между Азия и остатъка от света. Техните заключения обаче са погрешни, тъй като се базират на проучвания единствено между Азия и Запада. Освен това в много отношение именно европейците прилагат дългосрочноориентирано планиране, докато японците считат, че някои неща не могат да се планират и зависят от късмета. Каквито и методики да използват, и каквито и измерения да формулират, учени като Бонд, Хофсетде, Де Мант и Минков забелязват, че изтоазиатските култури – тези на Япония, Китай, Тайван, Хонг Конг, Макао, Сингапур, Корея, Виетнам – имат нещо специфично, което не може да се обясни добре с предишните измерения и което прави културите им уникални. Например, въпреки подчертано колективистичната и неравновластна култура, източноазиатците имат изключително позитивно отношение и голямо уважение към властимащите, което на места граничи с фанатизъм (да си спомним камикадзетата в Япония по време на ВСВ или култа към личността към севернокорейските лидери). Освен това, въпреки външната си причинност и колективизъм, в тези култури хората продължават да работят всеотдайно дори и след като са задоволили основните си потребности. Въпреки , че са родови, те вярват в смисъла от полагане на големи усилия, дори и след задоволяване на материалните нужди, при все това прагът за задоволяването им е доста нисък, но усърдието и усилията не спират. Ако трябва да обясним източноазиатското икономическо чудо ще ни бъде още по-трудно. Това налага обособяването на специфично културно измерение за Източна Азия. Изследвания на Ърли установяват и още нещо уникално за Източна Азия – липсата на “обществено безделничене”. Докато в Америка и други култури сборът на личните усилия, когато хората работят заедно, е по-нисък от този при самостоятелна, то в Китай е точно обратното. Не само че при задружна работа сборът от усилията не е по-нисък, а често е и по-висок. Тъй като изследванията са правени сред малък брой държави, още е трудно да се даде задоволително обяснение. Има данни, които сочат, че при родовите култури е важно с кого се върши работата – с близки и приятели се работи по-лесно и продуктивно. Значение може да има и желанието за себеизтъкване, което е отделно културно измерение. Американците не се напрягат, ако няма как да се забележи, че са по-добри от околните, дори да са им близки. В източните култури хората се себеизтриват – човек се слива с масата и работи максимално добре. Колкото повече хора, толкова повече усилия. 

   Далекоизточната жертвоготовност не се среща почти никъде другаде. Тя корелира силно с жертвоготовност в името на работата, много силна трудова етика, строги правила на работа, дългосрочно планиране, себезаличаване, спестовност, свръхчувство за срам, избягване на похвали и свръхскромност, отвореност към новото, ученолюбивост, липса на “общественото безделничене”, характерно за западните общества, голяма готовност за скъсване с традициите и всичко, което задържа движението към бъдещето и др. Япония е на първо място в света по спестовност на глава от населението. Японците спестяват средно два пъти повече от американците. Далекоизточните страни са най-високо в скалата по отношение на времето, създадена в следствие от изследванията на Бонд през 80-те. Връзката е логична – който пести мисли за бъдещето, затова има дългосрочна ориентация. В този ред на мисли, китайците и японците считат размяната на подаръци за нещо нежелателно, защото са свързани с ненужни разходи. Може би най-отличителната черта на тези култури е тяхната готовност да работят свръхусърдно и старателно за малко пари, да жертват всичко в името на работата.     Работохолизмът и стресът в Далечния изток всъщност същестуват от столетия и са причина за гордост. Японците дори имат дума за това – кароши, което значи смърт от преработване. Друга отличителна черта на тези култури е сляпата подчиненост и везпрекословна вярност и изпълнителност в името на господаря, императора, началника. Особено застъпено е силното личностно подтискане, граничещо със заличаване, в името на колектива и груповия интерес, което може да доведе до явления, напомнящи безродовост. Фактът, че жертвоготовните култури са и родови, ги прави уникални. Битува схващането, че трудът е свещенна човешка ценност, в името на която трябва да се полагат огромни жертви – според корейски изледователи тяхната култура има нещо, което наподобява вътрешната причинност. Мотивацията за прилежен и усърден труд, заради самия труд, е дълбоко залегнала в съзнанието на хората още от детството, и на практика началниците рядко се занимават с въпроси за мотивацията на служителите си. Съществува дълбоката вътрешна убеденост за нуждата от усилен труд и жертвоготовност у всеки индивищд. 

   Причини за появата на дългосрочната ориентация в далекоизточните общества. Една разновидност на интензивното земеделие, отглеждането на ориз, заслужава специален интерес. Оризът се отглежда по най-различни начини и при най-разнообразни начини на обработка на почвата, култивиране, напояване, отводняване и събиране на реколтата. Оризищата могат да се напояват от сезонните води, или от изкуствено прокопани канали. Семената могат да се отглеждат в домашни условия – например в парник – до покълването, след което се полагат внимателно едно по едно в специални ямички на полето. Семената мога и да се разпръскват, както при сеенето на жито и други зърнени храни в европейската аграрна традиция. В Източна Азия хората са възприели очевидно най-трудоемкия начин на отглеждане на ориз още от древни времена. Земята се изорава, напояването и отводняването на оризовите полета се извършва чрез сложна система от напоителни съоръжения, а оризовите кълнове се полагат ръчно едно по едно в почвата. За разлика от азиатците, европейските и близкоизточните фермери отглеждат овес, ечемик, ръж, пшеница чрез разпръскване на семената, което е по-малко трудоемък метод. От Средновековието насам Китай полага огромни усилия да интензифицира селското си стопанство, за да изхрани нарастващото население. Според икономисти от Харвард  между 1368 и 1968 г. китайското земеделие е увеличило неколкократно добивите си по екстензивен път без да прилага нови технологии. Според същия автор (Минков), в някои южни Китайски провинции се добиват по две, дори три реколти ориз годишно. Наличието на бързо израстващ ориз, осигуряващ няколко реколти годишно, мекия климат и изобилието от вода и влажна почва са оказали допълнително влияние върху есктензификацията на земеделието и полагането на повече труд (защото той дава резултати в тези условия). Това не е възможно в гориста или пустинна среда. Ръчното полагане на оризовите стръгове едно по едно в земята е допълнителен стимул за спестовност, планиране и пестене на ресурсите, докато разпръскването на зърна в Европа и Близкия изток формира убеждението, че частичното излишество или прахосничество на ресурса е някак нормално. При разпръскване на семена, част от тях попадат странично и не покълват, други падат върху камъни и се изсушават, трети са погълнати от птиците (това е описано в “притчата за сеяча” в Новия Завет: Лука 8; 5-8). Не всички автори са съгласни с мнението, че пестеливостта се дължи на културни фактори. Според Ashkanasy, Gupta, Mayfield и Trevor Roberts (2004) “въпреки, че пестеливостта е отличителна черта на икономически възход на конфуцианските общества, това не означава, че тя се дължи на тяхната дългосрочна ориентация. Високата спестовност може да се дължи например на ускорените нива на потребление в повече от тези общества, което се съчетава и с ниската социална осигуреност на възрастните, което кара хората да спестяват повече от доходите си, за да оцелеят”. Според Минков обаче, ако това е вярно, то африканските култури биха били най-спестовните в света. Поради ограничените им доходи, цената на живота в Африка е много по-висока отколкото в Япония, Сингапур или Корея, а социалната осигуреност на възрастните липсва. Африканците спестяват много по-малко от китайците или японците, въпреки че БВП на Китай е сходен с този на някои африкански държави и по-нисък от този на някои латиноамерикански . 

Прочети още

Спокойствие и тревожност - междукултурни различия.

   За първи път за това измерение заговаря Хофстеде. През 70-те години той забелязва интересна корелация: ако служителите на компанията в определена страна са стресирани на работното място и страдат от неврози, то те очакват да останат на мястото си по-дълго време, избягват смяна на работа, твърдят, че правилата на компанията не бива да се нарушават по никакъв повод. По-нататък признават, че се притесняват от безработицата, изпитват подозрителност от някои нови технологии, по-недоволни са от работата и семейството си, трудно се сработват и самоорганизират. В средата на 70-те Хофстеде оповестява, че е открил ново културно измерение, което нарича “uncertainty avoidance” – избягване на несигурността. Има народи, които са по -тревожни от други. Въпреки, че с това измерение Хофседе успешно успява да обясни редица явление в обществата, то все още предизвиква полемика за това какво влиза в него, на какво се дължи, и най-вече ако се отнесе към извъневропейски общества. Накратко, членовете на някои общества изпитват по-често някои стресове явления като тревожност, безпокойствие, нетърпеливост, раздразнителност, неспокойствие от предстояща промяна, избухливост, холеризъм, гняв, депресивност и т.н. Ако те бъдат и съчетани с родова култура, както е в България, комбинацията става взривоопасна. 

Хеерт Хофстеде

   Географското разпределение на тревожността и спокойствието по света лесно може да се види от статистиките на Световната здравна организация за неврози. Изследванията на Хофстеде се позовават на по-стари изследвания на Lin и Tempson, позовани на медицински статистики. По-късно резултатите са потвърдени от изследването на личностното измерение по петфакторния модел, наречено невротизъм на Mcrae and Terraciano, след голямо междукултурно изследване. С висока честота на неврозите се отличават Австрия, Япония, Германия,Франция, Испания, Италия, Португалия, Гърция, Унгария, Кувейт, Малта и страните от Източна Европа. С високи честоти на неврозите се отличава и Латинска Америка, особено Карибския басейн. Тези данни съвпадат и с консумацията на цигари на глава от населението. Като спокойни общества се определят Дания, Швеция, Норвегия, Холандия, САЩ, Великобритания, Ирландия, Австралия, Нова Зеландия, Канада, Финландия, и др. Според класацията на Хофстеде, индексът на тревожност ( incertainty avoidance index) за някои държави е: Франция 86,Испания 86,Италия 75,Германия 65,Австралия 51, САЩ 46, Британия 35. Като най-тревожни и стресирани са жителите на южна латинска и Средиземноморска Европа, както и Източна Европа и Япония. 

  Хофстеде нарича измерението “избягване на несигурността” тъй като хората в тревожните общества се опитват да избегнат стреса, предизвикан от неизвестността, неясните и неочаквани ситуации и несигурност, като налагат ясни и точни правила, предписания, процедури и ред, с които правят живота си предвидим, структуриран и ясен. Важни следствия от тревожността в едно общество са: въвеждането на огромен брой рестриктивни правила и закони, бюрократични пречки и процедури, стремеж към ред и структура, избягване на задружната работа и предприемачеството, недоволство от семейството, работата, здравето, правителството, липса на чувство за благоденствие дори при богати страни като Франция, Белгия, Италия и Япония, вечно чувство, че нещо не е наред, въвеждане на норми в езика, висок процент пътнотранспортни произшествия, висок брой полицаи на глава от населението (които да налагат сигурност), пътни злополуки, жертви на пътя и превишена скорост, предизвикани от нетърпеливостта (Culture consequences, Hofstede,2001). Важни резултати от тревожността в потребителското поведение е повишенато потребление на цигари, прах за пране, избягване на декоративната козметика (в индивидуалистични страни, тъй като подсъзнателно се свързва с идеята за изцапване, консумация на повече пресни плодове и бутилирана вода, избягване на консумацията на сладолед, прекалено сладко или солено, както на  замразени храни. Има и подчертано недоверие към някои нови технологии, като интернет, телефони,  и др. В семейството и образованието се прилага възпитаване чрез стрес – налагат се редица забрани и позволения. 

   Причини за появата на спокойствие/тревожност. Разглежданите в темата автори не дават отговор в разработките си на въпроса каква е причината някои общества да са по-спокойни от други. Затова могат да се приложат разсъждения напълно в научната логика на културните измерения. Нека видим кои страни са спокойни и кои – тревожни. После ще търсим какво е онова, което ги различава, което би се явило причина за спокойствието или тревожността им. Класацията на Uncertainty Avoidance Index на Хофстеде е: като най-тревожни страни се определят Гърция 112, Португалия 104, Гуатемала 101, Белгия 94, Полша 93, Япония 92, Аржентина 86, Франция 86, испания 86, Южна Корея 85, Турция 85, Унгария 82, Колумбия 80, Бразилия 76, Италия 75, Чехия 74, Австрия 70, Пакистан 70, Германия 65, Финландия 59. На дъното на класацията са Сингапур 8, Ямайка 13, Дания 23, Швеция 29, Хонг Конг 29, Великобритания 35, Ирландия 35, Малайзия 36, Индия 40, Китай 40, Филипини 44, САЩ 46, Индонезия 48, Нова Зеландия 49, ЮАР 49, Новегия 50, Австралия 51, Таназия 52, Кения 52, Замбия 52, Холандия 53, Нигерия 54, Финландия 59. Можем да заключим, че като спокойни народи се определят Скандинавските държави, Великобритания, САЩ, Австралия, Нова Зеландия, Китай, Тайван, Индонезия и някои други страни от Далечния изток и черна Африка. Най-тревожни са народите на южна Европа – латинска Европа и Средиземноморието, Източна Европа, Япония, арабските страни, Латинска Америка, Германия и др. Дори и да се мери индиректно, например по статистиките на СЗО за невротизъм, или потребленито на тютюн, или пък статистиките на пътнотранспортни произшествия, разпределението на страните ще е горе-долу подобно. Скандинавските страни, англоговорящите, Китай и някои азиатски страни са на единия полюс, остатъкът от света и особено Южна и Източна Европа – на другия. 

   Веднага може да се забележи съвпадение между културите, които се себеудовлетворяват, и тяхното спокойствие. Общото между Скандинавските страни, Велкобритания, САЩ, и някои други англоговорящи, както и западноафрикански държави е, че за тях не е характерно себеподтискането. Един сериозен научен позход би изискал анализ на взаимовръзките – логически, причинно-следствени и статистически – между себеподтискане и тревожност (или себеудовлетворяване и спокойствие) и изчисление на корелационния коефициент между факторните индекси на двете измерения. Макар и да е видна корелацията между себеудовлетворяване и спокойствие при Скандинавските, англоезичните и някои африкански страни, тя не може да обясни различията за Латинска Америка и Югоизточна Азия. Спокойните култури на Китай, Хонг Конг и Сингапур се себеподтискат, докато себеудовлетворяващите се култури на Латинска Америка са доста тревожни (Мексико, Венесуела, Бразилия). Навярно зад спокойствието/тревожността стоят няколко основни фактора.В главата за себеподтискане и себеудовлетворяване бе посочена връзката между себеподтискането и щастието и субективното чувство за здраве. Логично е, ако човек подтиска желанията и някои от естествените си потребности (като например тези, свързани с почивка, забавление, консумация, секс ) да не се чувства особено щастлив и доволен. Ниските нива на щастие, задоволство и субективно чувство за здраве предизвикват и силен песимизъм, а оттук и тревожност. Тъй като повечето себеподтискащи се култури са и дългосрочно ориентирани, техните членове мислят в дългосрочна перспектива и предвиждат всички възможни ситуации, преди всичко негативните и неблагоприятните, което също би довело до повече тревожност и стрес. Наистина, в себеподтискащите се култури хората се отличават със силно недоволство от работата, семейството, дохода, и живота като цяло, и са по-тревожни и стресирани. В Южна Европа хората са по-стресирани на работното си място, затова те се сработват по-трудно и по-лесно се изтощавата психически и физически. Но все пак те заемат средни позиции по измерението себеподтискане. Съвпадението между тревожност и себеподтискате е най-високо при страните от Източна Европа, арабския свят и далечния изток (Япония). Съвпадението между спокойствие и себеудовлетворяване е най-силно при Скандинавските страни, англоезичния свят и Западна Африка. Най-силни различия между спокойствие и себеподтискане се наблюдават в Китай, Сингапур, Хонг-Конг, а тревожност и себеудовлетворяване има в Южна Европа и Латинска Америка.

   Обясенението за различията по спокойствие и тревожност могат обаче да се свържат и с биологията. Същестува ген, наречен DRD4. Той регулира дейността на допамина в мозъка и определя степента на психическа възбудимост. Този ген има множество полиформизми, които се свързват с броя на повторенията на някои структури в него. Най-често срещани са полиформизмите с 4 и 7 повторения. Първият спомага за спокойствието, а вторият се свързва с агресивност, хиперактивност и дефицит на внимание. Полиформизъмт със 7 повторения се среща у висок процент хора – между 45-78% - сред някои южноамерикански индианци. Сред китайците хан честотата на този полиформизъм е 0, а сред японците – 0.01. Европейците имат стойности между 15-20%, но са още по-ниски сред скандинавците. Това съвпада с разпределението на страните по спокойствие и тревожност. Възниква въпросът дали известанта източноазиатска прилежност в училище се дължи и на липсата на D4 полиформизъм със 7 повторения. Високите проценти южноамерикански индианци, които имат полиформизъм със 7 повторение може да обясни тревожността в латиноамериканските култури, където индианците са мнозинство.

Прочети още