Личности променили разбирането ни за човека

Павлов

Павлов

Вертхаймер

Вертхаймер

Титчнър

Титчнър

Джон Дюи

Джон Дюи

Кюлпе

Кюлпе

Карл Роджърс

Роджърс

Фроид

Фроид

Ерих Фром

Фром

Станислав Гроф

Гроф

Анри Валон

Валон

Скинър

Скинър

Маслоу

Маслоу


Топ 3 на най-четените статии


Последни статии




   Поведенческа терапия – обособява се в резултат на развитието на бихейвиоризма, като направление в психологията. Негова теоретична основа са ученията и разработките на Павлов, Торндайк, Уотсън, Скинър, Бандура, Уолпе, Айзенк и др. Терминът за пръв път е употребен от Линдсли през 1953 г.
   Централно понятие е поведението, т.е. това, което човек прави. Различават се два вида поведение – открито, което може да се наблюдава, и скрито, за което се узнава от откритото (мисли, чувства, желания). Основен начин за идентифициране на скритото поведение е вербалният, а също ЕКГ, ЕЕГ, пулс и др. измервания на физиологичните реакции. 
   Поведенческата терапия може да се представи със схематичния модел А-В-С, където А (antecedents) са предшестващите събития-стимули, В (behavior) е поведението и С (consequences) са последствията. А и С се явяват поддържащи условия на поведението В. Стимулът определя поведението, като играе отключваща роля за стереотипа. Стимул може да бъде и това, което в миналия опит е сформирано като условен рефлекс. Именно то предизвиква определена реакция в настоящето. Последствията са всички събития в резултат на поведението. Те възникват само ако поведението е реализирано, и влияят върху бъдещите поведения.
   Поведенческата психотерапия изхожда от положението, че голяма част от поведенията се придобиват, съхраняват и изменят по пътя на научаването (приучаването). Същото представлява процес на влияние на външни фактори и се регулира от подкрепления.
   Терапевтичната концепция на основата на бихейвиоризма изхожда от предпоставката, че много от емоционалните и мотивационни прояви на психическите разстройства се явяват научени, поради което подлежат на промяна чрез прилагане на стимули, използване на последствията и система от подкрепления. Общата цел е промяна на поведението, която да доведе до промяна в психическото състояние на клиента.

   Задължителен етап на терапията е поведенческата оценка или проучването на поведението на клиента. Тя цели: първо – уточняване на проблемните области на клиента и второ – определяне на най-подходящите методи за въздействие. Важен момент е точното определяне на „мишената”, т.е. кой стереотип или фрагмент от поведението ще се модифицира. Необходимата информацията се събира по различни начини. Една част се получава в диагностичното интервю. Може да се използва медицинска информация, информация от предишно консултиране, както и данни от наблюдения в естествена или моделирана обстановка. Използват се въпросници за самооценка, психологическо тестуване и ролеви игри. Поведенческата оценка служи за определяне на целите на терапията и по принцип се извършва съвместно с клиента.
   Всяко поведение, включително неадаптивното изпълнява някаква функция. Ако бъде прекратено, в живота на човек се появява вакуум. Обикновено той се запълва с ново поведение, което може да бъде както адаптивно, така и неадаптивно. За да се избегне това терапията трябва да бъде целенасочена и планомерна. Конкретните поведенчески изменения като цели се постигат с конкретни дейности, разположени във времето. При това планът трябва да съдържа това, което клиентът трябва да прави, а не какво не трябва да прави. Модификацията на поведението преследва две цели: усилване и отслабване на определено поведение. Ако целта се свързва с отслабване може да се преследва по два начина – пряко, чрез атакуване с цел намаляване и косвено, чрез увеличаване на противоположното поведение, а може и чрез съчетаване на двете.

 Необходимо е установяване на добро терапевтично отношение. Активната съпричастност на клиента и собствените му усилия са необходимо условие за успех. Той следва да бъде подготвен. Това става с разясняване на метода и свързване на представения проблем с поведенческо тълкуване. Целта е не само разясняване, но и укрепване на вярата във възможностите на терапията и разрешимостта на проблема. Освен това се определят отговорностите и ангажиментите. Много често се подписва договор.
   Продължителността на терапията не е определена теоретично и методически, и зависи от конкретния човек, проблем, виждане на терапевта и условията на контракта. По време на терапията може да се прави оценка на напредъка, които резултати да послужат за корекция или да потвърдят правилността на действията на терапевта. Процесът завършва с обобщение, проверка на резултата и окуражаване за бъдещето.

Използвани методи. 

   Системна десензитация. Основава се на принципа на реципрочното задържане. Според него страхът може да бъде подтиснат, ако се замени с активност, която е противоположна. Клиентът се поставя в ситуации, които предизвикват страх и тревога, успоредно с преживяване на противоположни чувства на спокойствие и комфорт.
   Техники, предизвикващи тревога. Характерно е бързо потапяне на клиента в ситуация на интензивна тревога. Условията за ефект са бързо, силно и продължително излагане на стресора.
  • Наводнение (flooding) – техника, при която клиентът се сблъсква със ситуация, предизвикваща страх, и се убеждава, че няма негативни последици.
  • Имплозия – наводнение във въображението. Клиентът се поставя изведнъж в максимално стресова ситуация за възможно по-дълго време. Целта е предизвикване на интензивен страх, който да доведе до намаляване на страха в реална ситуация.
  • Парадоксална интенция – метод от репертоара на логотерапията. На клиентът се нарежда да прекрати борбата със симптома, а терапевтът го предизвиква и усилва. 
  • Предизвикан гняв – методика, при която гневът се използва като заместител на страха.
  • Превенция на отговор – техника, подобна на наводнението. Използва се при клиенти с обсесивно-компулсивни разстройства, свързани с ритуализъм в поведението. Клиентът се поставя в ситуация, която предизвиква компулсията. 

  Аверсивни методи. Свързват нежеланото поведение с негативни физически и психически преживявания, за да предизвикат отбягване. Предимствата са в това, че действат при всички хора и че могат да бъдат въвеждани моментално.
   Подкрепления. Това са техники, които използват последствията като средство за закрепване на желаното поведение. Действието им се основава на принципа на оперантното обуславяне. Свързват се с предизвикване на положителни емоции, но има и т. нар. отрицателни подкрепления.
   Техники за намаляване на нежелателното поведение. Също се основават на използване на последствията. Най-често се прилагат при поведения-излишъци, като привличане на внимание, лоша дисциплина, несъобразителност. Включват: погасяване, тайм-аут, глоба, насищане.

Невербални знаци при психологическото консултиране
   Невербалното поведение е важен феномен на общуването, а при психологическото консултиране, което е преди всичко общуване – надежден способ за разбиране на състояния, изразяване на чувства, отношения и оказване на влияние. Изискванията към консултанта са две: да умее да разчита правилно невербалните знаци на клиента и да владее собствената си невербална експресия.

   Очен контакт. Неволево, чрез движението на очните ябълки и особено на зениците, погледът може да изрази широка гама от преживявания и послания. Погледът на консултанта може да окуражава, да показва разбиране и съчувствие. Първо изискване – участниците в процеса да имат възможност да се гледат. Това зависи от позиционирането. Препоръчва се да сядат фронтално или под ъгъл. Втората позиция е по-благоприятна, защото позволява временно отместване на погледа. Препоръчва се, тъй като непрекъснатият втренчен поглед и продължителното фиксиране притесняват клиентите.

   Лицеви изражения. Чрез мимиките се отразява почти всяка мисъл и емоция. В консултативната ситуация те могат да покажат доброжелателност и предразположеност, съпреживявания и оценка на говореното от клиента. Чрез усмивки се показва приемане и одобрение, чрез намръщване – укор или съчувствие. Важно е лицевите изражения да са съответни на това, което споделя клиентът. Така се показва, че е слушан и разбран. В някои случаи консултантът може нарочно да покаже обратни на общоприетите за дадено съдържание мимически изражения. Прави се с цел иронизиране или провокиране, например при работа със съпротиви.

   Пози и телесни движения. Това са начини на невербално влияние, които имат голямо значение при консултирането. Повечето са вродени, извършват се неволево и се разбират интуитивно. Други са културно заучени в самата социализация. Има някои установени и сравнително категорични изисквания:
  • Ръкуването да е сърдечно, умерено по сила и продължителност. Следва да се избягва подаването на отпусната ръка („умряла риба”) или силното стискане на пръстите („менгеме”).
  • Тялото на консултанта трябва да е леко наклонено напред. Лекото накланяне към клиента показва интерес.
  • Да се избягват жестове и пози, които показват затвореност и представляват бариери (скръстени ръце и крака), и такива, които показват агресивност (поставяне на ръцете на кръста).
  • Използване на жестовете за подсилване влиянието на думите трябва да е овладяно. Например, размахване на пръст с цел акцентиране не се приема добре и по-скоро вреди на отношението.
  • Особено внимание заслужават т. нар. Жестове и пози „копия”. Представляват дословно или огледално копиране на това, което характерно прави клиентът. Показват еднаквост, съгласие и приемане.

   Телесен допир. В много ситуации се налага клиентът да бъде окуражен, успокоен или стимулиран. За да има необходимият ефект трябва да се спазват някои изисквания:
  • Да бъде кратък – по възможност секунда-две.
  • Да бъде непреднамерен. По възможност да се извърши с едно движение от място.
  • Да се докосва ръката, челото или рамото.
  • Задължително да се има предвид пола на клиента и културните му особености.
  • Да бъде контакт (докосване), а не действие. Не се препоръчва бършене на сълзи или галене по главата. 

   Паралингвистични сигнали. Има се предвид онова, което остава от говора, след като се махне смисловото значение на думите: тон, интонации, натъртвания, височина и темп на говорене. Консултантът трябва да се съобразява със следните изисквания:
  • Тонът да е съответен на съдържанието на информацията.
  • Силното (високо) говорене е по-убедително за внушение и налагане на власт, но може да изплаши клиента.
  • Тихото говорене показва доверителност и емпатия.
  • Темпът трябва да отговаря на темпа на мислене и говорене на клиента. Иначе се получава смислово разминаване и се затруднява комуникацията.
  • При несигурен или плах клиент, с цел емпатия или сближаване, се случва консултантът неволно да изтъни гласа си. Това се дължи на вроденото ни или придобито чувство, което ни кара с детето да се държим по детски, но е неправилно и следва да се контролира.


 
Разговорни техники при психологическото консултиране
 В консултирането се използват почти всички техники на психотерапията, но най-вече вербалните. Много от техниките са привнесени от К. Роджърс.
   1. Информиране. Служи за разширяване кръга на познанията на клиента, формиране на представи, промяна на убеждения, укрепване на Аза и пр. За да бъде информацията източник на позитивно влияние, тя трябва да отговаря на някои изисквания:
  • да бъде премерена по обем съгласно изискванията на метода и възможностите на клиента за възприемане;
  • да бъде правдива и да отговаря на истината във всеки случай;
  • да бъде обективна, да отразява различни гледни точки и позиции;
  • да бъде уместна, съобразена с общата цел и моментното състояние на клиента;
  • да бъде интересна за клиента;
  • да бъде достъпна като език и като съдържание.

   2. Задаване на въпроси (питане). Консултирането е раазговор, а въпросите са средство за неговото поддържане. Два вида въпроси – открити и закрити. Закритите служат за получаване на конкретна информация и предполагат кратки отговори. Отговорът на закрития въпрос затваря темата. Откритите дават възможност на клиента да говори, да изразява чувства. Те задълбочават консултативния контакт.
При постановката на въпросите трябва да се отчитат следните обстоятелства:
  • Прекаляването с въпросите превръща интервюто в разпит.
  • От значение е ориентацията на въпросите. „Кое?”, „Какво?”, „Къде?” водят до фактология. Въпросите да започват с „Как...?”. „Защо?” може да предизвика защитна реакция. 
  • Консултантът не трябва да задава сложни въпроси. Да избягва задаването на няколко въпроса наведнъж. Неетично е задаването на един и същ въпрос с различни формулировки.  Да се избягват въпроси клишета, като „Как си?”.
  • В практиката се използват и парадоксални въпроси. Най-честата формулировка е „Защо пък не?”.
  • В консултативната беседа намират място и т. нар. емпатични въпроси. Пример за емпатичен въпрос е „От къде намерихте сили да понесете това?”.
   3. Слушане – едно от основните разговорни умения и сигурен начин за влияние на клиента. То не е само чуване, а преди всичко разбиране на казаното и неказаното от него. Основното изискване е слушането да е активно, но не оценъчно. Важно изискване е слушането да е внимателно.
   4. Съветване. В психологическото консултиране не се препоръчва директните съвети и готовите предписания, въпреки, че в повечето случаи клиентът очаква точно това. Когато се искат такива, на въпроса да се отговаря с въпрос. В качеството си на техника съветването трябва да се прилага съобразно някои изисквания:
  •  да не се дават съвети без да се искат;
  • да се дават алтернативи, в които собственото мнение е една от тях;
  •  да се отчита ситуацията на клиента (например влиянието на близките му);
  •  да се предупреди клиентът за евентуални трудности и странични ефекти от съвета;
  • да не се реагира негативно, ако клиентът не приеме съвета;
  • да не се поема отговорност за резултата.  

   5. Успокояване.
  •  изрази като „успокой се” и „не се тревожи” не са ефективни. Трябва да се търси причината за тревогата. 
  • не бива да се предприема успокояване при всеки емоционален проблем.
  • преживяванията имат катарзисно действие и определен смисъл в контекста на помощта и затова не трябва да се прекъсват на всяка цена.
  • консултантът не бива да се превръща в емоционална „патерица”, тъй като стимулира зависимост.
  • няма универсални успокоителни техники, тъй като всяко преживяване е уникално и субективно.
  • с времето клиентите привикват и се десензитират към успокояването, така че то трябва да се прилага при крайна нужда и пестеливо.
Разговорни техники при психологическото консултиране


   6. Обобщаване и перифразиране – универсални разговорни техники.
 Обобщаването е начин за обединяване на няколко разкъсани и привидно несвързани мисли, чрез извеждане на общата идея. Перифразирането служи за отразяване съдържанието на споделеното от клиента, като му помага да го осмисли и разбере по-добре. Перифразира се основната мисъл на клиента, без да се подменя смисълът на казаното или да се влага ново съдържание.
   7. Повторение – консултантът повтаря буквално и непроменено фразата или изказването на клиента. Въпрос на собствено виждане е дали повторението ще бъде със същата паралингвистика, или ще се направят някакви акценти.
  8. Отразяване на чувства – рефлективна техника. Като огледало терапевтът връща чувството, което клиентът е изказал. Техниката може да се осъществи вербално или невербално.  
   9. Мълчание – два вида: спонтанно и преднамерено. Спонтанното е резултат от отношението между клиент и консултант. Преднамереното е същинската техника и се състои в собствено мълчание на консултанта или каране на клиента да замълчи. Преднамереното мълчание може да се използва като парадоксална техника при работа с твърде мълчалив или съпротивляващ се клиент. 
   10. Конфронтиране. Това е всяка реакция на консултанта, която противоречи на клиента. За да има ефект не трябва да се използва за наказване на клиента. Налага се в случаи, когато начинът на мислене и поведението на клиента правят процеса неефективен или застрашават отношението.
   11. Саморазкриване – целенасочено споделяне на лична информация. Даване на пример от собствения опит. Така се преодоляват по-лесно бариери. Консултантът е жив човек. Прави се при по-трудно податливи клиенти. Тя е сигурна и бързодействаща техника. Ограничения – трябва да е умерено и по възможност по-късно. Чрез него се намалява чувството на вина, че му се оказва помощ. Има два аргумента против – намаляване на харизмата на личността и възможността за натоварване на клиента с проблемите на консултанта. Изисква се да е правдиво, да не се лъже при саморазкриването и да не е в проблемната област на клиента. Дори ако консултантът има сходен проблем не трябва да се занимава с хора, имащи същия проблем. Само ако е решен проблема може. 
   12. Използване на метафори – вербален начин за представяне на нещо. Понякога хората разбират по-добре нещо изказано с метафора, защото се избягва предметната страна и категоричността на нещата и се работи със символната част. Увеличава психическото влияние. Метафората трябва да е хармонична и съответна с личността. Да може да бъде разбрана. Трябва да се познава метафоричното съзнание на самия клиент. Метафората е удобен начин за избягване на конкретни отговори. Пр. „приятел в нужда”.

Интерпретация  на резултатите от психологическото консултиране
   Интерпретацията е основно средство за достигане до инсайт, който е условие за позитивно изменение. Използва се в повечето терапевтични школи, поради което може да се нарече универсален метод. В широк смисъл за интерпретация може да се приеме всяко изказване на терапевта с влияние върху клиента. Не се включват случайните или второстепенни коментари, а само целенасочените и умишлени. Интерпретацията представлява представяне по подходящ начин виждането на терапевта за съществени връзки, аспекти на личността и поведението, формирано чрез собствен анализ на интрапсихическия материал, проявен в хода на интервюто. Приема се, че клиентът сам не би могъл да достигне до подобни осъзнавания и изводи.
   Интерпретацията трябва да отговаря на определени изисквания. Преди всичко това е нейната насоченост към несъзнаваното, невидимото и непонятното за клиента, а не към очевидни и ясни неща. Друга особеност на интерпретацията е вероятностният и характер. Това е условие, помагащо на клиента да участва активно в нейното разбиране и така по лесно да стигне до инсайта.  За да бъде интерпретацията полезна тя трябва да предлага обяснения. Всяка значима интерпретация променя отношението на човек към себе си. 

В зависимост от съдържанието интерпретациите са два вида:
  1. Съдържателни – интерпретация на това, което клиентът говори. Основна е, защото дава възможност за достигане до причината за проблема.;
  2. Процесуални – интерпретация на изказаното и премълчаното от клиента по време на сеанса. Приема се по-остро, защото засяга реалното поведение.

Обект на интерпретация.

   В началните стадии на процеса интерпретациите са по-общи и са насочени към процеса и отношението. В по-късните са по-конкретни и засягат травми, конфликти, хора от обкръжението. Многото интерпретации намаляват активността на клиента.

Време и последователност на интерпретациите.

От съществено значение за успеха на терапията е избора на момент за начало. Тук е важно:
  • създаденото отношение на доверие, приемане, липса на страх и предубеждение;
  • достатъчност на събрания материал.

Върви се от общото към частното, от видимото към скритото. Клиентът трябва да бъде подготвен емоционално и когнитивно.

Начини и форми на интерпретация.

   Основното изискване е свързано с формулировката. Тя трябва да представя хипотеза, а не извод. Приема се, че по-голям терапевтичен ефект има от интерпретация, в която клиентът е участвал, отколкото от получена наготово. Участието най-често се провокира чрез т.н. „частична интерпретация”, която се започва от терапевта и трябва да се завърши от клиента. Има случаи, когато трябва да се изрази категорично становище. До „авторитетна” интерпретация се прибягва по-рядко, поради голямата съпротива, която предизвиква.
   Друго изискване към интерпретацията е това за лаконичност. Терапевтът трябва да казва толкова, колкото е необходимо за представяне на виждането му, и колкото може да възприеме клиента.
   В недирективните терапии интерпретацията често се представя чрез метафори. Чрез метафорите се намаляват съпротивите, поради избягване на пряк сблъсък с нормативната система на клиента. Може да се използва хумор, при условие, че няма да бъде приет като осмиване или подигравка. Обикновено се налага интерпретацията да бъде повтаряна. Целта е както разбиране, така и закрепване на новото саморазбиране.

Проверка на интерпретацията.

Съществуват три варианта на проверка, като показателни са реакциите на клиента:
  1. Съгласие-  Може да означава желание да се избяга от темата, т. е. да е форма на защита. Съгласието може да означава конформизъм, ако интерпретацията не е разбрана.
  2. Безразличие - Има мнения, че зад привидното безразличие се крие вътрешна борба, която да е прелюдия към инсайта.
  3. Отхвърляне- По принцип това е защитно поведение и е указание за това, че интерпретацията е засегнала важна и значима област. Може да означава и това, че клиентът не е готов да я приеме или че е неуместна.    


   Консултативният процес приключва след реализирането на договорения брой консултации или постигане на целите.

   Първият фактор, който определя времето на приключване на процеса е необходимата и достатъчна продължителност на консултирането. Времето на приключване на процеса е съответно на продължителността му. Колкото по-дълго във времето е било консултирането, толкова повече време следва да се отдели за приключване. Например ако консултациите са провеждани ежеседмично в продължение на година, на приключването се отделят последните осем седмици.
Приключване на  психологическото консултирането

   Продължителността на консултирането зависи и от това дали са постигнати поставените цели. От една страна пълно постигане на целите е невъзможно, особено що се касае до личностен ръст или невротичност. Но от друга страна, консултирането представлява нереално и неестествено отношение и рано или късно трябва да се прекрати.

Започването на приключването се определя от следните фактори:
  • дълбочина и интензивност на процеса.
  • теоретична ориентация на консултирането и умения на консултанта;
  • потребности и възможности на клиента.

   Тъй като консултирането е съвместна дейност показанията за приключване на консултирането са резултат на виждането на двете страни и съответните отношения – формални и същински. Като основание за приключване могат да служат:
  • Постигане на целите; Консултантът и клиентът трябва да са убедени в това, че е направено достатъчно и има положително развитие, или обратно, че не настъпва никакво изменение и състоянието на клиента остава същото;
  • Реакция на пренос; Преносът трябва да е отслабнал дотолкова, че отношенията с консултанта да се приближат към реалните.
  • Клиентът е научил достатъчно; Става въпрос за това да може да продължи самостоятелно да разбира проблемите си, да ги анализира и да взема сам адекватни решения.

   Независимо как е протекъл процесът, наближаващият край се отразява на поведението на страните. „Продължителните взаимоотношения стимулират зависимост и реакции на пренос. Ако те не са открити и интерпретирани в процеса, създават проблеми накрая.”    Раздялата предизвиква у клиента сложни чувства (възможни са както положителни, така и отрицателни). Те могат да доведат до различни, включително и парадоксални поведения.
Действията на консултанта в завършващата фаза на процеса могат условно да се разделят на психологически и процесуално-практически.
   Психологическите са свързани с преодоляване на емоционалните реакции на клиента и евентуално на своите.
    Процесуалните действия включват:
  • Напомняне на клиента, че процесът е към своя край, когато останат няколко сесии;
  • Обобщаване на свършеното по време на консултирането, като се започне от изходното състояние през етапите на промяна и се акцентира на сегашното;
  • Проверка какво е научил клиентът. Обикновено се пита „Кои са най-важните неща, които ще запомниш от нашата работа?”.
  • Ако консултирането е било поведенческо или когнитивно-поведенческо, в последните сесии се правят повторения, с цел затвърждаване.

Към приключването се отнася и собствената равносметка на консултанта за случая. 


Етикети

3. Фройд (1) агнозии (1) аминокиселини (1) Апкинсън и Шайфри (1) Апраксия (1) ацетилхолин (1) базална (1) безусловен рефлекс (1) биогенни амини (1) болка (1) Бричман (1) Варолиев мост (2) вестибуларeн апарат (1) Вилхем (1) Во и Норман (1) Вунт (1) Възбудимост (1) ганглии (1) Гещалт (1) гируси (1) гръбнак (2) гръбначен стълб (2) дендритнити (1) Ейбрахам (1) Екзистенлист (1) експериментална ретроспекция (1) емпирични предложения (1) епиталамус (1) Инсайт (1) Интелектуален акт (1) КАРЕН (1) картата на Бродман (1) Крейк и Локхарг (1) латентно заучаване (1) мазолесто тяло (1) Маслоу (1) медиатор (1) междина променлива (1) метаталамус (1) мислене (1) молярен бихейвиоризъм (1) невиобихейвиоризъм (1) неврон (1) невропептиди (1) Нелсън и Коумън (1) нервната клетка (1) Области на персонологията (1) око (1) операционализъм (1) парасимпатикусова (1) персонология (1) пирамидни възвишения (1) подкрепа (1) познавателна карта (1) потребността (1) практицизъм (1) Проводимост (1) Проводната функция (1) проприорецептор (1) психологически речник (30) психология (4) Рефлексната функция (1) Речник по психология (30) САМОУВАЖЕНИЕ (1) Сеченов (1) сиво и бяло (1) симпатикусова (1) синапс (1) синаптична цепка (1) соматична нервна система (1) стимул-реакция (1) страх (1) сулкуси (1) таламуси (1) температурен усет (1) Теория за рефлекса (1) Тулвинг (1) усет (1) условен рефлекс (1) Ухо (1) ФИ-феномен (1) функционална психология (2) хипоталамус (1) ХОРНИ (1) Хуманистична теория (1) целеполагане (1) черепно-мозъчни нерви (1) Четирихълмие (1) Dictionary of Psychology (30) Maslow (1) mirnf.fhrs (3) re4nik po psixologia (30) Skinner (1) SOR (1) video (6) William James (1)

Admin is a participant in the Amazon EU Associates Programme, an affiliate advertising programme designed to provide a means for sites to earn advertising fees by advertising and linking to Amazon.co.uk
Яндекс.Метрика
Предоставено от Blogger.