Личности променили разбирането ни за човека

Павлов

Павлов

Вертхаймер

Вертхаймер

Титчнър

Титчнър

Джон Дюи

Джон Дюи

Кюлпе

Кюлпе

Карл Роджърс

Роджърс

Фроид

Фроид

Ерих Фром

Фром

Станислав Гроф

Гроф

Анри Валон

Валон

Скинър

Скинър

Маслоу

Маслоу


Топ 3 на най-четените статии


Последни статии




   Юридическата психология е приложна наука, включваща много области на знанието, но главно от сферата на психологията и юриспруденцията. Занимава се с формите на човешко съжителство, регулирани от правните норми. Предметът е ориентиран към външните и вътрешните детерминанти на личността във връзка с оформянето на личността, във връзка с оформянето на правното съзнание.
   Правото е свързано с нормативното поведение. Човек извършва постъпки, които се подчиняват на определени правила. Те са задължителни, назовават се норми на поведение и се установяват в интерес на цялото общество или отделни негови групи. Сред нормите се открояват социалните, които включват обичая, морала и правото. Те изискват или въздържание от определени постъпки, или извършването им под форма на активно действие. Специфичното за предмета на юридическата психология е, че пренася познанието върху човека в ролята му на правонарушител, свидетел, пострадал (потърпевш, жертва - victim, лат.).
   Откроява се своеобразието на тези роли с разкриване на правното им значение за установяване на истината по делото.
   Както по време на предварителните следствия, така и в съдебните производства се изясняват сложно преплетени човешки отношения, тласкащи хората към престъпления в делата за убийства, за довеждане до самоубийства, за умишлено нанасяне на телесни повреди, за хулиганство и кражби. По същество се разглеждат психологически въпроси:
  • корист и отмъщение;
  • завист и омраза;
  • коварство и жестокост;
  • любов и ревност.
   Участниците в подобни драми са разнообразни - съдията, прокурорът, следователят, дознателят се занимават не само с извършителите, но и с други лица, в качеството им на свидетели, жертви, експерти, познати. Животът на всеки от тях е протекъл при различни условия и с различна ценностна система.
   Значителният ръст на престъпността с нейните най-опасни форми (организираната и детската престъпност, убийствата на сексуална основа, отвличанията, поръчковите убийства, тероризма и компютърните престъпления) изисква сериозна професионална компетентност в областта на правозащитната работа. Предназначението на юридическата психология е да помогне. Като теоретико-приложна наука тя изследва психологическата природа на причинно-следствените връзки в системата човек-право.
   Проучването на тези връзки се извършва в 2 сфери: законна и противозаконна, затова в предмета на юридическата психология се разграничават 2 големи категории действия: правомерни и правонарушения. На това основание проблематиката условно се разделя на две части:
  1. Обща -описваща нормативното поведение
  2. Специална- отнасяща се до крайните форми на девиация (отклонение) и социална патология.
  Общата част разработва предмета, историята, методите, връзките с другите науки. В различните раздели се анализира профила на законното поведение и правното съзнание; откроява се ролята им при формирането на имунитет към криминогенни ситуации.
Криминогенни ситуации - ситуации, при които има възможност за отключване на криминално поведение.
   Отделни раздели се занимават с психологията на правоотношенията в бизнес сферата й с психологията на юридическия труд.
   Специалната част на практика се назовава "съдебна психология". Включва широк кръг въпроси по проблеми на криминалната психология, психологията на потърпевшия, психология на непълнолетните правонарушители, следствената психология, психология на съдебния процес, съдебно-психологическа експертиза (СПЕ) и изправително-трудовата психология (пенитенциарна - затворническа - психология).
   Видно е, че юридическата психология опитва да изучава човека в пълнота, но с акценти върху правните аспекти, на живота му. В синтез, системата на нейния предмет разработва психологическите параметри на:
  • нормативно поведение-правосъзнание, морал, обществено мнение, социални стереотипи;
  • престъпно поведение-структура на престъпната личност, стереотипи на престъпното поведение, структура на престъпната група, предкриминогенна, криминогенна и криминална ситуация, личностна структура на потърпевшия и ролята на всички тези структури в генезиса на извършването на деянието;
  • правозащитна дейност- профилактика на правонарушенията, проблеми на рецидива, съдебно-психологическа експертиза;
  • ресоциализация на правонарушителите -проблеми на пенитенциарната психология и адаптацията след освобождаването на лицето към обичайните условия на живота;
  • поведението на младежите -анализ на психологическите особености по всички посочени дотук проблеми .

Афективни теории за стабилността


   Подбудителна сила на поведението е запазването на желано емоционално състояние.

   1. За снемане на напрежението. –Тезата е че  състоянието на възбуда не е благоприятно или желателно, затова личността се стреми да не стига до него или да го преодолява . Тази представа се основава на психоаналитичните механизми - изтласкване и рационализация. В тази парадигма е широко разпространено убеждението , че всяка възбуда от еротичен или танатичен характер е болезнена и затова отслабването й носи удоволствие.

   2. За его защита. –Тук личността опитва да поддържа една приемлива за себе си Аз- концепция. Тя възприема , променя, забравя и си измисля своята биография, актуалната ситуация и очакванията за бъдещето си, така както счита за най – добре. ) една от най – нездравословните практики, стилове, его – защита – означава „ не съм това, което съм”)(фалшив Аз на границата от патологията).

   3. За експресия  / изображение/ . Наричат се катарзисни. Тезата е , че личността се облекчава , очиства, след като се разкрие външно или даде воля на преживяванията си. Катарзисът е възможен в 2 плана:
  • физиологичен – чрез физическо натоварване, спорт, особено планинско катерене;
  • психологичен – чрез споделянето.

   4. За създаване на навик – наричат се още за научаването, за повторението, за познатостта, за подкреплението. Основна е идеята, че във всяка нова ситуация индивидът използва такъв тип реакция, която успешно е използвал в друга сходна на нея ситуация.

Афективни социално - психологически модели за обяснение на човешкото поведение

Афективни теории за растежа 


   Тук личността се стреми към постоянна промяна на преживяванията , отхвърляйки каквато и да е сдържаност или постоянство.
   1. За себичността  -слабо място – силна обидчивост, ранимост- ахилесова пета - напр. „ много добре си се справил „– а не „върха си”; силна потребност от комплименти.  Изхождат от философските идеи на Ницше(„ човешко, твърде човешко”); за нуждата на човека от самовъзвеличаване, с понятията от типа на себеутвърждаване, власт, престиж. Личността има силна потребност от постижения и превъзходство, доминиране над другите, вижда смисъла на живота си в това да ръководи, експлоатира и на всяка цена да остави нещо след себе си .   
   2. Игра на роли – Тук личността е ориентирана към постоянно разширяване на идентичността си( отговор на въпроса „кой съм аз”). Тя като че ли има несекваща потребност от себеосъзнааване. Тази мотивация я води към разкриване на самоценността си.
   3. За човешката близост - изхождат от потребността на човека да спечели одобрените на другите, желанието му да бъде приет и обичан.


 „ Доказано е , че човек когато се страхува – има проблеми, болен или е в дистрес – той се възстановява много по- бързо и по – добре, ако знае , че  някой , някъде го обича.”.

   Личността се стреми към общуване , самото условие да е с другите й носи удоволствие, а удовлетворението й по –нататък е резултат от сигналите, които те й дават , че харесването е взаимно. Човекът сякаш е осъден да бъде с другите , но и благословен.
   4. За фисилитацията ( фасилитирам – улеснявам)  Тезата е , че повечето хора получават облекчение, когато са в група , защото се освобождават от някои психични бариери и така увеличават индивидуалните си способности.Основна е идеята, че човека е имитатор. Той е емпатийно настроен към другите и лесно приема мисли, чувства, настроения на тези, с които влиза в контакт.

Когнитивни теории за стабилността


    Създават представа за личност, мотивирана да поддържа такова познавателно състояние , че да запазва постоянство и непроменливост.

   1. За съгласуваността – тук личността се стреми да сведе до минимум противоречията вътре в себе си и във взаимоотношенията си.Чувствата и действията са по възможност съгласувани. При установяване на някакви противоречия , тя опитва да ги отстрани, за да се освободи от напрежението , породено от различията / типичен представител – когнитивния дисонанс/.

   2. За категоризацията – описва човека като непрекъснато атакуван от стимули , принуден да си създава мрежа от категории с цел да се справя с информационната натовареност, следователно човек е класификатор , опростява сложните явления като ги категоризира , с което пренебрегва някои техни характеристики. Ако явлението не може да бъде приспособено към някоя от изградените категории, личността отхвърля или изкривява стимула така ,че да го приспособи към вече наличните си категории.

   3. За атрибуцията -също разглеждат състоянието на стабилност , но по отношение на външната среда. Акцентът тук е върху интелектуалните потребности на човека; върху нуждата му на всяко явление , с което се сблъсква да дава такава интерпретация, че да може да го обясни. Тук основната идея е за човека – създател на значения и обяснения.

   4. За индукцията.  – приличат си с атрибутивните , защото също акцентуват върху интелектуалните потребности, но се различават , защото тук личността повече противодейства , отколкото действа в стремежа си към познание. Акцентът е върху несъвършенството на когнитивния живот на човека , липсата на склонност да търси причините за постъпките си. Едва когато бива принуден да отговори на въпрос или да вземе решение , подтикнат от външни стимули , той се опитва да намери причината за поведението си.

Когнитивни социално- психологични модели за обяснение на човешкото поведение

Когнитивни теории за растеж 


   За основна подбудителна сила се приема поривът към усъвършенстване и промяна , и отказът от постоянство на структурите и относителна стабилност.

   1 За автономията – тази представа за мотивация е следствие от нарастващата нужда на хората към свобода и автономия или поне илюзията за тях. Очевиден факт е , че всяка натрапена ситуация кара индивида да се противи или да се чувства неловко, макар и в състояние на свободен избор той все пак да би се спрял на нея.

   2. За разрешаването на проблеми – става дума за  за личност, която се справя с обстоятелството на живота постоянно , решавайки проблеми. Наградата й вероятно е в сдобиването с нов опит , умения, още повече разширяващи възможностите й за справяне с трудности. Това е една от най – дръзките представи за човешка мотивация с голямо приложение в психотерапията.

   3. За стимулацияна - тук личността е изследовател. Тя търси , водена от любопитсво и необходимостта от разнообразен опит. Основна е идеята , че човек се стреми към новото, свежото , вълнуващото , като избягва скучната и бедна на преживяване среда.

4.  Телеологичен( телеология – наука за целите). - разлеждат личността като нагаждаща се към определени образци на поведение. Човек винаги има някаква представа за изхода от действие, ситуация, отношение и така се отнася към случващото се , че да удовлетвори представата си. Това е типичен пример за т.н. живот по сценарий.

Класификация на мотивите

   Мотивацията е събирателна концепция , която се използва за обяснение на причините на човешкото поведение и логиката , чрез която хората избират своите действия. В този най- общ смисъл , тя е процес на вземане на решение относно избора на поведение.

В психологията на мотивацията условно се разграничават 4 големи групи теории:
  1. Съдържателни – занимават се главно с анализ на потребностите в ролята им на енергетизираща поведението сила;
  2. Процесуални – търсят отговор на въпроса „ как точно човек избира постъпките си и каква е логиката му , когато решава дали да извърши едно или друго действие”; 
  3. Основни – претендират , че са открили общочовешки универсални мотивационни структури, регулиращи поведението. Част от тях тачим като класически ; 
  4. Социално–психологически – насочени са към разясняване на ролята , изпълнявана от когнитивните и афективните процеси в качеството им на причини за човешко поведение.


Основни мотивационни теории


1.  Психологическа теория за мотивацията
   Приносите й към психологията на мотивацията се откриват ярко още във възгледите на Фройд. Той концептуализира главната теза: Несъзнаваната инстанция в структурата на личността е основен детерминатор на човешкия живот. Мотивацията зависи от  общата енергия , която може да променя качеството си , но количеството й остава постоянно, защото функционира по закона за запазване на енергията.

    Всеки човек притежава биологична енергия , от която произлиза психческата му активност, следователно мотивацията изцяло се основава на психофизиологическото напрежение , предизвикано от организмичните потребности. С други думи желанията на човека са психичен образ на телесните му потребности, чиято енергия локализирана в безсъзнателното и обозначена като либидо , го тласка към действие. Съдържанието й включвюа нагоните, разграничени на светла и тъмна страна на личността и назовани като „Ерос „ и „Танатос”.

   Те олицетворяват подбудителната сила на поведението през целият живот и са причината на всякаква активност. Най – лошото е, че имат неизменна , твърде консервативна природа. Тя е първоосновата на драматичните мотивационни конфликти, съпътсващи човека в жизнения му път.

Великото откритие на Фройд не е ролята на либидото , а мъчителния стремеж да се разбере и по някакъв начин да се овладее несъответсвието между същността и проявлението, между Аза и поведението, между маската и съществото зад нея. Ирационални страсти, несъзнавани предубедености, лъжлива информация, преобладавашо формират нагласите за живота - независимо , че хората им придават логична , правдоподобна и уж съобразена с реалността форма.

  Видно е , че тук мотивационната сфера има като че ли автономно съществуване. .

2.  Драйф теория ( драйф – подбуда, т.е. подбудителна теория).

Приема се за класическа в психологията. Постулира, че физиологичната нужда на организма се проектира в психиката под формата на подбуда, предизвикваща активност във връзка с намирането на целевия обект. Логиката е проста: при достигането на целта подбудата престава да действа понеже нуждата  вече е задоволена. В основата на този модел лежи концепцията за хомеостазата (равновесието), т.е. механизма , по който психо- физиологичната система функционира като цяло и се поддържа равновесието й. Този механзъм е авоматичен , защото работи на безсъзнателно равнище, например: потребността от храна може временно да се задоволи от резервите в телесните тъкани без нарушаване на организмичните функции. В това състояние ,обаче, организмът не може да издържи продължително време и бива принуден да извърши волево действие , за да корегира телесния дефицит.

   Акцента при тази теория е  енергетизирането на поведението като се елиминират опосредстващите функции както на психичното , така и на социалното. Остава необясним факта, че в живота има много неща, които в ролята си на стимули при определени условия също енергетизират поведението.

3. Афективно – възбудна теория.

   Тя е типичният представител на голямата група хедонистични ( удоволствени )модели за обяснение на поведението. Тезата е,че както формирането , така и работата на мотивационата сфера са тясно свързани с преживяванията на удоволствие и неудоволствие във вече отминали за човека ситуации . Това означава, че емоцията и настроението са основните детерминанти на поведението. Въз основа на преживяно знание, човек си изработва предварителна представа или реакция към обекти, състояния, ситуации,хора,понеже има спомен за изпитано удоволствие или не при минал досег с тях. Затова поведението обичайно се насочва в 2 посоки – на привличане към нещо и към отбягване на нещо.

   Теорията изглежда много правдоподобна , но извън обяснението й остават много жизнени практики.- например тя не може да разясни типа поведение , при който въпреки многото благоприятни алтернативи, дадена личност избира лишенията , страданието , дискомфорта в името на някаква цел, идея или човек..
Леон Фестингер
Леон Фестингер


4. Теория  на когнитивния дисонанс
   Основател Леон Фестингер- познавателно несъответствие. Има широка популярност и компетентни последователи.

Човек често е в дисонанс между начина по който постъпва и начина, за който знае, че е правилен . Когнициите ( знанията) за двата начина са в явно противоречие и го поставят в състояние на напрежение, дискомфорт, обърканост и т.н. Нормално е той да се стреми да се освободи от напрежението. По някакъв начин дисонансът трябва да бъде снет , защото действа деструктивно на жизнеността , виталността.

Когато се фиксират 2 противоречиви когниции, човек има възможност за изход в няколко варианта:
  •  промяна на поведението;
  • промяна на отношението към информацията, пораждаща несъответствието; 
  • прибавяне към когницията , оправдаваща поведението на допълнителни елементи , които я подкрепят;  
  • промяна на значението на едната от двете когниции чрез засилване или омаловажаване на някои факти.
   Това обяснение на поведението, макар и издържано в редица аспекти , се основава върху един единствен принцип- този за подкреплението в зависимост от величината на наградата или наказанието, дадено поведение се продължава или прекратява. Естествено сложното човешко поведение не може да се обясни само с един принцип, който всъщност по същество е хедонистичен.

 Вариативност на определенията.


   Еднозначно дефиниране на феномена мотив – няма.Етиологията на думата идва от латински „moveo” и означава – бутам, тикам, тласкам, тегля, дърпам и т.н. ( с тази дума се назовавала пръчката , с която са тикали инатливите животни). Точно около това значение се синхронизират в схващанията си повечето психолози: 

Мотивът е пихологичен феномен, трансформиращ се в подбуда към нещо, т.е. пряка движеща сила на действие

    Друг тип определения го дефинират от гледна точка на мястото му в структурата на личността. Така действащите за даден човек мотиви се разбират като черти на неговия характер, само че в неговия генезис. Акцентът тук е върху взаимоотношенията на мотивите с личностните структури, определящи светогледната позиция, посоката на ценностните ориентации, жизненият смисъл и основната поведенческа стратегия.

    Трети тип определения фокусират вниманието върху разкриването на връзката с потребностите. Дефинира се, че мотивите са подбуди за извършване на някакво действие, поради необходимостта от задоволяване на определени потребности.

   В синтез всяко определение на феномена мотив се подчинява на изходните методологични принципи, защитавани от школата към която принадлежи автора. Някои свеждат мотива до несъзнави импулси и влечения, др. Го наричат фактор за поддържане на активността , за трети е състояние на готовност на организма, влияещо в/у започването, поддържането и прекратяването на даден тип поведение. Въпреки различията в дефинирането на мотива, всички определения имат съгласие по 2 осовни пункта:
  1. че мотивът е подбуда( вътрешна или външна) към действие;
  2.  че е непосредствено свързан с потребностите.



Обяснителен модел на генезиса и формирането на мотивите




   Приема се, че потребността възниква при срещата на човека с външния предмет , способен да удовлетвори породилото се у него състояние. При тази среща, то се опредметява , т.е. превръща се в потребност , а външният предмет станал причина за опредметяването се сдобива с подбудителна функция, т.е. превръща се в мотив.- например веднага след раждането си детето е зависимо от своите вътрешни състояния. В началото то „комуникира” със света под натиска на вътрешните си неврофизиологични импулси. Затова срещата с външните обекти , които ще опредметят потребностните му състояния стават по механизма отвътре – навън. То няма да протегне ръка към шишето с мляко , даже то да е пред очите му , за да удовлетвори нуждата си от храна , ако преди това същото потребностно състояние не е опредметяване чрез подобен акт , извършван с подобен външен предмет.
Психологическа природа на мотивите

   С течение на времето детето разширява опита си , възможностите му за установяване на връзки със средата нарастват. В психиката му се запечатва образи на предмети , фиксират се психични състояния , които са били предизвикани при срещата му с тези предмети. При по – нататъшната си поява, състоянията се възобновяват . Ако психологическите състояния , възникнали при срещите с даден обект са положителен стимул то между тях и предмета се създава устойчива връзка. По нататък те се осъзнават вече не просто като състояния , т.е. нужда от същия този предмет . Така започва да действа механизма отвън – навътре.

    В хода на онтогенезиса , процесът на формиране на мотивите по механизма отвън – навътре се разширява. Постепенно като че ли те заживяват свой живот; някак си еманципират , отделят се от своите първоизточници. Вече не само срещата с външния предмет може да подбуди и насочи постъпката , но и самата представа, мисъл или идея, свързани с него( като го няма, мога и да си го създам).

Постепенно осъзнавани и съхранявани в психиката , мотивите се обособяват в относително автономна мотивационна сфера. В решаваща степен , обаче няма статична структура. Тя трябва да има динамична и винаги йерархизирана структура. В нея е естествено да настъпват промени чрез разместване на равнищата й – в зависимост от насочеността на личността и спецификата на нейните житейски епизоди.

Етикети

3. Фройд (1) агнозии (1) аминокиселини (1) Апкинсън и Шайфри (1) Апраксия (1) ацетилхолин (1) базална (1) безусловен рефлекс (1) биогенни амини (1) болка (1) Бричман (1) Варолиев мост (2) вестибуларeн апарат (1) Вилхем (1) Во и Норман (1) Вунт (1) Възбудимост (1) ганглии (1) Гещалт (1) гируси (1) гръбнак (2) гръбначен стълб (2) дендритнити (1) Ейбрахам (1) Екзистенлист (1) експериментална ретроспекция (1) емпирични предложения (1) епиталамус (1) Инсайт (1) Интелектуален акт (1) КАРЕН (1) картата на Бродман (1) Крейк и Локхарг (1) латентно заучаване (1) мазолесто тяло (1) Маслоу (1) медиатор (1) междина променлива (1) метаталамус (1) мислене (1) молярен бихейвиоризъм (1) невиобихейвиоризъм (1) неврон (1) невропептиди (1) Нелсън и Коумън (1) нервната клетка (1) Области на персонологията (1) око (1) операционализъм (1) парасимпатикусова (1) персонология (1) пирамидни възвишения (1) подкрепа (1) познавателна карта (1) потребността (1) практицизъм (1) Проводимост (1) Проводната функция (1) проприорецептор (1) психологически речник (30) психология (4) Рефлексната функция (1) Речник по психология (30) САМОУВАЖЕНИЕ (1) Сеченов (1) сиво и бяло (1) симпатикусова (1) синапс (1) синаптична цепка (1) соматична нервна система (1) стимул-реакция (1) страх (1) сулкуси (1) таламуси (1) температурен усет (1) Теория за рефлекса (1) Тулвинг (1) усет (1) условен рефлекс (1) Ухо (1) ФИ-феномен (1) функционална психология (2) хипоталамус (1) ХОРНИ (1) Хуманистична теория (1) целеполагане (1) черепно-мозъчни нерви (1) Четирихълмие (1) Dictionary of Psychology (30) Maslow (1) mirnf.fhrs (3) re4nik po psixologia (30) Skinner (1) SOR (1) video (6) William James (1)

Admin is a participant in the Amazon EU Associates Programme, an affiliate advertising programme designed to provide a means for sites to earn advertising fees by advertising and linking to Amazon.co.uk
Яндекс.Метрика
Предоставено от Blogger.