Личности променили разбирането ни за човека

Павлов

Павлов

Вертхаймер

Вертхаймер

Титчнър

Титчнър

Джон Дюи

Джон Дюи

Кюлпе

Кюлпе

Карл Роджърс

Роджърс

Фроид

Фроид

Ерих Фром

Фром

Станислав Гроф

Гроф

Анри Валон

Валон

Скинър

Скинър

Маслоу

Маслоу


Топ 3 на най-четените статии


Последни статии




      Същностната представа за културата може кратко да се формулира по следния начин: културата – това е прогресиращо самопроизводство на обществения човек. Образованието е най-важната негова технология, съдържанието и формата на такова самопроизводство на обществения човек.

   Очевидно е, че в системата на основните философски понятия трябва да бъдат включени и културите, които биха обозначили нова форма на битието. Такива понятия са „културата на обществото” и „културата на личността”. Ние разбираме културата на обществото като особен социален механизъм на натрупване, съхраняване, преобразуване и транслиране на информация, представляваща социална ценност. Когато говорим за културата на личността – това е системата от знания, възгледи, убеждения, умения, навици, съдействаща за използване от човека на натрупаната информация и трансформираща я във всички аспекти на неговата жизнена дейност. Що се отнася до културата на специалиста, за неговата професионална дейност е необходима професионална култура с нейните съставни части (управленска култура, информационна култура, методологическа култура, комуникативна култура, конфликтологична култура и др.).

 
Същност на конфликтологичната култура на специалиста
 Конфликтологичната култура може да се разглежда като част от по-широкото, обемно и цялостно явление – професионалната култура. 

   За конфликтологичната култура на специалиста е свойствено усвояването и използването на особени, професионално ориентирани конфликтологични знания, необходими за възприемане на професионалните конфликти и последващата реализация на професионалните функции в условията на професионален конфликт. Следователно професионално-приложната специфика на конфликтологичната култура на специалиста отличава този феномен от конфликтологичната култура на личността.

   Конфликтологичната култура на специалиста е качествена характеристика на професионалната му жизнена дейност в конфликтогенната професионална среда. 

Какво ново в тази връзка внася конфликтологичният компонент?


   Конфликтологичната култура, реализира позитивните функции на конфликта:
  • сигнализира за огнищата на социално напрежение, разширява възможностите за получаване на информация за състоянието на организацията (диагностира се социално-професионалната култура, обогатява се информационната култура);
  • способства за по-дълбокото взаимно опознаване на участниците в конфликта един с друг и конфликтния проблем (конкретизират се обектите на социално-професионалната, психологичната, информационната и методологичната култура);
  • отслабва психическото напрежение (поддръжка на функциите на психологическата култура);
  • създава интелектуално-емоционално напрежение, което съпътства сблъсъка на различните стратегии на търсене решение на проблема (активизация на методологичната култура);
  • ъдейства за творческата инициатива и професионалното саморазвитие в иновационните процеси (активизация на аксеологичната култура);
  • предотвратява разширителните противоборства на участниците в конфликта и сплотява членовете на социалната организация (поддръжката на функциите на комуникативната култура).


   Изхождайки от факта на признаването на обективното съществуване на конфликтологенна професионална среда, пред съвременния специалист стоят задачите за развитие на неговите възможности в конфликтогенни и конфликтни ситуации на вътрешноличностно и междуличностно ниво на проявление на професионалния конфликт, преобразуване на конфликтогенната професионална среда с цел предотвратяване последващи негативни конфликти. Очевидно е необходимо конфликтологичната култура да се разглежда в качеството на цел на професионалното образование и професионалните специализации. Следователно конфликтологичната култура на специалиста заема възлова позиция в йерархията на структурата на професионалната култура. Тя синтезира всички нейни съставляващи, актуализирайки се и проявявайки се в съответствие с потребностите от сигурност, признание, престиж, самоактуализация в професионалните конфликтни ситуации и конфликтите в конфликтогенната професионална среда. 

   Ако се опитаме да направим обобщение на същността на конфликтологичната култура на съвременния специалист във функционален аспект, можем да направим следните изводи:
  • под конфликтологична култура на специалиста като вид професионална култура се разбира качествената характеристика на професионална дейност в конфликтогенна професионална среда;
  • професионалната сфера на проявление на конфликтологичната култура я отличава от конфликтологичната култура на човека;
  • същността на конфликтологичната култура се състои в регулиране на процесите на професионалното взаимодействие (общуване, взаимодействие, взаимоотношение), в преобразуване на конфликтогенните параметри на професионалната среда;
  • структурирането на професионалната култура на специалиста с конфликтологичния компонент, проведено в логиката на проблема на субективните и обективните причини за конфликтите, позволява да се установи взаимовръзката с информационната, комуникативната, психологичната, акмеологичната, специалната професионална култура;
  • тази взаимовръзка се изразява в активизацията и поддръжката на функциите, уточняване на обектите на културотворческата професионална дейност. 


   Функционалното описание на конфликтологичната култура, проведено в логиката на конструктивните функции на конфликта, позволява да се определят като водещи регулативната и преобразуващата функция, заключаващи се във:
  1. Хармонизиране на взаимоотношенията на субектите на професионалната дейност;
  2. Съгласуване на техните взаимни действия;
  3. Осигуряване на ефективна професионална дейност и професионално формиране в условията на професионална конфликтна ситуация; 
  4. Преобразуване на конфликтогенната професионална среда с цел предотвратяване на последващи конфликти.

В България има три основни групи  проблеми пред конфликтологията:


Първа група. Проблеми на теорията и методологията.

Това са базовите проблеми, които изискват първостепенно внимание и без чието изясняване не може да се говори за наука и научен подход при изследването и разрешаването на конфликтите. Обобщено тези проблеми са следните:
  1. Продължаване на проучванията и изследванията по избор на конфликтологична парадигма.
  2. Разработване на класификационни системи на конфликтите за нуждите на научните изследвания, обучението и конфликтологичната практика.
  3. Разработване на методология на конфликтологичните изследвания. В тази област предстои да се изследват специфични проблеми на конфликтологичната наука.  

Втора група. Организационно-технологични проблеми.   

От гледна точка на прогнозирането и разрешаването на конфликтите на преден план стои въпросът за моделиране на социалните процеси. Проблемът не е нов, но се налага отново да се върнем към него като конфликтологичен инструмент главно за прогнозни и практически цели.
Социалните технологии също се нуждаят от адаптиране и развитие за решаване на конфликтологични задачи. Централен въпрос в случая е вземане на управленско решение в конфликтни ситуации.  
Институционализирането и изграждането на конфликтологичната система в страната е другият проблем, който трябва да се разрешава, за да се създадат предпоставки за ефективна дейност. 

Трета група. Образователни и педагогически проблеми. 


Проблеми пред конфликтологията в България
На първо място е разширяването и задълбочаването на обучението на студенти по конфликтология в университетите и специалните академии. Проблемите се отнасят и до съдържанието и методиката на обучението. Стремежът – разработването на национален образователен стандарт, съвместим с европейските изисквания.  
   От специално внимание в методическо, съдържателно и организационно отношение се нуждае осмислянето на досегашния стил в системата на допълнителното обучение на възрастни. Разработването на гъвкави модулни системи на обучение е непосредствена и неотложна задача.
Възловият въпрос за подготовката на научни кадри и специалисти конфликтолози стои открит и тепърва се нуждае от научна обосновка и правна регламентация и практически действия.
Ясно е, че разрешаването на проблемите, за които стана дума, не са по силите само на българската научна конфликтологична общност. Както и досега българските учени ще разчитат на съвместна дейност с колегите си от другите страни, които са водещи в изучаването на конфликтологичната проблематика (Европа, Русия и САЩ).  

Етапи на развитие

От наукознанието е известно, че всяка нова наука преминава през няколко етапа: 
  1. Зараждане (появяват се първите трудове на няколко учени, които предлагат определени оригинални идеи; тези учени най-често нямат или почти нямат последователи; новото направление даже може да няма наименование).
  2. Създаване (изследователите специалисти се обединяват, издават се списания, провеждат се конференции, излизат колективни сборници).
  3. Институционализация (тематиката на изследванията се оформя във вид на специална наука, съответната специалност започва да се преподава в университетите, създават се нови кадри, рязко се увеличава броят на учените и числото на публикациите). 
  4. Стабилизация (науката е призната от всички, намалява количеството на публикациите, науката започва да се разделя на отделни части).

В България  конфликтологията се намира на етап между своето създаване и институционализация. Днес е важно в какво качество конфликтологията ще се институционализира, каква парадигма и концепция ще приеме? Може да се каже, че идеите на  синергетиката (преди всичко на социосинергетиката) могат да послужат за научна основа на конфликтологията.     

   Конфликтологията разглежда и изследва конфликта като социален феномен, а не като технически или природен. Тя изучава конфликта като явление, отнасящо се и свързано с индивида, социалните групи, обществото и тяхното конфликтно взаимодействие. Конфликтологията се занимава само със социалните конфликти. Разбира се, в тези конфликти участват субекти с техните психични и неврофизиологични характеристики, които не могат да се сведат до чисто социални характеристики.
Какво е конфликтология
   Конфликтът по своята природа е изключително сложно и многообразно социално явление, което не може да се управлява и регулира само въз основа на познанията основани върху повседневното (обикновеното) съзнание и практическия житейски опит. За изучаването му е нужна  отделна специфична наука, която да има за свой предмет социалния конфликт. Тук веднага възниква един изключително важен и принципен въпрос от методологично естество –  може ли изобщо да се счита конфликтологията за самостоятелна наука, въпреки че притежава чертите на междудисциплинна наука? Според нас отговорът е да, защото тя изучава конфликта от гледна точка на общите му закономерности (предпоставки за възникване, развитие, завършване, ефекти и ситуации след завършването). Такива науки, като например социология, психология и икономика, виждат и изучават в конфликта само отделни негови аспекти (в случая социологически, психологически и икономически), но не и  цялостната му природа. Конфликтът естествено включва в същността си множество аспекти и рефлексии, но в крайна сметка той представлява единно цяло. Съвсем друг е въпросът, че самата конфликтология едва през последните десетилетия постепенно придобива статус на самостоятелна наука. 
   Конфликтологията се занимава и изучава конфликтологичните отношения, които възникват между индивидите и социалните групи по повод на тяхната дейност, а не фокусира своето внимание върху самите индивиди и социални групи като такива. Тя анализира, интерпретира и регулира конфликтологични отношения въз основа на собствен конфликтологичен научен тезаурус.     
   Най-развита в теоретичен и практически смисъл е тя в САЩ, където е натрупано огромно количество научна литература по конфликтология. Самата конфликтология е институционализирана, бива преподавана на общо основание в колежите и университетите като специфична учебна дисциплина, освен това има многобройни висши учебни заведения, които подготвят специалисти – конфликтолози.  В САЩ съществува и отработена система на национална и международна сертификация на конфликтолози – медиатори (посредници). Що се отнася до точното и времево възникване, познавачи на материята твърдят, че конфликтологията се заражда в САЩ някъде в края на 50-те години на миналия век. 
   Напоследък конфликтологията бурно се развива в Европа и в Русия. В България конфликтологията е все още в процес на формиране. Обществото като цяло и отделните негови субекти се нуждаят от научно познание за конфликта като социален феномен, както и от създаване на принципи и прийоми за научно управление и регулация на конфликта.
   В последните години на български бяха публикувани основополагащи работи по конфликтология от чужди и наши автори: например класическите монографии на Йохан Галтунг „Разрешаване на конфликти”, на Ралф Дарендорф „Съвременният социален конфликт”, на Урсула Маркхам „Управление на конфликта”, на Джоузеф Най „Международните конфликти”; монографиите на български автори като С. Христова „Моралните конфликти”, Ст. Николов „Политически средства на разрешаване на конфликтите”, Т. Дронзина „Разрешаване на конфликти”, Б. Георгиева „Конфликтите в социалната политика”, Д. В. Димитров „Социалният конфликт”, В. Проданов „Насилието в модерната епоха”, монографията на Д. Й. Димитров „Конфликтология” и др.     
   Безспорен е фактът, че конфликтологията (особено в настоящия момент) е в неразривна връзка с множество науки: философия, социология, политология, психология, изкуствознание, педагогика, история, синергетика, икономика, право, биология, математика, военни науки. Колко дълго ще продължи пълното „еманципиране” на новата наука е много трудно да се определи, но несъмнено този процес вече е започнал и се е придвижил доста напред.

   Обект на конфликтологията

   Разкриването на обекта на конфликтологията е свързано с „мястото”, където протичат конфликтните процеси в обществото. По принцип за конфликтологията няма забранени теми и зони. Противоречието като ядро на диалектиката има всеобщ и обективен характер. Ето защо обект на конфликтологията може да бъде всяка микро- и макросоциална система, където протичат обективните противоречия. С други думи, обект на конфликтологията е протичането на обективните диалектически процеси. Това може да бъде изразено на философски език така – изучаване на онтологичната същност на противоречието в социалната система. В случая конфликтологията сама не е в състояние да реши тази задача. За целта тя е в пълното си право да използва резултатите на всички науки, които изучават онтологичната същност на противоречията. Става дума за: философията, антропологията, социологията, психологията, педагогиката, политологията, икономиката, историята, науката за управление и др. 
   Конфликтологията може да реализира своята познавателна дейност чрез създаване на собствена система от закони, принципи, категории и методи на събиране, систематизиране и преработване на информация, произведена от изброените по-горе науки и целенасочено преработена от конфликтологията съобразно нейните цели, задачи и технологии за  опредметяване.
   Въпреки наличието на изброените по-горе науки, които изучават противоречията и конфликтите в микро- и макросоциалните системи, нито една от тях сама, със своя категориален апарат, не е в състояние да предложи напълно адекватна технология за предотвратяване, управление и разрешаване на конфликтите. В съвременния усложнен глобален свят съществуването и развитието на конфликтологията като самостоятелна теоретична и практическа наука е безспорно. От тук нататък може да се мисли за създаване на абстрактен модел на обекта на конфликтологията.

Предмет на конфликтологията. 

   Можем по следния начин да формулираме предмета на конфликтологичната наука. Предмет на конфликтологията са общите закономерности и особености на социалния конфликт, неговата причинност, възникване, развитие и завършване, както и различните средства и начини за въздействие (аналитика, прогностика, профилактика, практика) върху конфликтното отношение на взаимодействащите си страни. В така пределно общо очертания конфликтологичен предмет (съвкупност), всеки конфликтолог, било той теоретик или практик, би могъл да открие за себе си онзи специфичен и обособен обект на конфликтологично изследване, който е обусловен от конкретната му задача или задачи на изучаване.
   Не трябва да се забравя обаче, че предметът (и съответно обектът на всяка наука), в това число и на конфликтологията, се изменя в течение на времето, вследствие на множество причини: собственото развитие на науката и общия научен тезаурус на обществото, обективните изисквания на обществото като цяло, субективните особености и характеристики на отделните учени-изследователи и съвкупността им като обща даденост.

Научни проблеми за разрешаване

 1. Конфликтологията трябва да започне да произвежда оригинална евристична и праксеологична информация, която да тласне развитието на тази наука на нова орбита.  
 2. Да се направи общотеоретичен анализ на конфликта и конфликтното взаимодействие и да бъдат изведени техните (относително) общоприети същностни характеристики, верифицируеми научни теоретични конструкции, теории и понятия (понятия за конфликта, за функциите на конфликта, за динамиката на конфликта, за причините за конфликта), да бъдат създадени собствени конфликтологични методи за изследване.
 3. Технологизиране на конфликтологичното познание. Конфликтологията не е научна самоцел, тя в крайна сметка трябва да спомогне за разрешаването на проблемите, свързани с конфликтното взаимодействие в отделните етапи: 
  1. прогнозиране на конфликта (субективни и обективни предпоставки за възникване на конфликта, индикатори и симптоми за възникването му и др.);
  2. предотвратяване на конфликта (институционализация на отношенията, социално партньорство, отстраняване на причините за конфликта и др.);
  3. практики при разрешаване на конфликта (логика, стратегии и начини за разрешаване на конфликта, преговори в конфликтна ситуация, ролята на ръководителя в управлението на конфликта и др.).

4. Създаване на система за конфликтологично образование в България, както и на концептуални и практически модели за конфликтологични и медиационни структури (организации) за разрешаване на конфликти, съобразени с българската специфика. Институционализация на конфликтологията като обособена научна дисциплина в образованието.

   Конфликтите в организацията не са неизбежни, но те могат да бъдат овладяни, тяхното развитие може да бъде насочено в положителна посока. Конфликтите могат да се окажат необходими, за да бъде повишена ефективността на организацията, ако компетентността е водещ фактор при управлението на този сложен процес.
   Доминиращото през 50-60-те години на миналия век разбиране  , че конфликтът е вреден за организацията, че е синоним на насилие, ирационалност, че е нещо което трябва да се избягва, вече е преодоляно. Още през 70-те години на XX век възниква и до днес се приема интеракционисткият възглед, че конфликтът понякога може да бъде полезен и трябва да се стимулира. Съвременния подход разглежда конфликта като неизбежно следствие от ежедневието на организацията, причинен преди всичко от вътрешната сложност на системата. Посредствум различни механизми (напр. подходите за разрешаване на проблеми), разрешаването на един конфликт може да доведе до положителни промени в организацията, т. е. не наличието на конфликт води до разрушаване на взаимоотношенията в организацията, а неуспехът в конструктивното справяне с него. 
   При такава трудна материя, истинско усилие са полагали учените, анализирали конфликта. Дарвин и Уолс, Ратценхофер и Самнер, Фройд, Хорни, Ериксон и Шериф. Всички те са проправили път в тази трудна материя но безспорно първият е Курт Левин. 
   Английският учен Левин е първият психолог изследвал конфликта като такъв. Още през 1931 г. в книгата си “Психологическа ситуация на награди и наказания” определя конфликта като “ситуация, в която едновременно въздействат в противоположно направление сили с примерно еднаква величина”. По късно в 1948г. доразвива тезисът си в "Разрешение на социалните конфликти". 
   Немският социолог Дарендорф и американският учен Козер - класиците на съвременната конфликтология, публикуваха идеите си, които станаха концептуална основа на парадигмите на съвременната конфликтология. За Дарендорф социалният конфликт има константно присъствие във всяко общество, защото съществува константно условие - различията на интересите. 
В съвременната наука Хекхаузен е типизирал конфликтните ситуации в няколко групи: 
   1. Конфликт “стремеж - стремеж” - съществуват два обекта или цели, които имат позитивни и примерно равни валентности, но е необходимо да се направи избор между двете възможности. 
   2. Конфликт “избягване - избягване” - това е ситуация, в която се налага да се прави избор между две примерно еднакви злини. 
   3. Конфликт “стремеж - избягване” - ситуация, в която една и съща цел едновременно привлича и отблъсква в резултат на съществуващи едновременно действащи позитивни и негативни моменти. 
   4. Конфликт “двоен стремеж - избягване” (конфликт на двойната амбивалентност) - ситуация, породена от съществуването на две или повече възможности с позитиви и негативи, между които трябва да бъде направен избор. 
   Разбира се това са типизирани и в много отношения опростени ситуации. Те обикновено са изходна позиция, която търпи развитие. От многобройните определения на конфликта трудно бихме могли да посочим, такова, което би удовлетворило всички, най-малкото за това, защото явлението е твърде сложно и многообразно и вследствие на това, дори тезисната му характеристика би изглеждала твърде обемна и въпреки това непълна. И все пак да приемем разпространената гледна точка, че конфликта е интерактивно състояние, проявявано в несъвместимост, несъгласие или различие между социалните актьори и включва комуникация насочена към несъвместими цели; това е процес започващ когато едната страна вярва, че другата е навредила или ще навреди на нещо, което тя иска. В ядрото на конфликтната ситуация стои убеждението, че участващите страни имат несъвместими цели. Ето защо управляването на такъв конфликтен процес е от голямо значение за всяка организация, където въпреки множеството различни личности и групи от хора, а значи и от интереси, организационната цел винаги е обща.
   В работата си приемам възгледа, че конфликтите съдържат пет основни характеристики, а именно: 
  1.  противоположни интереси; 
  2. осъзнаване от конфликтуващите страни, че имат противоположни интереси; 
  3. убеждение у двете страни, че другият е навредил или възнамерява да навреди на техните интереси; 
  4. течащо взаимодействие между страните; 
  5. преки действия, осъществени от двете страни (или от едната), които вредят на интересите на другата страна.
Конфликт в групата. Конформизъм.


   Важен проблем, при изследването, на който социалната психология утвърждава себе си като наука, влияеща благотворно на обществото, е конформизмът. Конформизъм – промяна в поведението на човека, при която индивидът отговаря на натиска на групата, за да е в съгласие с нея, като приема поставените от нея правила и условия. Тази промяна в него преминава през отрицание на предишни схващания и приемане на нови виждания.


Житейската интерпретация на този феномен е отъждествяване с приспособленчеството. Конформният човек е този, който има бледа личностна позиция и незначителна социална автономност. Тази стереотипна оценка на конформизма трайно се е настанила в масовото съзнание и се мултиплицира чрез механизмите на социализацията. Дори и един бегъл поглед върху социалните ситуации на всекидневието показва, че човек почти непрекъснато е изложен на социален натиск от обкръжаващата го среда.Неизбежните противоречия, които личността преживява в сферите на семейните и трудовите отношения, и неформалните групи са факт, който показва, че изборът “конформизъм” или “антиконформизъм” е често срещано явление в процеса на човешкото общуване. 


   Обстойното разглеждане на проблема за конформизма задължително минава през отговора на следните въпроси:

  • Негативна или позитивна характеристика на личността е конформизмът? 
  • Неизбежен ли е конформизмът в обществения живот на човека? 
  • Отъждествява ли се антиконформизмът в личностната автономност? 
  • Може ли конформизмът да се приеме като базисна характеристика на личността? 


   Главен способ за разрешаване на социално-психологическите проблеми е постановката на социални експерименти, при които експериментаторът може да контролира успешно изследваната ситуация. В серия от класически експерименти Соломон Аш разглежда проявата на конформизъм у хората.От изследваните лица се иска да сравнят линията X с други три три линии.Вземайки пред вид ситуацията, която описва Аш, може да се даде по-точно определение на конформизма. Е. Арънсън го дефинира като “промяна в поведението или мнението на личността в резултат от действителен или въображаем натиск от страна на друга личност или група”. 
   Хората проявяват конформизъм дори при оценката на такива интимни индивидуални особености като емоциите. 
   Елементарно погледнато от експериментите излиза на показ само негативната страна на конформизма: човек няма свое собствено мнение, податлив е на чуждия натиск, групата контролира изцяло неговото поведение. И все пак това е само на пръв поглед. Погледнато по-обстойно се забелязва, че става дума за два вида конформизъм или по-точно за две възможни причини, поради които човек проявява конформизъм. Първата е, че поведението на околните го е убедило в неправилността на собствената му първоначална преценка. Другата, че той може да се стреми да избегне наказание /отхвърляне или присмех/ или да спечели награда /любов или приемане/ от страна на групата. 
   Когато физическата реалност става несигурна, хората все по-често се опират на “социалната реалност” и вече проявяват конформизъм, не защото се страхуват от наказание, а защото единствено поведението на групата им дава ценна информация какво се очаква от тях. В социалната психология този вид конформизъм се нарича информативно социално влияние.
   Арънсън прави по-задълбочена и по-сложа класификация, която може да се прилага не само към конформизма, но и към целия спектър от социални влияния.Той разграничава три форми на конформизма: 


  • Съгласие. Това понятие най-добре отразява начина, по който човек се държи, когато е мотивиран от желанието да спечели награда или избегне наказание, т.е. то се припокрива с нормативното социално влияние.
  • Идентификация. Тази реакция на социалното влияние се предизвиква, когато индивидът се стреми да прилича на този, който оказва влиянието.
  • Интернализация. Интернализирането на ценност или убеждение е най-устойчивата, най-дълбоко вкоренената реакция на социалното влияние. Мотивацията за интернализирането на дадено убеждение е желанието да си прав. Възприемането на това убеждение само по себе си е награда. Ако източник на влиянието е човек, който вдъхва доверие и има вярна, преценка ние приемаме убеждението и го включваме в собствената си система от ценности. Един път превърнало се в част от нашата система, то става независимо от източника и извънредно неподатливо на промяна.


   Приемайки тези три категории може по-добре да се разбере конформността като състояние на човека. Натискът за подчинение на социалните норми в много случаи слага невидима преграда пред новаторското поведение, разбирано като предпоставка за появата на качествени промени в обществения живот. Именно тук се появява конфронтацията между житейското и научното мислене или казано по друг начин - между традицията и прогреса.

Условия за конформизъм:

  • Изпитване на несигурност и некомпетентност;
  • Групата, в която сме е от повече от трима души;
  • Единомислие в групата;
  • Поради харесване на груповия статус;
  • Наблюдавано поведение от страна на другите;
  • Липса на ангажираност /емоционална и дистантна/
  • Уважение и зачитане на социалния стандарт.

Причини за конформизъм:


  • Наличие на нормативно социално влияние;
  • Информативно социално влияние.
  •  Подчинение – близко понятие до конформизма и означава промяна на поведението с цел да се съобразим с някакъв законен авторитет. Обяснение със социализацията и възпитанието, а също така и с йерархията в обществото. Причините за поддаване на социално влияние и демонстриране на подчинено поведение са сходни с условията и причините при прояви на конформизъм.

Натискът от групата


Тъй като личността не може да живее изолирано, тя винаги функционира в някаква група, която е подчинила дейността си на определена цел. Сплотеността на групата е гаранция за ефективността от съвместното решаване на задачите, което не означава, че сплотеността е явление, идващо “от само себе си”, напротив, тук опираме до понятието групов натиск в положителна светлина – спазване на груповите правила и в отрицателна – принуждаване в подчинение или конформистко поведение. Заплахата от отхвърляне е толкова силна, че служи за оръжие на оказващите влияние. Достига и до крайности – приобщаване към хора, които не познаваш или не одобряваш, но алтернативата е самота и изолация.
   Натискът, който понасяме от страна на групата, в която се намираме, често оказва въздействие върху взиманите от нас решения.

Защо се поддават хората на натиск от групата:


  • Не искат да превърнат в аутсайдери.
  • Искат да се сприятелят с вътрешното ядро на компанията (тайфата)
  • Да правят неща, за които смятат, че са готини или забавни
  • Нямат доверие на самия себе си и не са самоуверени.
  • Не са сигурни за правилния отговор.
Често попадаме под влиянието на членове от групата, тъй като всеки един от нас би искал да бъде приет в нея (групата), и да не бъде смятан за особняк, чудак, отхвърлен и т.н. Практиката сочи, че:

  1. Всекидневно сме задължени да взимаме решения. За някой от тях не е необходимо да се мисли много и отговорът бързо излиза на яве, докато за други наистина трябват не малко усилия.
  2. Често групата към която казваме, че принадлежим оказва натиск върху нас и именно това дава отражение на взиманите от нас решения.
  3. Често се оставяме отделни членове на групата да ни повлияят само и само да бъдем добре приети в тайфата.
  Като стандартни тактики използвани да се накара някои да направи нещо са: ласкателство, позоваване на авторитета, властта, обещание за бъдещо възнаграждение или наказание и вината като инструмент.
В случай, че сте били убедени да направите нещо, в последствие трябва да се уверите, че направеното от вас съвпада интересите ви.

   Психични стратегии, които обясняват конформизма и поддаването на груповия натиск:


  • Реципрочност или стратегия на взаимното съответствие – прието е някои неща, които се определят като добри, да им бъде отговорено по същия начин;
  • Упражняване на влияние чрез формиране и поддържане на чувство за вина – ако не дадеш пари за благотворителност, значи си лош човек – другите те виждат такъв, а това означава, че ти се нарушава душевното равновесие;
  • Стратегия на отказа и на последвалото съгласие – ако искаш голяма услуга и тя ти се откаже, тогава няма как да ти се откаже по-малката;
  • Стратегия на съгласуваността – неприемане на когнитивен дисонанс и така се поддават на натиска;
  • Техника на изпързалянето – при приети вече условия в последния момент се предлагат нови, по-тежки;
  • Референтост на група или личност;
  • Стратегия на недостатъчността – недостатъчност в количеството.
  • Личностни особености на конформистите:
  • Авторитарност и лидиране;
  • Завишена самооценка или ниска самооценка;
  • Анонимност и институционализирана власт;
  • Липса на информираност и некомпетентност;
  • Поведенческо разкрепостяване в тълпа и дехуманизация;
  • Рутинност в работата – съсредоточаване върху детайлите, а не върху цялото и последствията.

Как да намалим конформизма:


  • Близост и легитимност с авторитета;
  • Разсъждения около класическите примери на конформизъм;
  • Формиране на реакция – “ефект на бумеранга”;
  • Утвърждаване на собствената ни уникалност и др.
   Конфликт – това са различни видове действия,  противопоставяния и несъвместимост между личности, групи и организации вследствие различие в съществено значими за тях цели, интереси, ценности, емоции, поведение и осъзнаване на начина на преодоляване на тези различия. Конфликтите са противоречия между най-малко двама души, противопоставяне на две или повече страни, противоборство на гледни точки и мнения. Конфликти са винаги възможни, когато има действия, в които са включени повече от един човек. Възможността за конфликт е винаги настояща.

  Конфликтите се развиват, когато:

  1. Участниците имат възможността да взаимодействат.
  2. Страните в конфликта виждат своите различия като несъвместими.
  3. За две  или повече страни считат ползите от конфликта  като превишаващи негативните последствия.

Видове конфликти. Процес на конфликтуване.


Причините за възникване на конфликтите са разнообразни, но могат да бъдат сведени до:

  1. Когато взаимно изключващи се цели или ценности действително съществуват или са възприети, че съществуват.
  2. Налице са противостоящи си действия.
  3. Страните се опитват да заемат доминираща позиция една спрямо друга.
  4. Ограничени ресурси.
  5. Различни стилове на комуникация
  6. Промяна – предстояща или настояща.

Митовете за конфликтите са следните:

  1. Конфликтът е винаги непродуктивен на работното място.(Понякога конфликт може да доведе до творчески решения и ентусиазъм) 
  2. Конфликтът винаги означава блокирана комуникация.(Винаги има възможност за комуникация)
  3. Веднъж назрял конфликтът може да бъде избегнат.(Щом са налице условия рано или късно конфликт е налице)
  4. Всички конфликти имат решение.(Някои нямат.)
  5. Накрая винаги има победител и губещ в конфликта.
  6. Конфликтът винаги е форма на насилие – често двете понятия се смесват. Зад насилието винаги има конфликт и ако той се открие, това е началото на разрешаването му и на избягването на насилието;
  7. Ако съществува конфликт, това е провал на взаимоотношенията – не е така, защото и конфликтуването е вид взаимоотношение, но влошено, при което се налага възстановяване на равновесието;
  8. Различията поставят в опасност взаимоотношенията – напротив, създават разнообразие, различни гледни точки към един и същ проблем, нов поглед върху стара ситуация;
  9. Откровената комуникация предполага да кажеш на другия какво мислиш за него и какво очакваш да направи – не е вярно, това затруднява общуването, защото се забравя вслушването в другия, емпатията и идентификацията с неговите мисли, чувства, преживяване, а оттук и разбиране на поведението му и толерантност;
  10. За да приключим един конфликт означава, че можем да използваме всички средства, включително и насилие – абсолютна грешка – нужно е взаимно уважение, диалог и доближаване на позициите, за да се достигне до взаимно решение;
  11. В конфликтите често се прибягва до преднамераност и хулене – това означава, че смесваме проблема с личността, а правилото е да извадим личността от конфликта, за да го осъзнаем по-обективно;
  12. Конфликтът засяга само конфликтуващите лица – обикновено засяга и други, създава напрежение и блокира комуникацията. Страничните лица могат да помогнат именно чрез посредничество за възстановяване на общуването;
  13. Конфликтът е борба, от която единият излиза като победител, а другият – като губещ – тестът с лъва – невярно, тъй като проблемът е общ и трябва да се търси съвместен начин за разрешение;
  14. Защитаването на определена позиция докрай довежда до изход от конфликта – не е така, тъй като се пренебрегват нуждите на единия или другия, а идеята е да се достигне до взаимен компромис;
  15. Диалогът и добрата воля са достатъчни за разрешаването на конфликтите – и да, и не – изискват се умения за конструктивно мислене, за активно слушане, даване на добра “обратна връзка” и готовност за решение.

Стадии на конфликта:

  1. Латентен(скрит) конфликт. Когато са налице условията за възникване.
  2. Възприет конфликт. Когато има разпознати различни позиции.
  3. Осезаем конфликт. Когато страните в конфликта чувстват обтегнатост и безпокойство.
  4. Манифестиран конфликт. Наблюдава се поведение предназначено да фрустрира опитите на другите да преследват своите цели.
  5. Последствия вследствие на конфликта.

   Процесите на конфликтите често продължават циклично и са нормална част от живота на индивидите и организациите.

Типология на конфликтите.

   Видовете конфликти, според резултата и изхода от конфликта са функционални и дисфункциоинални. 
   1.Функционалните конфликти се отнасят до подобряването на ейността и взаимодействието между конфликтуващите личности и са насочени по-скоро към деловата сфера. Притежават следните характеристики:
  • Повишават организационната ефективност и адаптация.
  • Дават възможност за повече ентусиазъм и по-добри решения
  • Предлагат нови възможности, подходи, гледни точки.
  • Означават гъвкавост в мисленето, поведението, решенията.

   2.Дисфункционалните конфликти се отнасят до междуличностната сфера и при тях протичането и причините за появата им са доста комплицирани. Техните характеристики са:
  • Намалява продуктивността
  • Накърнява се морала  и мотивацията
  • Повишава се напрежението.
  • Нарушава се комуникацията. 

Според броя на участниците те се делят на:

1.Вътрешно-личностни конфликти.  
  • Ценностен конфликт.
  • Емоционален конфликт.                                                    

2.Между-личностни конфликти.
3.Вътрешно-групови конфликти.
  • Интелектуално несъгласие.
  • Несъвместими стилове и индивидуалности.

4.Между-групови конфликти. -Те често започват като нещо дребно и постепенно се разрастват. Едно обяснение за тази ескалация използва понятието спирала на конфликта. Спиралата на конфликта е ситуация на съревнование, която се самоподхранва, така че онова, което започва като много леко различие, става все по-голямо и все по-нерационално. Тези спирали могат да включват отделни хора, групи или нации и често следват модела на социалните капани - всяка страна започва, защото очаква бърза и лесна награда, но влиза в капана на такава ситуация, която става все по-неприятна за всички участници.
5.Организационни конфликти.
  • Вертикален конфликт.Между различни нива на власт.
  • Хоризонтален конфликт.Между служители на едно и също ниво.
  • Диагонален конфликт.Обхваща всички нива

6.Между-организационни конфликти.


Етикети

3. Фройд (1) агнозии (1) аминокиселини (1) Апкинсън и Шайфри (1) Апраксия (1) ацетилхолин (1) базална (1) безусловен рефлекс (1) биогенни амини (1) болка (1) Бричман (1) Варолиев мост (2) вестибуларeн апарат (1) Вилхем (1) Во и Норман (1) Вунт (1) Възбудимост (1) ганглии (1) Гещалт (1) гируси (1) гръбнак (2) гръбначен стълб (2) дендритнити (1) Ейбрахам (1) Екзистенлист (1) експериментална ретроспекция (1) емпирични предложения (1) епиталамус (1) Инсайт (1) Интелектуален акт (1) КАРЕН (1) картата на Бродман (1) Крейк и Локхарг (1) латентно заучаване (1) мазолесто тяло (1) Маслоу (1) медиатор (1) междина променлива (1) метаталамус (1) мислене (1) молярен бихейвиоризъм (1) невиобихейвиоризъм (1) неврон (1) невропептиди (1) Нелсън и Коумън (1) нервната клетка (1) Области на персонологията (1) око (1) операционализъм (1) парасимпатикусова (1) персонология (1) пирамидни възвишения (1) подкрепа (1) познавателна карта (1) потребността (1) практицизъм (1) Проводимост (1) Проводната функция (1) проприорецептор (1) психологически речник (30) психология (4) Рефлексната функция (1) Речник по психология (30) САМОУВАЖЕНИЕ (1) Сеченов (1) сиво и бяло (1) симпатикусова (1) синапс (1) синаптична цепка (1) соматична нервна система (1) стимул-реакция (1) страх (1) сулкуси (1) таламуси (1) температурен усет (1) Теория за рефлекса (1) Тулвинг (1) усет (1) условен рефлекс (1) Ухо (1) ФИ-феномен (1) функционална психология (2) хипоталамус (1) ХОРНИ (1) Хуманистична теория (1) целеполагане (1) черепно-мозъчни нерви (1) Четирихълмие (1) Dictionary of Psychology (30) Maslow (1) mirnf.fhrs (3) re4nik po psixologia (30) Skinner (1) SOR (1) video (6) William James (1)

Admin is a participant in the Amazon EU Associates Programme, an affiliate advertising programme designed to provide a means for sites to earn advertising fees by advertising and linking to Amazon.co.uk
Яндекс.Метрика
Предоставено от Blogger.