Личности променили разбирането ни за човека

Павлов

Павлов

Вертхаймер

Вертхаймер

Титчнър

Титчнър

Джон Дюи

Джон Дюи

Кюлпе

Кюлпе

Карл Роджърс

Роджърс

Фроид

Фроид

Ерих Фром

Фром

Станислав Гроф

Гроф

Анри Валон

Валон

Скинър

Скинър

Маслоу

Маслоу


Топ 3 на най-четените статии


Последни статии




Робърт Стърнбърг ( 1949 -)
Робърт Стърнбърг ( 1949 -) 
     До 1960 г. изследванията на интелигентността са доминирали във факторния подход, но с развитието на когнитивната психология и информационните модели (компютърната метафора на ума) се налага нов подход в изследването на интелигентността. Новият подход към разбирането на интелекта се свързва с разбирането на интелигентността в термините на когнитивните процеси, които се извършват, когато човек е интелектуално активен. В информационния подход към интелигентността от значение са следните въпроси: Какви ментални процеси са включени при изпълнението на задачите от различните тестове за интелигентност? ; Колко бързо и точно се извършват тези процеси? ; Върху какви репрезентации на информацията са основани (с какъв материал работят)? Привържениците на информационния подход се опитват да идентифицират менталните процеси, които служат за основа на интелектуалното поведение, защото индивидуалните различия зависят от различните процеси, които индивидите "избират" за осъществяването на конкретна интелектуална задача. Интересуват се от това как точно индивидите идентифицират необходимите различни ментални процеси (основа на индивидуалните различия) и какви компоненти използват, за да осъществят тази идентификация, както и от скоростта и точността на прилагането на процесите. 

     Един от най-известните представители на информационния подход е Робърт Стърнбърг. Теорията му се причислява към т.н. системни теории. Стърнбърг създава Триархичния модел на интелигентността , който предполага наличие на определена система от ментални процеси, които оперират по организиран начин (канон), за да продуцират отговорите при решаването на тест за интелигентност. Триархичната теория се опитва да обедини три основни сфери на действие на интелигентността: 

  1. Взаимоотношения с вътрешния свят на индивида (индивидуалните механизми на ума, които осъществяват интелектуалното поведение). 
  2. Взаимоотношения с външния свят на индивида (употребата на тези механизми във всекидневния живот с цел да се постигне интелектуално съответствие с обкръжението). 
  3. Взаимоотношения с опита (синтез на взаимоотношенията - преход между вътрешния и външния свят на индивида, преминаване на "вътрешно" към "външно" и обратно). 

   Измеренията на интелигентността във вътрешния свят на индивида са свързани с компонентите като информационно-процесуални механизми, които осъществяват интелектуалното поведение. Всеки компонент има три съществени характеристики: 

  1. продължителност; 
  2. трудност; 
  3. вероятност за осъществяване. 

      Характеристиките са относително независими една от друга. Реализацията на един компонент може да отнеме много време, но всъщност компонентът сам по себе си да е лесен. Теорията се нарича "триархична", защото постулира три основни вида компоненти, три равнища на обобщеност и т.н. йерархии, съставени от три елемента. Компонентите могат да бъдат класифицирани според функцията и равнището на обобщеност. Основни видове компоненти според функцията им: 

Метакомпоненти. 

     Те са най-високо стоящи в йерархията на оперативните звена. Натоварени са със следните функции: планиране, контрол, оценка на извършеното. В този клас са включени следните отделни компоненти: 

  •  детекция на това, в какво се състои проблемът и взимане на решение за природата му; 
  • селекция на по-ниско стоящи компоненти, с чиято помощ може да се реши проблемът (при неправилен подбор на низшите компоненти може да се вземе и неправилно решение); 
  • формиране на стратегия за комбиниране на избраните по-нискостоящи процеси (които са субкомпоненти); 
  • избор на ментална репрезентация, чрез която компонентите и стратегията могат да действат заедно; 
  • взимане на решение за разпределяне ресурсите на вниманието; 
  • контрол върху процеса на решаване на задачата (проблема); 
  • сензитивност по отношение на обратната информация за крайния резултат. 

Компоненти на изпълнението. 

     Тези компоненти имат функцията да реализират инструкциите на метакомпонентите. Тук става въпрос за решаване на задача, начертана от по-висше равнище. Компонентите на изпълнението са в голямо количество и имат свойството да са стабилни и да се организират в етапи на решаване на задачата, които етапи са стабилни в широк спектър задачи. Етапи на решение на задачата: 

  • декодиране на стимулите (Занимава се с първоначално възприемане и запазване на информацията. Качествените и количествените промени в тези декодиращи компоненти са основен източник на интелектуалното развитие.); 
  • комбиниране на стимулите и тяхното сравнение (Занимават се с търсене на общото и различното в информацията, като се опитват да я съвместяват); 
  • намиране на отговор на поставена задача (Има служебни функции и се състои в сравнение на получената информация с условието на задачата). Компонентите в декодирането на отговора зависят от първите два типа компоненти. 

Компоненти за придобиване на знания. 

   Стърнбърг допуска, че има разлика между декларативно и процесуално знание. Три основни компонента са заети в усвояването на двата типа знание: 

  • селективно декодиране: отсяване на релевантната от ирелевантната информация, защото при възприемането на една проблемна информация тя е смесена с ирелевантна информация. Отсяването е основа на индивидуалните различия. 
  • селективно комбиниране: оформянето на отделните елементи от селективното декодиране в единно цяло. 
  • селективно сравнение: съотнасяне на новопридобитата информация с получената в миналото. 

       За да можем да разберем вътрешния свят на индивида, когато той се опитва да усвоява средата, трябва да анализираме скоростта на тези процеси. Компонентите могат да бъдат класифицирани в съответствие с три равнища на общност: 

  1. общи компоненти, необходими при изпълнението на всички задачи от даден универсум. 
  2. компоненти, съотносими само с даден клас задачи. 
  3. компоненти, съотносими с уникални задачи. 

      Следователно съществува общ и специфичен интелект . Всички компоненти формират единно цяло, функционират с различна степен на ефективност и интензивност; това е основата на индивидуалните различия. Теорията на Стърнбърг почива на огромно количество експериментален материал. Серия от аналогии (на съществителни имена) установява, че "критични" са селективното декодиране и селективните сравнения. В зависимост от това доколко са ефективни декодиращите стратегии, толкова по-бързо настъпва и втората част от аналогията. Всяка една идея е подкрепена с конкретен материал от серия експерименти. Индивидуалните различия принципно се градят върху декодирането и сравнението. Хората с високи резултати от решаването на аналогии имат по-точни ментални репрезентации, имат нужда от по-дълго време за декодиране и дават по-точни отговори. При по-добра декодираща стратегия в резултат се получава и по-ефективно решение.  

   Взаимоотношенията на интелигентността с външния свят на индивида са развити в т.н. контекстуална парадигма на Стърнбърг, който казва: "Аз виждам интелигентността като умствена активност за целенасочена адаптация към реалния свят, като извор на собствена среда и формиране на обкръжението, което съответствува на живота на даден индивид". Интелигентността се разглежда в термините на поведението, съпоставено с три основни категории - реален свят, релевантността на индивида към конкретната ситуация и целенасочеността. Интелигентното поведение се реализира чрез три процеса, поставени в йерархична зависимост: 

  •  адаптация към обкръжаващия свят за постигане на добро равнище на съответствие между себе си и непосредствената среда. 
  •  ако по някакви причини това равнище е по-ниско от желаното, то може да бъде определено като дезадаптация. Ако адаптацията не е възможна, или по някакви причини не е желана, се избира алтернативна среда, с която съответствието ще е по-комфортно. Този избор също е проява на интелигентност и има преки последици за защита на собствената личност. 
  •  в случай, че нито една от двете алтернативи не доведе до резултат, би трябвало да се използва трети механизъм за реализиране на интелигентно поведение, а именно - формиране на средата от страна на индивида, целенасочено въздействие на субекта върху обкръжението с цел промяна (редефиниране) на неговите параметри. 

     Въпреки че тези механизми се прилагат в изброения ред (т.е. те са йерархични), не е изключено този ред да бъде променян. 

      Особено място заемат в теорията на Стърнбърг и въпросите за релевантност (адекватност) на поведението по отношение на културния контекст (съобразно нормите и очакванията, породени от културата). Адекватността на поведението спрямо културния контекст е основен показател на интелигентното поведение. В различни култури едни и същи действия могат да имат различно тегло при оценка на интелигентността. С предимство се развиват онези аспекти на интелигентността, които са с особено значение за конкретната култура. 

    Последният аспект от тази теория е за взаимоотношенията на интелигентността с опита на индивида. Тези взаимоотношения се експлицират чрез задачите, с които личността се справя. В  тази посока са диференцирани две базисни интелектуални умения: 

  • способност за справяне с нови ситуации и с новите изисквания на ситуацията. 
  • способност за автоматизиране на процесите на обработка на информацията (от значение е как процесите се автоматизират, както и с каква скорост в новата ситуация човек е в състояние да използва процесите без необходимостта от съзнателен контрол). Важно е да се разбере дали индивидът се справя с новостта на една ситуация чрез разбиране или чрез действие. 

     За проява на интелигентно поведение се смята ефикасното преминаване от съзнателен контрол върху новите операции към автоматизация на новите операции за кратко време. Тестовете за интелигентност трябва да измерват поне едно от двете базисни умения. 

   Концепцията на Стърнбърг дава една базисна алтернатива на съществуващите дотогава подходи (психометричния и факторния), и то не само по отношение на вътрешната консистенция, а така също и в сферата на методите на изследване, но преди всичко с теоретичното осмисляне на проблематиката. Особено ценно е консолидирането на емпиричните данни в едно наистина обемно цяло. Показано е реалното взаимодействие между компонентите и детайлно са проследени механизмите на осъществяването им. Взаимодействието на новото, нестабилното, носеното отвън и на стабилното, което идва отвътре в тази теория е много добре разгледано. 

     Екологичната валидност, приложена спрямо тест, се отнася до въпроса дали той наистина измерва това, което постулира, че измерва, а екологичната валидност, приложена спрямо теория, отговаря на въпроса дали теорията е в състояние да обясни реалното поведение на човека в реалния живот. Екологичната валидност дава отговор за успешността, ефективността, адекватността на поведението, ефекта му върху обкръжението и т.н. Екологичната валидност на теорията на Стърнбърг е висока. Чрез този подход се преодолява диктатът на психометричния подход към интелигентността. 

   За автор на факторния анализ се счита Чарлз Спирмън. Той предполага, че всички индивиди притежават общ фактор на интелигентността G (но всеки един от индивидите го притежава в различен размер) и множество специфични фактори S. Индивидът може да бъде определен като умен или не, в зависимост от размера на фактор G, с който разполага. Факторът G е изцяло отговорен за равнището на изпълнение на всякакъв вид задачи и особено на решаване на айтемите в тестовете. Специфичните фактори на интелигентността S са отговорни за изпълнение на отделните видове задачи - аритметични, за пространствени отношения и др. Интелигентността на тестирания индивид ще отразява едновременно две неща: 

  1. Размаха (размера) на фактор G;
  2. Равнището на развитие на отделните специфични фактори. Например изпълнението на аритметични задачи често е функция от фактор G и от специфична математическа способност.

     Други психолози подлагат на съмнение съществуването на общата интелигентност. Те вярват, че тестовете за интелигентност пресъздават някакъв набор от умствени способности, които са относително независими една от друга. Метод за получаване на по-прецизна информация относно способностите е т.н. факторен анализ. Тази математическа процедура се използува за определяне на минималния брой фактори, необходим за измерване на интелигентността. Това става на основата на модела на корелациите между различни тестове. Основната идея е, че тестове, които корелират във висока степен, измерват една и съща способност. Факторният анализ на набор от тестове показва колко разграничими фактора влизат в мрежата на корелациите и какво е факторното тегло на всеки от тях, както и каква част от общата вариация на тестовете обяснява всеки един от факторите.

  Въпреки разнообразието от скали, Дейвид Уекслър вярва, че "интелигентността е обща способност на индивида да действа целенасочено, да мисли рационално и да се справя ефективно със собственото обкръжение".

Факторен подход при изследване на интелекта.


   Луис Търстоун се противопоставя на Спирмън и го критикува по отношение на идеята за общата интелигентност и за нейното влияние. Търстоун смята, че интелигентността може да бъде разграничена на определен брой първични умствени способности. За да се дефинират те, авторът прилага факторен анализ (чиято процедура е сложна и многостепенна) върху огромен брой различни тестове за изследване на интелигентността. Така той се надява да намери по-икономичен начин за сондиране на факторите и в скалата на Уекслър. След като прави интеркорелациите (съпоставяйки резултатите от един тест с тези от друг тест), Търстоун прави факторен анализ, за да получи базисните фактори. Чрез факторния анализ в началото на 50–те години в няколко стъпки той установява седем базисни умствени способности (фактори).Т.н. TPMA  мери всеки един от следните способности:

  1. разбиране на словесен материал;
  2. плавност на словесния поток (бързо мислене, кръстословици, анаграми, рими);
  3. числови операции и възможности за тяхното осъществяване;
  4. пространствени отношения (възприемане на фигура под различни ъгли);
  5. памет (за вербални стимули);
  6. скорост на възприемане (прилики и различия);
  7. способност за разсъждение (да се опише правилото на базата на представени последователни серии)

     Широко известната концепция за структурата на интелекта на Джой Пол Гилфорд разграничава три основни структурни звена:

  1. Операции (основни интелектуални процеси, използвани от човека): оценка, конвергентно и дивергентно мислене, памет;
  2. Резултати: единици, класове, отношения, системи, преобразувания, следствия;
  3. Начини (способи) за представяне на резултатите: образ (семантичен, символен, поведенчески, а по-късно зрителен или слухов) и съдържание. 
   Така Гилфорд чрез комбинация между съдържанието на трите основни структурни звена (5 х 6 х 4) получава набор от 120 фактора, а през 1892г. с разделянето на образа на зрителен и слухов получава 150 фактора. Всеки от тези фактори се постулира като независим, но има различна степен на независимост - това е именно и слабата страна на концепцията на Гилфорд . Той демонстрира голяма част от така изведените фактори. Но като метод за разграничаване на тези фактори той използва т.н. целева ротация на осите на факторното пространство и точно този метод предизвиква критиката на Хорн и Нап в техните експерименти. Те показват, че при идентифицирането на случайни фактори, без теоретична база, и обработването им с целева ротация може да се постигне същата точност, с която работи и Гилфорд(т.е. каквито и фактори да се постулират и да се обработят по този начин, ще се получи горе-долу същата точност, следователно има пълен произвол на резултатите). 

   Разкриването на интелигентността чрез факторен анализ като процедура не се оказва добра идея, въпреки че някои от тестовете, създадени чрез факторен анализ през 50–те - 60–те години се използват и днес.Резултатът от факторния анализ зависи до голяма степен от тестовете, които са взети като база. Дори и при минимална подмяна на тестовете, резултатите се променят, следователно факторите не са независими. Освен това няма консистентност за броя и съдържанието на факторите, което също поражда съмнение към факторния подход (пълна липса на консистентност във факторната структура - Кетъл предлага два фактора, а Гилфорд - 150). От друга страна, едва ли може да се извлече структурата на интелигентността само на базата на математическа процедура, следователно проблемът с факторния анализ не е само в психометричните характеристики на резултатите, а в допускането, че природата на интелигентността може да се разкрие чрез математическа и статистическа процедура.

   Стърнбърг казва: "Аз вярвам, че повечето факторни модели са взаимно допълващи се. Ротацията е предмет на убедителност." При факторния подход, когато предлагаме тестовете, имплицитно залагаме някаква теория, след което с математическа процедура извличаме от тестовете нещо, което може и да го няма, но все пак факторният анализ мери само това, което е заложено. Получава се порочен кръг и се стига до изявлението на Боринг от 1923г., че "интелигентността е това, което тестовете за интелигентност измерват". Много е трудно да се видят каквито и да е основания за подбора на тестовете.

     Интересен е подходът на Реймънд Кетъл. Той внася уточнение в разбирането на Спирмън за общата интелигентност G. Кетъл смята, че фактор G има два аспекта:

  1. Кристализирала интелигентност - натрупано знание и умения за опериране със знания;
  2. Флуидна интелигентност - разбиране в нови ситуации и умения за обработка на нова информация.

   Кетъл обръща внимание върху проблемите за взаимодействието между интелекта, от една страна, и мотивацията и темперамента, от друга. Според него интелигентността може да се повлияе от мотивацията или темперамента. Кетъл показва участието на конкретни умствени способности в конституирането на мотивацията и личностните свойства. Той е изкушен и от проблемите на интелигентността и обществото като цяло - интелектуалните ресурси на обществото и умението или неумението те да бъдат използвани, и по-точно разпределението им за различни цели на обществото и ефекта им върху общественото развитие (т.н. управление на човешките ресурси). Кетъл е загрижен за използването на човешките ресурси, той смята, че обществото буквално ги пилее. Той допуска обаче, че флуидната интелигентност не зависи от обществото, в което човек живее, че не зависи от културния контекст и създава тест, освободен от културни влияния.


 

Основни проблеми и предмет на диференциалната психология.

  Всички основни научни източници са единни в мнението си, че диференциалната психология има за предмет:

1. Природата и размаха на индивидуалните различия между хората.

   Особено внимание се обръща на различията в психичния статус между големи групи от хора - различия между половете, между големи социални групи в обществото, между човешките раси и др. Това е специфичният предмет на диференциалната психология.

2. Факторите, които ги пораждат.

   Сред факторите, които обуславят и поддържат индивидуалните различия са:

  • наследственост;
  • социално обкръжение (среда);
  • социално-класова принадлежност;
  • културният контекст, в който индивидът се развива.

3. Начините за адекватно измерване на индивидуалните различия.

   Възгледите, оформили се в диференциалната психология, могат да въздействат върху обществото и да влияят върху политиката. Междурасовите и междуетническите различия са обществени културни стереотипи, формирани във връзка с изследванията на диференциалната психология. Така например в САЩ в тестовете са били въведени определени отделни норми за чернокожи и бели граждани. Законът за емиграцията в САЩ е забранявал достъп на хора с нисък интелектуален капацитет. Идеята е била, че това ще се отрази зле на общия психически статус на САЩ.

   Единомислието по отношение формулировката на предмета на диференциалната психология има своите основания и е научно-обусловено. Диференциалната психология още от създаването си е почти напълно свързана с прилагането на тестове. Това обстоятелство има двоен ефект:

  1. От една страна се прокламира само ефектът от изследванията, а ограниченията на получения резултат не добиват популярност, на тях не се обръща внимание. Ограниченията включват информация за това какво не бива да следва от даден тест (като обществен резонанс, в кои групи не бива да се прилага той и т.н.).Но прилагането на един метод налага отпечатък на една определена безпроблемност, т.е. тестът съдържа едно самореализиращо се фалшиво пророчество - очакването на един резултат реално формира перцепцията за резултата или най-малкото се пресъздава формата на очакваното. Всичко останало остава извън вниманието.
  2. От друга страна изследванията по диференциална психология са специфични и по отношение на друг аспект. Заостреността на вниманието върху индивидуалните различия или върху групите може да създаде впечатление, че различията са ултимативни. Така се заличава общото между хората - социалните стереотипи.

Проблеми на диференциалната психология

   Диференциалната психология се интересува от разнообразието, изследвано на основата на същите теоретични конструкти, предложени от общата психология и разгледани като универсални за човешката природа. Следователно има две гледни точки върху едно и също нещо, а именно човешкото психично съдържание:

  1. Общата психология се интересува от общите тенденции;
  2. Диференциалната психология се интересува от разнообразието, заключено в общите показатели, както и от факторите, които поддържат различията.

   В този си вид диференциалната психология изглежда като служебна дисциплина. Трудно е да се говори за специфичен предмет и методи. Едва когато диференциалната психология се откаже от работата "на парче", а формира собствена теория и обект - теория за индивидуалността на основата на системен модел, както и специфични методи, с които да се установи промяната в ингредиентите, когато говорим за взаимодействия между тях в границите на отделната индивидуалност, едва тогава диференциалната психология може да се разглежда като самостоятелна дисциплина.

   В общата психология  са налице знания за всички, но не и за конкретния човек. В диференциалната психология се изработват методите, с които отделният човек се изследва. Тук се работи със същите дименсии, с които работят другите клонове на психологията и се отчитат доколко дименсиите са валидни и вярни за отделния човек. Всичко, което се прави в диференциалната психология обаче се взима като "средно". Така знаем много за "всички", но много малко за отделния човек и всъщност усредняваме.


   Първите сведения за отчитане на индивидуалните различия и тяхната оценка в обществената практика датират от времето на династията Хан в Древен Китай (206_г. пр.хр.), където държавните служители периодично на всеки 2 - 3 години са подлагани на специална процедура за оценка, както и при назначаване на работа. По-строги правила на тестуване са прилагани при повишаване в длъжност. Дюбоа  пише, че държавните служители в армията, юридическата система, селското стопанство и др. са полагали писмени изпити. Тази практика продължава и досега в някои страни. Чрез пътешественици и дипломати тази идея е заимствана в Англия през средата на ХIХ_в., където при назначаване държавните служители са се съревновавали един с друг чрез полагане на изпити.

   Известно внимание към индивидуалните различия има и в Древна Гърция, но отношението към този въпрос е по-скоро теоретично, "за размишление". Класическо произведение в тази насока е "Характери" от Теофраст, подобни идеи се срещат в "Етика" и "Политика" от Аристотел. Но в Древна Гърция индивидуалната "диагностика" имплицитно включва типологични особености.

   През Средновековието идеите за индивидуалните различия са изоставени, отделният човек е възприеман като неотличимо принадлежен към някаква група.

   Едва с настъпването на капиталистическите отношения (и индивидуалната инициатива) различията между хората се връщат във фокуса на вниманието (при социализма индивидът е без особено значение). Интересът към умствените способности се заражда с последната фаза на индустриалната революция (САЩ, Англия, Франция), и с демократизацията на училищата. В края на ХVIII в. образованието става достъпно за всички, което поражда необходимост от създаването на методи за оценка на индивидуалните възможности за обучение. С тази задача в края на ХIХ и началото на ХХ в. се заемат и психолози.

Обособяване на диференциалната психология като теория и обществена практика.

   Създаването на лабораторията на Вилхелм Вундт в Лайпциг се приема за символично начало на съвременната психология, но не и на съвременната диференциална психология, защото отклоненията, дължащи се на различия между хората са били приписвани на "грешка" в измерването, артефакт.

Възникване на диференциалната психология.
Френсис Галтън 1822- 1911
  Основоположници на диференциалната психология са Френсис Галтън, Алфред Бине и Уилям Щерн. През 1869 г. Френсис Галтън (основател на психотерапевтичното направление в психологията) публикува в Англия книгата "Наследственият гений", считана за манифестиране на социалния Дарвинизъм, тъй като е написана под влияние на идеите на Дарвин. Галтън обръща внимание на различията във възможностите за адаптация на отделните индивиди в индустриализиращото се общество. Книгата представя своеобразна история на семействата на бележити поети, писатели и учени, като се превръща в някакъв вид доказателство за наследствения характер на умствените способности. По-късно Галтън създава т.н. "антропометрична лаборатория", в която срещу минимално заплащане клиентът може да установи умствените си способности чрез измерване на черепа му, асоциациите, които прави между думите, времето му на реакция, възприятието му и др. За първи път в тази лаборатория се използват и количествени методи за обработка на данните - тази идея е най-сериозният принос на Галтън към диференциалната психология.

   Най-голяма заслуга за създаването на основните методи на диференциалната психология има Алфред Бине. През 1895 г. заедно с Анри, той пише статията "Индивидуалната психология", в която обосновава необходимостта от изследване на природата и развитието на индивидуалните различия, както и на взаимоотношенията на отделните психични процеси у един и същи индивид, с оглед да се разкрият фундаменталните процеси, които ще позволят класифицирането на хората в отделни типове. Бине подхожда към проблема от гледна точка на практиката, след което го обосновава теоретично, защото му е възложена задачата да създаде система за различаване на децата с умствена недостатъчност от тези с нормално умствено развитие, като последните могат да се обучават в обществените училища.

   През 1896 г. Бине въвежда понятията "умствено развитие" и "умствена възраст", а през 1905 г. заедно със Симон създава първата скала за измерване на интелигентността, преработена през 1908 г. Скалата на Бине и Симон е запазила основната си идея и в съвременната Станфордска ревизия на теста. Цялостната дейност на човека според Бине и Симон се определя от две основни заложби:

  1. тенденция към себесъхранение (фактор "наследяване"); 
  2. тенденция към себеразгръщане (фактор "приспособимост за конвергенция").

   Първата книга, специално посветена на индивидуалните различия, е "Върху психологията на индивидуалните различия. Идеи върху една "диференциална психология" от Уилям Щерн (основоположник на персонализма), публикувана през 1900г. Задачите на диференциалната психология са формулирани от Щерн :

  • Разкриване природата и размерите на различията в психичния живот на индивидите и групите;
  • Факторите, определящи тези различия;
  • Как тези различия се проявяват (в лицето, почерка, жеста, мимиките).

   На Уилям Щерн принадлежи идеята за оценка на умственото израстване - сравняване на умствената и календарната възраст не чрез изваждане (както е при Бине). Така Щерн създава формулата за изчисление на коефициента на интелигентност, базиран върху тестовете на Бине, както следва:

IQ = Умствена възраст/Календарна възраст х 100 (в %).

   В САЩ тестирането е стандартна процедура и е високодоходна индустрия. Участието на САЩ в Първата световна война дава силен тласък на употребата на тестовете за установяване на годните за офицерския състав. Използван е ААЕ (Army Alfa Examination), но поради големия брой неграмотни, както и за чужденци, е прилаган и АБЕ (Army Beta Examination), който е невербален.

   Този опит е пренесен в училищата и колежите. Луис Терман пише: "Кои ученици трябва да бъдат тестирани? Всички! Всеобщото тестиране дава гаранции." След 30–те години тестирането масово се използва и при кандидатстване за определени длъжности.

   Поставя се въпросът за стандартизация на процедурите и съответно за създаване на правила за тестиране. През 1935г. се появява списанието "Психометрика", което е нов етап в изследването на индивидуалните различия. Технологията на тестирането придобива по-рафиниран характер, а самото тестиране става основа за развитие на множество професии.

   Опитите за систематично изследване и измерване на индивидуалните различия датират от края на XIX век, но само 20 години след "началото" са изследвани множество хора и диференциалната психология вече има специфичен предмет и методи.


Ефект на първото впечатление,  рамкиране, ефекта на закотвянето

   Социалното познание значително се повлиява и от начина на поднасяне на информацията. В психологията е известен т. н. ефект на първото впечатление, който се състои в това, че характера на първоначално подадената информация силно повлиява хода на по-нататъшните разсъждения. В следователската практика този ефект често подвежда в погрешна посока, ако първоначално са събрани някои улики за иначе невинно лице (не може да даде обяснение къде е било по време на извършеното престъпление, няма алиби и др.). Преди да бъде заловен известния руски убиец - садист полицията в Русия арестува и осъди няколко невинни лица, при което немалка роля в подвеждането на следователите изигра именно този ефект. Трябва да се има предвид, че ефекта на първото впечатление може да бъде предизвикан и чрез подаване на сигнали, които могат и да не се осъзнават напълно от възприемащия. Установено е също така, че той е твърде устойчив и хората трудно се освобождават от неговото влияние.

   Друг ефект от начина на подаване на информацията е рамкирането . Той се състои в това, че хората се повлияват от емоционалната оценка на информацията. Ако например кажете на една група лица, че 70% от консуматорите на дадена стока я одобряват и след това ги попитате какво е тяхното мнение за нея в преобладаващия брой отговори ще получите положителни оценки. Обратно, ако кажете на лицата, че 30% от консуматорите не одобряват тази стока след това повечето от техните оценки ще бъдат отрицателни. Ако ефекта на първото впечатление определя за какво да се мисли, то рамкирането влияе върху това в каква посока да протича мисловния процес.

   Сходен до тези явления е ефекта на закотвянето , който се проявява при водене на преговори и пазарлъци. Той се състои в това, че при начално зададено условие за покупка, извършване на услуга или нещо подобно крайният резултат от преговора не се отдалечава много от началното условие. Например ако вие искате да продадете един апартамент, които реално струва 10 000 лв., а предложите начална цена 15 000 след всички отстъпки, които можете да направите в хода на преговорите ще успеете да получите поне 11 000, т.е. благодарение на ефекта на закотвяне ще направите изгодна сделка. Познаването на този ефект, както и на другите два ви позволява когато водите преговори да поставяте и управлявате условията на протичане на мисловните процеси на човека срещу вас.

   Разгледаните дотук отклонения отклонения и изкривявания в процесите на социалното познание са формирани като инструменти за икономично, бързо и ефективно преработване на информацията. Тяхното прилагане в много случаи е оправдано и дава достоверно знание. Когато правим изводи и предвиждания за физическите явления тези инструменти рядко ни подвеждат. Те са ефективни и в повечето случаи на преработка на социална информация. Отклоненията и изкривяванията ни подвеждат когато има дефицит на информация или когато социалната ситуация е сложна, в нея действат много фактори или човек прекалено се уповава на непосредствените си впечатления. 


Етикети

3. Фройд (1) агнозии (1) аминокиселини (1) Апкинсън и Шайфри (1) Апраксия (1) ацетилхолин (1) базална (1) безусловен рефлекс (1) биогенни амини (1) болка (1) Бричман (1) Варолиев мост (2) вестибуларeн апарат (1) Вилхем (1) Во и Норман (1) Вунт (1) Възбудимост (1) ганглии (1) Гещалт (1) гируси (1) гръбнак (2) гръбначен стълб (2) дендритнити (1) Ейбрахам (1) Екзистенлист (1) експериментална ретроспекция (1) емпирични предложения (1) епиталамус (1) Инсайт (1) Интелектуален акт (1) КАРЕН (1) картата на Бродман (1) Крейк и Локхарг (1) латентно заучаване (1) мазолесто тяло (1) Маслоу (1) медиатор (1) междина променлива (1) метаталамус (1) мислене (1) молярен бихейвиоризъм (1) невиобихейвиоризъм (1) неврон (1) невропептиди (1) Нелсън и Коумън (1) нервната клетка (1) Области на персонологията (1) око (1) операционализъм (1) парасимпатикусова (1) персонология (1) пирамидни възвишения (1) подкрепа (1) познавателна карта (1) потребността (1) практицизъм (1) Проводимост (1) Проводната функция (1) проприорецептор (1) психологически речник (30) психология (4) Рефлексната функция (1) Речник по психология (30) САМОУВАЖЕНИЕ (1) Сеченов (1) сиво и бяло (1) симпатикусова (1) синапс (1) синаптична цепка (1) соматична нервна система (1) стимул-реакция (1) страх (1) сулкуси (1) таламуси (1) температурен усет (1) Теория за рефлекса (1) Тулвинг (1) усет (1) условен рефлекс (1) Ухо (1) ФИ-феномен (1) функционална психология (2) хипоталамус (1) ХОРНИ (1) Хуманистична теория (1) целеполагане (1) черепно-мозъчни нерви (1) Четирихълмие (1) Dictionary of Psychology (30) Maslow (1) mirnf.fhrs (3) re4nik po psixologia (30) Skinner (1) SOR (1) video (6) William James (1)



Admin is a participant in the Amazon EU Associates Programme, an affiliate advertising programme designed to provide a means for sites to earn advertising fees by advertising and linking to Amazon.co.uk
Яндекс.Метрика
Предоставено от Blogger.