Личности променили разбирането ни за човека

Павлов

Павлов

Вертхаймер

Вертхаймер

Титчнър

Титчнър

Джон Дюи

Джон Дюи

Кюлпе

Кюлпе

Карл Роджърс

Роджърс

Фроид

Фроид

Ерих Фром

Фром

Станислав Гроф

Гроф

Анри Валон

Валон

Скинър

Скинър

Маслоу

Маслоу


Топ 3 на най-четените статии


Последни статии




   Емоционалната сфера на личността е организирана в система, която задава някои закономерности на емоционалния живот. Една от тях е прерастването на емоциите от една в друга при вариране на външната стимулация. Така, варирането на степента на познатост на стимулите поражда последователно отегчение, скука, интерес, удивление, уплаха, ужас. По подобен начин градиента на тактилните усещания поражда спектър от емоционални реакции, вариращи от удоволствие до болка.

Организация на емоционалната система.

  Друга особеност на емоционалната система е наличието на полярност между някои двойки емоции, като например радост - тъга, гняв - страх. Полярният характер на емоциите не изключва възможността за едновременното им преживяване, например когато говорим за сълзи от радост или злобно чувство (гняв, съчетан със страх).

   Емоционалната система е така устроена, че позволява обединяването на две или повече базисни емоции в по-сложен комплекс. Така възникват нови преживявания, с по-тънка емоционална нюансираност, която създава богатството на емоционалния живот на човека. Сложните комбинации от емоции могат да се обозначат като чувства.

   Емоционалната система поражда не само комбинации от емоции, но така също има определен капацитет, т.е. способна е да  генерира и поддържа преживявания на различни емоции в един и същ момент от времето. Възникването едновременно на множество емоционални реакции е резултат от многопосочните взаимодействия с външната среда и различната им емоционална оценка. Съотношението на едновременно преживяваните емоции показва общото емоционално състояние на психиката, което се обозначава като настроение. То е сложно състояние, което включва резултантата от съотношението на положителните и отрицателните емоции, състоянието на активация на мозъчната кора, актуалната мотивация и протичащите познавателни процеси. Настроението има различна устойчивост, която зависи от емоционалната стабилност на личността (невротизма), от цялостното и отношение към заобикалящата я действителност (субективните модели на действителността) и от конкретните условия на живот.

   Трябва да се отбележи, че емоционалната система може да бъде частично или напълно разрушена при някои органични заболявания на главния мозък, което води до тежки разстройства на поведението.


 

Базисни емоции.

  Изследователите на емоциите са установили, че въпреки цялото многообразие на емоционалния живот на хората съществуват няколко основни, или базисни емоции, които са общи при човека и висшите бозайници. Всяка от тях има вродена специфична нервна основа, определен лицев израз и особено субективно преживяване. Лицевият израз на базисните емоции е еднакъв при представителите на много различни култури и изследванията показват, че хората от някои племена на Нова Гвинея, които още живеят в каменния век изразяват и разпознават базисните емоции по същия начин, както японците, американците или жителите на Южна Америка. Базисните емоции са следните:

  1. Интерес - увлечение. Под влияние на тази емоция се повишават вниманието, любознателността и увлечеността от обекта на интереса.
  2. Радост. Характеризира се с чувство на увереност, на собствена значимост и на това, че обичаме.
  3. Удивление. За разлика от другите емоции то е винаги моментно състояние, което освобождава от предните емоции и насочва всички познавателни процеси към обекта, който го е предизвикал
  4. Мъка - страдание. Придружава се с чувство на самота, изоставеност жалост към себе си.
  5. Гняв. В процеса на еволюцията тази емоция е имала важно значение, но при съвременните хора се налага тя да бъде сдържана.
  6. Отвращение. Отвращението е свързано с желание да се избавим от някого или от нещо, което е непълноценно. 
  7. Презрение. Появява се често в комбинация с гняв или отвращение. Тези три емоции образуват т. нар. “враждебна триада”. Една от опасностите на презрението е, че то е студена емоция, която предизвиква деперсонализация на индивида или групата, към които се отнася и може да мотивира например хладнокръвно убийство.
  8. Страх. Страхът обикновено мобилизира индивида, но когато прерастне в ужас може да блокира поведението и да остави трайни изменения в личността.
  9. Срам. Придружава се с желание да се скрием или да изчезнем.
  10. Вина. Може да се прояви в комбинация със срам, но обикновено възниква при нарушаване на морални или други норми.

   Робърт Плучик посочва, че базисните емоции са свързани не само със специфични преживявания и лицеви изрази. Всяка такава емоция се предизвиква от специфични стимули или събития, активира характерни мисли, подбужда към определено поведение и насочва към постигане на специфичен ефект. Тази връзка може да се представи в следната верига: 

стимулно събитие - извлечени мисли - преживявано чувство - поведение - ефект

Например това може да бъде следният цикъл: 

поява на заплаха - “има опасност” - страх, ужас - бягство - защита.  

   Трябва да се обърне внимание на готовите поведенчески програми, характерни за всяка базисна емоция, тъй като ако тя е достатъчно силна не може да се упражнява контрол над тези програми и се стига до опасни последици. Примери са убийствата под влияние на силен гняв, масовата паника при преживяване на ужас, самоубийствата при дълбока скръб и депресия. Това, което в еволюционен план е имало адаптационна полезност в условията на обществото може да се прояви като опасен недостатък. Това е особено характерно за хора с неустойчива емоционална сфера и ниски способности за самоконтрол.


Същност на емоционалните реакции.


   Емоциите са комплексни изменения на цялостното състояние на организма и психиката, които влияят върху организацията на поведението. Емоционалната реакция има три основни компонента - физиологични изменения на състоянието на организма, поведенческо изразяване на емоционалното състояние и субективно преживяване. Поради своя комплексен характер емоциите са обект на изучаване от няколко науки - невробиология, физиология, етология, психология. Невробиологията се интересува от нервно-анатомичните структури, които управляват възникването и протичането на емоционалната реакция. Физиологията изучава измененията в организма, които съпътстват тази реакция, етологията и психологията се интересуват от поведенческото изразяване и субективното преживяване на емоцията. За разбиране на същността на емоционалната реакция е нужно да се познават нейните три компонента.

Физиологичен компонент.

   Физиологичните изменения в организма, които са част от емоционалната реакция са резултат от действието на вегетативната нервна система с нейните два дяла - симпатиков и парасимпатиков, а така също от функционирането на ендокринната система. От физиологична гледна точка измененията в състоянието на организма имат общ характер и не зависят от спецификата на преживяваната емоция. Така например, ускоряване на пулса има и когато се преживява гняв, и когато се преживява радост, а той се забавя при преживяване на тъга или облекчение. Физиологичните реакции имат цялостен характер и могат да се регистрират с помощта на обективни методи. Към тези реакции се отнасят промяна на кожното съпротивление, именения в пулсовата честота, изменения на дишането, свиване или разширяване на кръвоносните съдове и съответно изменения в кръвното налягане, промяна на кожната температура, повишено потоотделяне, свиване или разширяване на очните зеници. Наблюдават се също така промени в химичния и хормоналния състав на кръвта, слюнката, урината. Едновременно с това настъпват изменения в мускулния тонус, които чрез механизмите на обратната връзка подават сигнали в структурите на главния мозък, които управляват емоционалната реакция. Тези физиологични реакции възникват и протичат автоматично и много трудно се поддават на съзнателен контрол. На този факт се основава използването в следствената практика на т. нар. “детектор на лъжата”, който представлява уред за регистриране на физиологичните реакции. По специална методика се задават серия въпроси и се следят физиологичните изменения, съпътстващи отговора на всеки от тях. 

   Биологичният смисъл на тези цялостни изменения на състоянието на организма е да се подготви той за определени взаимодействия с външните фактори. От тази гледна точка най-общо може да се каже, че отрицателните емоции подготвят организма за борба и отбрана, а положителните емоции мобилизират силите за действие или стимулират възстановяването на ресурсите. 

   Продължителното преживяване на отрицателни емоции (или т. нар. емоционален стрес) води до развитие на различни органични заболявания (язва на стомаха, хипертония, инфаркт на миокарда и др.). Механизмът на развитие на тези заболявания може да се обясни чрез продължителното физиологично пренатоварване на организма, което води до изчерпване на неговите ресурси или до нарушаване функциите на отделни органи.

Поведенчески компонент.

   Изразяването на емоцията чрез мимиката на лицето, позата и движенията на тялото са неотделима част от емоционалната реакция. Системното проучване на този компонент е поставено от Дарвин, който в класическия си труд “Изразяване на емоциите при животните и човека” дава обяснение на произхода и функционалния му смисъл. Според него, мимическите движения на тялото и лицето са възникнали от първоначално полезни действия. Емоционалните изрази представляват или отслабена форма на тези действия (например оголването на зъбите при гняв е остатъчна реакция от прякото им използване), или тяхна противоположност (усмивката е придружена с отпускане на някои мускулни групи на лицето), или са пряк израз на емоционална възбуда (треперене, заекване). Функционалният смисъл на поведенческото изразяване на емоциите е в информиране на другия индивид за вътрешното състояние и готовност за определено действие. По този начин се улеснява комуникацията между отделните животни в групата и се спестява прякото използване на агресия (например при борбата между самците за овладяване на женската заплашителните пози в повечето случаи предотвратяват проливането на кръв).

   Влияе ли сдържането на лицевия израз върху преживяваните емоции? Изследванията са показали, че когато експериментално се индуцира определена емоция (например смях) и същевременно се фиксират тези групи лицеви мускули, които изразяват веселието изследваните лица докладват значително по-слабо субективно преживяване на веселие. Ефектът е още по-силен, ако от изследваните се иска преднамерено да направят гримаса, характерна за противоположна емоция (в случая гняв). Други изследвания пък установяват, че когато човек преднамерено направи гримаса, характерна за определена емоция това води и до нейното субективно преживяване, макар и в отслабена форма. Тези резултати показват, че специално лицевото изразяване при човека е неделима част от емоционалната реакция. По-съвременните проучвания установяват, че лицевата мимика, която придружава различни емоции предизвиква специфични изменения в кръвния ток в мозъка, така че на физиологично равнище е налице както обща неспецифична реакция, така и специфична картина на мозъчното кръвоснабдяване. Оптимална специфична реакция е установена за усмивката. От практическа гледна точка това означава, че за поддържане на оптимално функциониране е уместно да се усмихваме по-често, дори и усмивката да е преднамерена и нагласена.

   Изразяването на емоциите в повечето случаи не е контролирано и за тях може да се съди по лицевите гримаси и движенията на тялото. Дори човек да запазва сдържан израз на лицето има множество други движения и жестове, които той не осъзнава, но които издават емоционалното му състояние. Това обстоятелство се използва в практиката при провеждане на разпити, когато опитния наблюдател следи движенията на тялото, интонацията на гласа и израза на лицето, за да отгатне какво лицето се опитва да контролира и да скрие. Това наблюдение може много да се улесни ако се прави видеозапис и той след това се анализира. Много фини, едва забележими движения стават отчетливо наблюдаеми ако записа се пусне ускорено или забавено, още повече, че той позволява наблюдението да се синхронизира със съдържанието на словесната беседа.

 Субективно преживяване.

   В субективното преживяване на емоцията могат да се разграничат три аспекта. Първият е емоционалната възбуда,  която е свързана с мобилизационните изменения в организма. Приема се, че възникването на емоционален процес по принцип е равнозначно на поява на състояние на възбуда или на изменение на активацията на мозъчната кора. Съществува т. нар. “континум на активацията”, върху който се разполагат всички емоционални преживявания. Единият полюс на този континум е състоянието на кома, което се характеризира с пълно отсъствие на чувствителност и липса на реакции дори на много силни дразнители. Другият полюс се представя от състояние на крайна възбуда, като например в случаите на пристъпи на ярост, паника, екстаз. Съзнанието е стеснено, размито, вниманието не се задържа върху нищо, ориентацията в обстановката е нарушена. Между тези полюси се разполагат останалите състояния на активация, които в порядък на нарастване са дълбок сън, лек сън, сънливост, отпуснато бодърстване, бодрост, повишена бдителност, възбуда. Измененията на равнищата на активация се придружават от изменения на електричната активност на мозъка, на състоянието на съзнанието и на организацията на поведението.

   Вторият аспект на субективното преживяване е емоционалния тон. Той може да бъде положителен или отрицателен и с него е свързан знака на преживяваната емоция. Най-общо емоционалният тон информира за характера на отношенията между индивида и факторите от външната среда. Отрицателните емоции най-общо сигнализират, че взаимодействията със средата не протичат в оптимална за организма посока и избраните временни регулаторни механизми са неефективни. Функцията на отрицателните емоции е да коригират тези стратегии съобразно текущите дадености на средата. В много случаи те налагат автоматични поведенчески модели, например бягство при страх. Положителните емоции укрепват избраната посока на регулация и сигнализират успешността на поведението. Изследователите обаче отбелязват, че в определени обстоятелства положителните емоции снижават критичността във възприемането на обстановката, например задоволството от получения резултат може да ви заслепи за идващите негативни последици.

   Третият аспект на субективното преживяване е съдържанието на емоцията. То се изразява в това, че между емоции с еднакъв тон, например положителни, съществуват качествени различия. Ние с лекота различаваме удоволствие, радост, веселие, привързаност. Съдържанието на емоциите зависи от особеностите на информационните сигнали, които са предизвикали емоционална реакция. Тези сигнали могат да бъдат констатиращи или изпреварващи, съпоставителни (от оценка на изискванията на ситуацията и наличните ресурси) или регистриращи (съдържащи информация за хода на регулацията). Например, за да получат стипендия студентите трябва да имат определен среден успех за семестъра. Докато се готвят за изпити те преценяват възможностите си да получат добри оценки (съпоставителен сигнал) и преживяват увереност. Когато получат паричната сума (констатиращ сигнал) изпитват задоволство. Като планират да си купят нова дреха (изпреварващ сигнал) преживяват надежда, че парите ще им стигнат. Така съдържанието на емоционалните преживявания постоянно варира в зависимост от постъпващите сигнали.


Мотивационна регулация


   Мотивацията се отнася до вътрешните причини на поведението. Тя има три основни функции - подбудителна, насочваща и организираща.

   Действителните мотивационни основи на поведението е трудно да се разкрият, защото от позицията на наблюдател или на изпълнител хората разполагат с едностранчива информация, която ги подвежда да правят неточни изводи.

   Основата на мотивацията са потребностите, които подбуждат и енергетизират поведението. Те имат обобщено съдържание, благодарение на което всяка потребност може да бъде удовлетворена от цял клас обекти.

   Има толкова видове потребности, колкото са основните регулативни процеси в единния цялостен организъм, част от който е и личността. Някои “висши” потребности могат да не са представени в мотивационната подсистема без това да е свързано с оцеляването и нормалното функциониране на индивида.

   Различават се два основни типа мотивация - външна и вътрешна. Когато поведението е вътрешно мотивирано качеството на изпълнението е по-добро и преобладават положителни емоционални преживявания.

   Мотивационните процеси започват с активирането на потребностите и се разгръщат във времето като сложни системи за контрол, насочване и корекция на текущото поведение. В преобладаващите случаи те не се осъзнават напълно.

   Хората могат да упражняват съзнателен контрол над своите постъпки като ги приписват към различни вътрешни основания, т.е. като идентифицират своите действия. Те се стремят да установят такава идентификация на колкото се може по-високо равнище, защото това им помага да организират поведението си за големи отрязъци от време.

   В практиката на психолозите могат да се използват различни техники на въздействие, чрез които да се направлява идентифицирането на действието на групи хора или на отделни лица.


   Мотивационните процеси обикновено протичат в “мъглата на предсъзнанието”. Когато са вътрешно мотивирани например, хората рядко си дават сметка защо точно изпитват положителни емоции. Обикновено те се ръководят от своите предпочитания, от смътни преживявания на харесване и нехаресване, от чувство на увлеченост и интерес или от желание започнатото да свърши по-скоро. Хората обаче са разумни същества, които действат не само под влияние на своите емоции и предпочитания, но са способни да планират поведението си и да исмислят и обяснят постъпките си. Голяма част от ежедневното поведение се основава на способността на хората да контролрат и планират протичането на мотивационните процеси. 

Съзнателен контрол на поведението.

   Теорията за идентифицирането на действието описва как хората възприемат и осмислят своите постъпки. Теорията тръгва от констатацията, че действията сами по себе си не са нищо друго освен поредица от двигателни актове, които психологично (т.е. субективно) могат да бъдат възприети и осмислени по различен начин. Така например, ходенето по улицата може да се осмисли като “разходка”, “отиване на работа” или като “приближаване”, макар да става дума за едни и същи двигателни актове. В ежедневието хората разглеждат определена поредица от поведенчески актове като “действие”, което има определен смисъл и е насочено към определен резултат. Съставящите го по-частни актове се определят като намерения или съображения. Това означава, че хората са склонни да разглеждат определени сегменти от своето поведение като обединени около определено вътрешно състояние и да ги идентифицират с него. Обективно погледнато обаче действия не съществуват. Те стават такива само ако ги припишем към вътрешно състояние, т.е. като идентифицираме действието. Има два начина това да стане. Предварителната идентификация е осъзнато приписване на предстоящите поведенчески актове към някакъв етикет. Обикновено във всеки момент, когато бъдат попитани какво правят, хората имат готов отговор, което показва че е осъществена предварителна идентификация на действието. Вторият начин е смяна на идентификацията при изменение на обстоятелствата или при получаване на друг резултат. Един действителен случай илюстрира тази смяна. Група деца преди няколко години дразнили един старец, който в яда си хвърлил камък по тях. Предварителната идентификация на неговото действие била “наказание за обидата”. Ударът обаче се оказал толкова точен и силен, че камъкът убил едно от децата. Пред съда идентификацията на постъпката била “успешен опит за убийство”. Неочакваният резултат довел до смяна на идентификацията на действието. 

   Теорията твърди, че хората имат организирани знания за своите действия и техните последици, които се наричат структура за идентифициране на действието. Тя има три равнища на организация. На най-ниското равнище идентификацията се осъществява като успешно извършен поведенчески акт. На средното равнище постъпките се осмислят в контекста на постигане на конкретни междинни цели. На най-високото равнище те получават смисъл в рамките на дългосрочните перспективни цели на индивида. Всяко от тези равнища изпълнява определени функции в организацията на поведението. Най-ниското равнище помага да се регулира отделния поведенчески акт. Когато крадецът бърка в чантата на жертвата си вниманието му е изцяло съсредоточено всичко да стане неусетно. Идентификацията на това равнище е неизбежна при началното овладяване на нови умения. Когато човек за пръв път се качи на ски той още не мисли за слаломи и скоростни спускания, а тренира овладяването на основни движения. Идентификацията на това равнище обаче може да наруши изпълнението на добре овладени навици. Опитайте се например да мислите как точно местите краката си когато ходите из стаята и скоро ще се спънете. 

   Средното равнище на идентификация е необходимо за постигането на междинни цели. След като е задигнал портмонето крадецът мисли как да се измъкне бързо и незабелязано. Това равнище на идентификация се използва винаги, когато възникнат препятствия при достигането на крайната цел и спомага за корекция на собственото поведение. 

   Най-високото равнище на идентификация спомага за организиране на големи сегменти от собствената активност в осмислени цялости. Колкото с по-далечни цели се идентифицира действието, толкова по-голяма стабилност и осмисленост имат поведенията в големи отрязъци от време. Поради това теорията твърди, че хората винаги се стремят да идентифицират своите постъпки на най-високото равнище. Съществува обаче критерий, който ограничава тази тенденция. Този критерий е степента на умело владеен на дадени поведения. Колкото тя е по-ниска, толкова по-често неуспешното осъществяване на поведението ще връща идентифицирането му на по-ниските равнища. При това се създават условия за смяна на идентификацията на действието и осмислянето му по друг начин.

   Теорията за идентифициране на действието дава някои идеи за влияние върху поведението на хората. Едно следствие от нея например е това, че определена група протестиращи ще запазва известна сплотеност и готовност за съвместни действия дотогава, докато има обединяваща цел. Лидерите, които искат да използват силата на тълпата трябва постоянно да напомнят за поставената обединяваща цел. За това служат речите, лозунгите, а напоследък и частните радиостанции. Пресечете тези канали за подаване на информация за осмисляне на общото поведение, пуснете противоречиви слухове и хората сами ще се разпръснат, защото ще забравят за какво са се събрали. Особено лесно става това ако има допълнителни неблагопритни условия - вали дъжд, студено е, късно е.

   Някои техники за водене на преговори с терористи също се опират на смяна на идентификацията на действието. Обикновено терористите, които са взели заложници имат някакви искания, т.е. далечна цел, която осмисля действията им и организира поведението по време на терористичния акт. Преговорите с тях трябва да се водят продължително време, да се центрират върху подробности, да се обсъждат всевъзможни детайли колкото се може по-обстоятелствено. По този начин действието се идентифицира на най-ниското или поне на средното равнище. Организиращата цел изпада от вниманието и в хода на преговорите може неусетно да се замени с друга, която е под контрола на органите за сигурност. 


Етикети

3. Фройд (1) агнозии (1) аминокиселини (1) Апкинсън и Шайфри (1) Апраксия (1) ацетилхолин (1) базална (1) безусловен рефлекс (1) биогенни амини (1) болка (1) Бричман (1) Варолиев мост (2) вестибуларeн апарат (1) Вилхем (1) Во и Норман (1) Вунт (1) Възбудимост (1) ганглии (1) Гещалт (1) гируси (1) гръбнак (2) гръбначен стълб (2) дендритнити (1) Ейбрахам (1) Екзистенлист (1) експериментална ретроспекция (1) емпирични предложения (1) епиталамус (1) Инсайт (1) Интелектуален акт (1) КАРЕН (1) картата на Бродман (1) Крейк и Локхарг (1) латентно заучаване (1) мазолесто тяло (1) Маслоу (1) медиатор (1) междина променлива (1) метаталамус (1) мислене (1) молярен бихейвиоризъм (1) невиобихейвиоризъм (1) неврон (1) невропептиди (1) Нелсън и Коумън (1) нервната клетка (1) Области на персонологията (1) око (1) операционализъм (1) парасимпатикусова (1) персонология (1) пирамидни възвишения (1) подкрепа (1) познавателна карта (1) потребността (1) практицизъм (1) Проводимост (1) Проводната функция (1) проприорецептор (1) психологически речник (30) психология (4) Рефлексната функция (1) Речник по психология (30) САМОУВАЖЕНИЕ (1) Сеченов (1) сиво и бяло (1) симпатикусова (1) синапс (1) синаптична цепка (1) соматична нервна система (1) стимул-реакция (1) страх (1) сулкуси (1) таламуси (1) температурен усет (1) Теория за рефлекса (1) Тулвинг (1) усет (1) условен рефлекс (1) Ухо (1) ФИ-феномен (1) функционална психология (2) хипоталамус (1) ХОРНИ (1) Хуманистична теория (1) целеполагане (1) черепно-мозъчни нерви (1) Четирихълмие (1) Dictionary of Psychology (30) Maslow (1) mirnf.fhrs (3) re4nik po psixologia (30) Skinner (1) SOR (1) video (6) William James (1)



Admin is a participant in the Amazon EU Associates Programme, an affiliate advertising programme designed to provide a means for sites to earn advertising fees by advertising and linking to Amazon.co.uk
Яндекс.Метрика
Предоставено от Blogger.