Личности променили разбирането ни за човека

Павлов

Павлов

Вертхаймер

Вертхаймер

Титчнър

Титчнър

Джон Дюи

Джон Дюи

Кюлпе

Кюлпе

Карл Роджърс

Роджърс

Фроид

Фроид

Ерих Фром

Фром

Станислав Гроф

Гроф

Анри Валон

Валон

Скинър

Скинър

Маслоу

Маслоу


Топ 3 на най-четените статии


Последни статии




    З. Фройд определя съпротивата като безсъзнателно усилие на пациента да потиска изтласкан психически материал, думи и дела, които му пречат да вникне в собственото безсъзнателно.      Счита, че съпротивата трябва да се преодолее с всички достъпни средства за психическо влияние на човека – хипноза, убеждаване, телесен допир.  По-късно З. Фройд и последователите му виждат в съпротивата важен диагностичен и терапевтичен потенциал, поради което тя трябва да се изследва и разбере. От тогава тя се разглежда като едно от ключовите понятия в диагностичните терапии. 
   Днес в психотерапията и консултирането под съпротива се разбира парадоксалното нежелание на клиента да участва в процеса. Парадоксално, защото противоречи на желанието му за подобряване на съсъоянието, поради което сам е потърсил помощта. Не се приема за съпротива поведението на съзнателен отказ. Такава реакция е логична, а не парадоксална.От една страна съпротивата се оценява като пречка на процеса, която трябва да се преодолее.    От друга – съпротивата е свидетелство, че клиентът е въвлечен в процеса. Ако клиентът не се съпротивлява, значи просто отсъства от процеса. 

Причините за съпротивите са различни. Емпирически и теоретично се разделят в няколко групи:

  • причини, свързани с неразбиране, неподготвеност и неумение клиентът да участва в подобен род общуване;
  • недостатъчна мотивация (напр. при недоброволни пациенти, деца); Може да се дължи на негативизъм към терапията или на нереалистични свръхочаквания.
  • личностни особености на клиента (затвореност, необщителност, разглезеност, черногледство);
  • недобре изградено терапевтично отношение;
  • запазване на невротичното поведение;
  • „вторична изгода от боледуването”;
  • пренос – изпитване към терапевта на положителни или отрицателни чувства, които са били актуални в миналото към други значими за клиента хора;
  • съпротиви в резултат на защити;
  • резултат на личностно разстройство или патология;
  • съпротиви, които се дължат на Свръх-Аза.

Съпротивите се проявяват в много различни и дори парадоксални форми:

  • намаляване времето за консултации; Клиента закъснява за терапията или иска да си тръгне под някакъв предлог.
  • нарушаване на комуникацията; Изразява се чрез мълчание, даване на едностранчиви отговори или обратно, чрез много говорене, което е несъдържателно.
  • стесняване кръга на темите; Свързва се с несъзнавано желание за избягване осъзнаването на неща, свързани с тревога или влизане в конфликт с моралните представи на клиента.
  • „бягство в здравето”; Клиентът внезапно се подобрява, демонстрира психическо благополучие и оптимизъм. Обикновено отрича проблеми или се стреми да ги представи като маловажни.
  • отреагиране; Поведение, което е неадекватно на правилата и контрастира с установеното отношение. Спонтанният acting-out може да се изразява в плач, смях, агресия и дори хистериозен припадък.
  • манипулативно поведение; Манипулативни са например опитите за съблазняване, изказване на възхищение от терапевта или метода, както и смесването на ролевите отношения.
  • изолация на психотерапията от реалния живот; Състои се в разделяне на опита от кабинета и този от живота извън него, където клиентът има други роли и отношения.
Работата със съпротивите се основава на двойнственото им оценяване – като съюзник на терапевта, от една страна и като пречка в процеса, от друга. Няма точно установени начини за работа със съпротивите. В днешните терапии често се прилага следният подход:
  1. нарастване (усилване) на съпротивата; Терапевтът създава условия съпротивата да се прояви и засили, главно със собствената си пасивност.
  2. насочване на вниманието на клиента и анализ; Целта е клиентът да види разликата между реалното си поведение и договореното. Допуска се умерена конфронтация.

Преодоляването на съпротивите не е задължително особено, когато те са израз на защити. В случаите, когато пречат на комуникацията и застрашават отношението – трябва да се преодолеят възможно най бързо. Това може да стане директно – чрез атакуване на проявите, или индиректно по няколко начина:
  • пробив в съпротивата е внезапно и категорично изказване, при което клиентът се оказва неподготвен;
  • използване на мълчание – когато клиентът не говори или се отклонява от въпроса;
  • ако съпротивата е резултат от недобро създадено отношение, се прилага саморазкриване, емпатия, положително подкрепление, апелиране към сътрудничество и пр.;
  • акцент върху положителното – човек не се съпротивлява, когато го хвалят;
  • парадоксални намеси; Поощрява се неподчинението на клиента. Човек не може да оказва съпротива, ако му се предписва такава.
  • хумор, метафори, изменение на съзнанието, заплаха, тактиката на Фабий, телесен контакт и пр.       


   Под консултативна сесия се разбира отделна среща, сеанс или интервю, които консултантът провежда със своя клиент. Според някои автори консултативната сесия има пет етапа:
психихологическо консултиране

  1. Начало на сесията. Това са първите няколко минути, средно от 5 до 10. Преди всичко трябва да се запита клиентът как е прекарал времето между сесиите. Дали се е случило нещо важно. От самия отговор консултантът се ориентира дали да обърне специално внимание или да подмине казаното. Ако клиентът се опитва дълго време да говори на общи теми, това се приема за съпротива и трябва да се попита дали това има връзка с идването му на консултация. Ако консултантът е установил хипохондрични нагласи, не трябва да се задават въпроси като „Как си?” или „Как е здравето?” Преди същинската работа с проблема задължително се пита за актуални нужди и потребности.
  2. Преход към същинската част на сесията. Това е важен момент, който има една основна задача – да свърже съдържанието на предходната сесия с настоящата. Може да се припомни обобщено какво е говорено и докъде е стигнато. Ако е давано нещо за домашна работа се обсъжда. Не се препоръчва преходът да включва интерпретация на нещо, което клиентът е говорил на предната сесия. Такава е ненавременна и увисва неразбрана.
  3. Същинска част. Това е най-продължителната и най-важна от гледна точка на целенасочени промени част от сесията, която трае около 40-45 мин. В тази част от консултацията може да се извършват диагностични процедури (интервю или тестиране). Основен похват е разговорът. В краткосрочното проблемно-ориентирано консултиране акцентът на работата се поставя върху промяна на клиента в контекста на отношенията му с обкръжението. В разговор по избрана от клиента или подсказана от консултанта тема се събира информация за него и ситуацията. Темата трябва да е актуална, значима и свързана с оплакването. Възможно е в рамките на едно интервю да се говори по няколко теми, но консултантът винаги трябва да търси общото и повтарящо се. В самия разговор консултантът, използвайки отворени въпроси се стреми да уточни проблема, който е все още предполагаем. Трябва да се ориентира по въпроса кога се е появил и защо клиентът е потърсил помощ тъкмо сега. Важно изискване е внимателното емпатично изслушване и осмисляне на това, което говори, включително и на детайлите в разказа. Не се допускат оценъчни забележки и мнения.
  4. Хипотеза. След като е казано достатъчно може да се премине към съставяне на хипотеза. Хипотезата подлежи на проверка. Това става чрез промяна на маниера на задаване на въпроси. Консултантът задава по-конкретни въпроси и изисква по-конкретни отговори. Препоръчва се задълбочаване в детайлите. След като клиентът е готов, хипотезата се изказва вербално чрез интерпретация. За верността на хипотезата се съди по реакцията на клиента.
  5. Завършване. Когато останат около 10-15 мин. до края на сесията клиентът се предупреждава. Това се прави с цел от една страна, да се стимулира да каже нещо, за което се е колебал, и от друга, да се подготви за завършване на срещата. Прави се равносметка на свършеното. В рамките на 3-4 изречения се обобщават най-важните моменти на консултацията. Ако проблемът е приключен, се припомня избраното решение и изрично се подчертава, че то е на клиента и от него се очаква сам да го реализира на практика.
 Не се препоръчва веднага да идва нов клиент и двамата да се срещнат на вратата или в приемната.    

На първата среща с клиента се поставят основите на консултативното отношение. 

   Консултантът се ориентира в случая и взема решение за по-нататъшна работа или пренасочване. Задачи:

  • да поощри клиента да говори открито по всички въпроси, които го вълнуват;
  • запознаване с клиента и сближаване;
  • да подготви почвата за следващи срещи;
  • да внуши откритост и отговорност на клиента;
  • да набележи насоки за следваща работа.
Предразполагане на клиента:

 Влизайки в кабинета на консултанта клиентите изпитват две чувства: страх и надежда. Консултантът трябва да намали страха и да засили надеждата. След задължителното запознаване консултантът трябва да отдели няколко минути за разговор на общи неангажиращи и непровокиращи теми. Това намалява напрежението. Преди това клиентът се настанява удобно седнал. Задължително се пита дали идва сам или някой го праща. Въпреки притеснението клиентът не трябва да се подлага на много успокояване. Това води до последваща пасивност и заучена безпомощност. Истинското намаляване на безпокойството идва със запознаването със самата процедура.
Провеждане на първа сесия с психолог

Структуриране на сесията:

   Инициативата е на консултанта. Първият въпрос трябва да бъде открит, неопределен и без тематично насочване (може неочакван). Например: „С какво бихте започнали своя разказ?” Категорично изискване е да не се задават много въпроси и да не се задава нов въпрос, преди клиента да е отговорил на предишния. Не се препоръчва задаването на въпроси с еднозначен отговор, като например: „На колко години сте?” Да не се предприемат принципни успокоявания или предупреждения от рода на „Тук не трябва да се страхувате”, „Тук не трябва да лъжете” и др. подобни. По- правилно е да се внуши на клиента, че консултацията е място, където може да се притеснява, да плаче или да лъже. Напомня се за времето на консултацията с изказвания като: „Ние имаме 1 ч. И съм готов да ви слушам”. На клиента се дава възможност да говори за всичко без да се прекъсва и без да се дават оценки. Не се допуска по никакъв начин клиента да се пита за проблеми. Може да му се предложи сам да избере тема, така без да иска сам ще се насочи към някоя своя проблемна област. Определя се броя на сесиите и цената им. На този етап е невъзможно да се прави диагностика, но клиента се наблюдава. Мимоходом се пита какви лекарства пие, от какви болести е страдал. При видима неадекватност може да се приложи експресна диагностика за нормалност (теста на пиктограмите). Трябва да се следи за признаци на криза (мисълта бяга, говори за нещо, а не присъства, гласът трепери). В тези случаи се действа според методиките за кризисни намеси.
Поведението на консултанта спрямо клиента да е умерено. Да има баланс между сърдечност и професионализъм.

Приключване на сесията:

   На първата сесия се взима т. нар. информирано съгласие на клиента. Осигурява се неговото съгласието за евентуално записване на сеансите. Определя се час и дата за следващата среща. Задължително се завършва оптимистично. Например: „Добре си поговорихме. Вие се оказахте добър събеседник”. 

Връзката между цели и подходи не е еднозначна.

Целите се определят като общи и процесуални. 

  • Общите цели са свързани с крайния резултат и отразяват изменението на състоянието на клиента. По съдържание могат да бъдат различни.
  • Процесуалните цели зависят от спецификата на избрания подход или метод. Различните теории определят свои цели. Психоаналитичната –осъзнаване  на изтласкания в безсъзнателното материал, поведенческата – промяна на неадекватното поведение и научаване на ново, по-ефективно, когнитивната – промяна на мисленето по посока рационалност и пр.

Целите могат да се представят и като:

  •  Идеално-негативни – насочени към симптома
  •  Идеално-позитивни – насочени към личността.
 Поведенческите и когнитивните направления се свързват с идеално-негативни цели (освобождаване от натрапливост, фобия, мисъл, навик). Екзистенциално-хуманистичните съдържат идеално-позитивни цели (личностен ръст, зрялост, автономност).


Изборът на консултативен подход зависи от поставените цели. 

   Например , ако целта е научаване на нови поведения, подходът следва да бъде бихейвиористичен. Ако целта е свързана с преодоляване на емоционално състояние – когнитивен или екзистенциален и т.н.
   Другият фактор, определящ избора на подход е личността на клиента. Ако при диагностиката са разкрити достатъчно категорично някои личностни особености, то те следва да се отчетат. Например затвореност и необщителност не са благоприятни за реализиране на клиентцентриран подход, интелектуални дефицити – за когнитивен, липса на саморефлексия – за динамичен. Словоохотливост, склонност към репродуциране и фантазиране често са указания за податливост на психоанализа.
   Третият фактор е свързан с теоретичната ориентация, методическата подготовка и жизнената философия на консултанта. Ако той владее един подход, естествено е да насочва дейността в съответствие с неговите изисквания. Привържениците на един подход по принцип са ограничени, тъй като консултативната реалност е много по-богата от всяка теоретична концепция. Ако консултантът владее няколко подхода, неговите възможности се увеличават успоредно с трудностите, свързани с избора на най-подходящ за конкретния случай. 

   Еклектично ориентираните консултанти са най-освободени в търсенето на подходи за въздействие. Техният широк поглед върху личността изключва биологичния или социален редукционизъм и насочва към търсене на проблемите в различни сфери – поведенчески и емоционални аномалии, дефицити в социалните взаимодействия, ценностни отклонения. Това позволява да се формулират общи цели при неясна проблематика и конкретни, ако проблемът е диференциран точно. Основното предимство на систематичния еклектизъм е във възможността да се ползва богатият репертоар от терапевтични методи и техники на цялата терапевтична практика.
   Въпроса за обсъждането на подхода и запознаването на клиента с неговите процесуални подробности е спорен и не докрай изяснен.  

   Определянето и оценката на проблемите е най-трудната част на изследването и изисква отчитането на много фактори и обстоятелства, анализ на различни данни, проява на опит и интуиция. Макар че всеки проблем е уникален  и неповторим в контекста на личността и нейната ситуация постановката на консултативната помощ има някои общи положения.
Как клиентът представя проблема. Обикновено под формата на оплакване. Има няколко типа оплаквания: 
  • неразбираемо оплакване – клиентът извежда на преден план несъществени, повърхностни проблеми, които не могат да бъдат основание за психологическа помощ;
  • съставно оплакване – изрежда няколко еднакво значими проблема; 
  • оплакване със скрито съдържание – зад представения проблем стои друг, който е действителният;
  • хитро оплакване – също е оплакване със скрито съдържание, като целта е да се заблуди консултантът и да се получи помощ в постигане на користна цел (напр. психо-соматичните оплаквания с цел промяна на отношения в семейството).

   В интерес на връзката е да се приеме оплакването като сериозно, независимо от неговата несъстоятелност и манипулативност.
   Консултантът трябва да се опита да внуши, че проблемът е нормално явление дори когато е свързан с мъчителни изживявания. Няма човек без проблем. Осъзнаването на това е първата и най-важна крачка към решаването. 
психологически проблеми
  При оценката трябва да се има предвид, че хората са склонни да изместват проблема към видими и управляеми области. Това е психологическа защита, резултат на желанието за контрол, която може сериозно да подведе оценката.
   Всеки един проблем се дължи на уникално съчетание на мисли, чувства и постъпки. Хората са склонни да търсят причината за своите проблеми във външните фактори, а не в собствения дефект. Стандартно консултативно положение е, че външните събития са следствие на вътрешни причини, а не обратното, както мислят повечето хора. Трябва да се се внимава да не се изпада в крайности /да се вижда проблем само в човека или само извън него/. 
   Проблем и симптом са две понятия, които се отнасят помежду си като причина и следствие. Установено е, че клиентите представят като проблем обикновено симптома. Често объркването на причина и следствие прави проблема нерешим.
   Проблемите рядко се еднозначни. Клиентът казва доминиращото в момента, но трябва да се търси зад него какво стои и колко проблема са. Ако не се намери базисния проблем се решава това, което е казал клиентът и постепенно се стига до главното. 
   Всеки един проблем дори внезапен има своя история – възникване, развитие, обостряне, заглъхване. В тази история влиза и опита на човек да се справи с него сам или с чужда помощ. При оценката от значение е да се разбере как човек се е справял с проблемите, каква активност е проявявал, как е реагирал на оказаната му помощ. Това помага при избора на подход. 
   Важен елемент от оценката е вербализирането на проблема. Една от особеностите на проблемите е, че те се чувстват, но трудно се вербализират. Вербализацията придава конкретност на неподредените мисли, фантазии, страхове и ги прави да изглеждат като решими проблеми. 
Оценката на проблема рядко бива точна и окончателна. Първоначално това е само една хипотеза. Консултантът трябва да я провери. За проверка се използва реакцията на клиента:
  • съгласие – да се внимава да не е от конформизъм;
  • безразличие – контрахипотеза, към която не може да бъде безразличен;
  • отричане („горещ протест”) – почти сигурно е, че консултантът се е доближил до корените на проблема.

При оценка на проблема се отчитат и възрастови и полови дадености.   

Етикети

3. Фройд (1) агнозии (1) аминокиселини (1) Апкинсън и Шайфри (1) Апраксия (1) ацетилхолин (1) базална (1) безусловен рефлекс (1) биогенни амини (1) болка (1) Бричман (1) Варолиев мост (2) вестибуларeн апарат (1) Вилхем (1) Во и Норман (1) Вунт (1) Възбудимост (1) ганглии (1) Гещалт (1) гируси (1) гръбнак (2) гръбначен стълб (2) дендритнити (1) Ейбрахам (1) Екзистенлист (1) експериментална ретроспекция (1) емпирични предложения (1) епиталамус (1) Инсайт (1) Интелектуален акт (1) КАРЕН (1) картата на Бродман (1) Крейк и Локхарг (1) латентно заучаване (1) мазолесто тяло (1) Маслоу (1) медиатор (1) междина променлива (1) метаталамус (1) мислене (1) молярен бихейвиоризъм (1) невиобихейвиоризъм (1) неврон (1) невропептиди (1) Нелсън и Коумън (1) нервната клетка (1) Области на персонологията (1) око (1) операционализъм (1) парасимпатикусова (1) персонология (1) пирамидни възвишения (1) подкрепа (1) познавателна карта (1) потребността (1) практицизъм (1) Проводимост (1) Проводната функция (1) проприорецептор (1) психологически речник (30) психология (4) Рефлексната функция (1) Речник по психология (30) САМОУВАЖЕНИЕ (1) Сеченов (1) сиво и бяло (1) симпатикусова (1) синапс (1) синаптична цепка (1) соматична нервна система (1) стимул-реакция (1) страх (1) сулкуси (1) таламуси (1) температурен усет (1) Теория за рефлекса (1) Тулвинг (1) усет (1) условен рефлекс (1) Ухо (1) ФИ-феномен (1) функционална психология (2) хипоталамус (1) ХОРНИ (1) Хуманистична теория (1) целеполагане (1) черепно-мозъчни нерви (1) Четирихълмие (1) Dictionary of Psychology (30) Maslow (1) mirnf.fhrs (3) re4nik po psixologia (30) Skinner (1) SOR (1) video (6) William James (1)

Admin is a participant in the Amazon EU Associates Programme, an affiliate advertising programme designed to provide a means for sites to earn advertising fees by advertising and linking to Amazon.co.uk
Яндекс.Метрика
Предоставено от Blogger.