Личности променили разбирането ни за човека

Павлов

Павлов

Вертхаймер

Вертхаймер

Титчнър

Титчнър

Джон Дюи

Джон Дюи

Кюлпе

Кюлпе

Карл Роджърс

Роджърс

Фроид

Фроид

Ерих Фром

Фром

Станислав Гроф

Гроф

Анри Валон

Валон

Скинър

Скинър

Маслоу

Маслоу


Топ 3 на най-четените статии


Последни статии




 

Алфред Бине

   Когато през 1904 год. френският психолог Алфред Бине (в сътрудничество с Теодор Симон) започва своята работа, той прави опит да създаде система от задачи, чрез която да се разграничават умствено изоставащите деца от нормално развиващите се, т.е. той избира един чисто прагматичен подход. В кратките задачи, отнасящи се до обикновения живот, според Бине ще се проявят основните процеси на разсъждение - насочване, разбиране, откриване на несъответствия, адаптация, корекция.

     Според Бине интелектуалното развитие е процес, който не включва в себе си усвоените знания, навици и умения (не зависи от обучението). Според Бине и Симон умственото развитие е процес на съзряване, за който са валидни общите закономерности на биологичното развитие. С други думи, психичното развитие е форма на биологично съзряване на дадени функции и възможности. Установеният факт, че в дадена възраст децата не могат да решават определени задачи, че една част от тях решават задачи и за по-възрастни, а други не могат да решат задачи и за по-малки от тях, води до въвеждането на понятието "умствена възраст". Логически то се поражда от понятието "хронологична (календарна) възраст".

 

Стефан Сеси
Стефан Сеси

   Стефан Сеси (Стивън Дж. Сеси)  казва: "Индивидуалните различия в индивидуалното развитие се разбират най-добре в биоекологична рамка, състояща се от три широко разбирани компонента, първите два от които са повлияни от ситуирането във времето на опита от сензитивните етапи на развитието. Има не само един когнитивен потенциал , който стои зад повечето или зад всички когнитивни процеси, а съществуват множество когнитивни потенциали и второ, ролята но контекста следва да се дефинира широко и да обхваща мотивационни аспекти, социалните и физически аспекти на определена среда и т.н., както и степента на разработеност на сферата от знания, в която задачата е въвлечена."

     Според Сеси съществува фундаментална неограниченост на знанието от способността, следователно когнитивните потенциали непрекъснато ползват базата на способностите.

     Знанията и способностите са взаимно зависими и взаимно продуциращи се - това е същността на подхода на Сеси. Според него много трудно може да се направи разграничение на интелигентността, защото ако разграничим един процес, трябва да имаме предвид и всички останали. Сеси обръща внимание върху структурата на интелигентността, като посочва, че съществува множественост на интелектуалните потенциали, които се проявяват чрез когнитивната сложност и с необходимост включват структурите на познанието.

Анализа на влиянието на контекста Сиси извършва в два плана:

  1. Биологичен субстрат;
  2. Социално обкръжение.

     Между тях не трябва да се търсят разграничения, а взаимодействия. Влиянията на социалната среда върху интелигентността са по отношение на: 

  1. социалния статус (изискванията на средата);
  2. ценностната система, внушена от родителските стилове на възпитание;
  3. ролята на продължителността на пребиваване в училище (до каква степен на образование стига индивидът);
  4. стремежа към успех в живота.

     Ролята на личностните фактори в развитието на интелигентността е представена чрез концепцията за мотивацията като кристализирал модел на интелигентността. Фундаменталното наблюдение, че знанието е сензитивно за контекста, дава възможност да се направи следното заключение:

  • съществува не само един фактор , а множество фактори;
  • ролята на контекста е съществена не само за началния период от развитието, но и в периода на самото тестиране;
  • съществува фундаментална неразличимост между знание и способности.

     Интелигентността се релативизира при Стърнбърг и Сеси - не е ясно докъде свършва интелигентността и доколко тя е функция в цялостното психично развитие. Те показват ограниченото влияние на различните видове интелигентност, разкриват нови аспекти на интелигентността и нейната динамика. От нещо почти неизменно интелигентността става функция от съчетанието между много фактори в целия човешки живот. Измереното от тестовете е само моментно състояние на една динамична система. Такъв анализ на интелигентността дава нова трактовка на нейните функции. Тестовете отразяват само една-две от основните функции на интелигентността. 

    Основни функции на интелигентността:

  1. Опознаване на заобикалящия свят чрез мислене и логично разсъждение.
  2. Учене и извличане на полза от опита.
  3. Адаптация към непостоянството на променящия се свят (адаптация към промени в обкръжението и към степените на неопределеност).
  4. Осигуряване на максимална самоактуализация и успех в реалния свят.
  5. Мотивиране на себе си за експедитивно осъществяване на задачите, които трябва да бъдат извършени.
  6. Разбиране на собствения вътрешен свят, както и на съдържанието на постъпките на другите хора.

     Първите две функции описват "академичната интелигентност" ,функции 3 и 4 описват "практическата интелигентност" а , 5 и 6 функции са основа на личностната интелигентност.

     Традиционните методи за изследване засягат академичната интелигентност, като резултатите не са особено валидни. Това предполага, че оценката на интелигентността, измервано сега е моментно състояние на част от интелигентността. Стандартните тестове отразяват само една-две от функциите на интелигентността, а алтернативни методи все още няма. Следователно възниква въпроса как  следва да се прилагат тестовете!?!


   

Хауърд Гарднър
Хауърд Гарднър 1943 -

  Теорията на Гарднър сенаича още теория за множествената интелигентност .  През 1983_г. Гарднър публикува книга на тази тема, която е един оригинален подход към интелигентността. В този труд Гарднър предлага трите основополагащи приниципа на своята теория:

     Първи принцип - отхвърляне на гледната точка, че интелигентността е унитарен обект (единно цяло). Според Гарднър има множество видове интелигентности, които са субстанциарно различни една от друга:

  • лингвистичен вид;
  • логико-математически вид;
  • пространствен вид;
  • музикален вид;
  • кинестетичен вид;
  • личностен вид (интраличностен и интерличностен).

     Първите три вида интелигентност са от конвенционален тип. Всеки един от тези видове интелигентност се състои от множество способности и представлява отделна система със собствени функции, различни от функциите на всички останали.

     Втори принцип - тези видове интелигентност са независими един от друг. Следователно способностите, оценявани в рамките на един вид не са в състояние да предвидят способностите в някои от другите видове, дори и за един и същи индивид. А когато даваме заключение по един от съществуващите тестове, ние говорим за интелигентността като цяло и не можем да съдим за отделните видове интелигентност.

     Трети принцип - постулира взаимодействие между видовете интелигентност. Въпреки че видовете интелигентност са независими един от друг, нито един от тях не може да извърши който и да е акт, без участието на останалите, следователно, но това не означава невъзможност за съвместни дейности, следователно различието и обособеността на всеки вид не означава липса на съдействие и невъзможност за извършване на съвместни действия. Или: и най-простите действия са възможни именно на третия принцип за взаимодействие между типовете интелигентност.

     Гарднър предлага осем критерия (определени основания) за идентифицирането на основните типове интелигентност:

  1. Всеки от основните видове интелигентност е локализиран в определена част на мозъка. Съществува възможност за изолирането на тези части вследствие на изследвания върху пациенти с локално увреждане на мозъка (естествено или насилствено). Всеки един от основните видове интелигентност има свое собствено представителство в определена част от мозъка, отговорна за извършване на определен вид функции.
  2. Наличието на лица с умствена недостатъчност, които разполагат с особено добри познания и с успех се справят с конкретни умствени задачи в определени области (например извършват наум операции с многоцифрени числа). Тук става въпрос за развитие на специфична сфера, и то развита сама по себе си. Това може да бъде доказано и от обратната страна - при деца, които не могат да се обучават в една сфера за сметка на друга. Това е свидетелство за независимото развитие на определен вид интелигентност.
  3. Наличието на идентифицируем набор от базисни операции, с които се осъществява даден вид интелигентност. Идентифицирането на базисните операции на типа интелигентност е една от стъпките за разграничаването й.
  4. Наличието на различима, отделна история на развитието на определен тип интелигентност. Експерименталните изследвания на развитието на отделните индивиди по протежение на живота им дават доказателства за наличие на способности, характерни за даден тип интелигентност. Има модел на развитието, специфичен за всеки вид интелигентност. Всеки тип интелигентност притежава етапи на развитие, характерни за всеки човек (зрялост на определения тип интелигентност).
  5. Наличието на еволюционна история и еволюционна правдоподобност. Всеки тип интелигентност има корени милиони години назад в историята на човечеството (пример - пеенето на птиците може да се свърже с музикалната интелигентност и т.н.).
  6. Наличието на доказателства от психологически експериментални изследвания за разграничаването на една способност от други такива.
  7. Доказателства от данните на психометричните изследвания. Според Гарднър тестовете за интелигентност не винаги измерват това, което заявяват, че измерват, а много повече или много по-малко от него. Особено неадекватни за измерване на интелигентността според Гарднър са т.нар. "лист и молив" техники, които препятстват съдържателното измерване на различните типове интелигентност.
  8. Наличие на самостоятелна система от символи за всеки тип интелигентност . Системите от символи са се развили като потребност от самоизява на всеки вид интелигентност:

  • лингвистична интелигентност - способности, свързани с четене, писане, говорене и слушане на речта. Има и специфична област на мозъчната кора с функции за съставяне на граматично подредени изречения. При увреждане на тази област индивидът разбира изреченията, но не може сам да ги продуцира (център на Брока).
  • логико-математическа интелигентност - способности, свързани с решаване на математически задачи (изчисления от всякакъв характер), намиране на доказателства, причинно-следствени връзки и др. Пример за смесване на двата типа интелигентност е решаването на словесни математични задачи.
  • пространствена интелигентност - има функция да осъществява ориентация в пространството, да оценява пространствените отношения между обектите и възможностите за манипулация с отношенията. Този тип интелигентност е съществен при визуалните изкуства (особено при дейности, свързани с ментално пресъздаване на отношенията в определено пространство - например архитектура).
  • музикална интелигентност - позволява да се улавят ритъмът и хармонията на звуковете и е основа за оформяне на музикална компетентност. Свързана е не само със създаване, но и с идентифициране на отношенията между звуците, на архитектониката на музикалната фраза, с анализа на звуковите обекти - не само със създаването на музикални произведения, но и с разбирането им. Музикалната интелигентност е универсална и се отнася за хората от всички култури. Тя е и сред първите възникнали типове интелигентност.
  • телесно-кинестетична интелигентност - свързана е с използването на собственото тяло или отделни негови части за осъществяване на намерения (идващи отвън) или за решаване на определени задачи. Този тип интелигентност извършва контрол над телесните движения и се характеризира с умение да се манипулира с обектите с финес (пример - гимнастици, танцьори и др.).
  • личностна интелигентност. Двете форми на личностната интелигентност може да се третират самостоятелно, въпреки че са аспекти на едно и също нещо.

-интраличностен аспект: способност да се отразява вътрешния (собствения) свят на човека, да се разбират и адекватно да се пресъздават в думи емоциите, които човек изпитва, мотивацията, която има и всички останали аспекти на психичния живот, както и за планиране и контрол на собственото поведение. Интраличностната интелигентност е умение човек действително да разбира и контролира себе си и да борави адекватно с информацията, която се намира вътре в него. Ако не е в състояние да прави това, индивидът има известен интелектуален дефицит.

-интерличностен аспект: свързан е с умението да се забелязват и разбират потребностите и намеренията на другите хора, да се разбират настроенията им и адекватно да се идентифицират мотивите, които стоят зад тях. Един модел за неадекватен междуличностен интелект е т.н. грешка на атрибуцията: когато при определена поведенческа ситуация, това, което идва от ситуацията се приписва като личностно свойство на участник (пример - ако в дадена ситуация човек е проявил агресивност, тя не бива да се приписва автоматично като негово личностно свойство, защото е много вероятно човекът изобщо да не е агресивен по природа). Особено трябва да се внимава за допускане на грешка в атрибуцията в рамките на формалните общности, където има определени изисквания, норми и други правила - тези общности имат диктат на ситуацията. Това винаги трябва да се има предвид. Затова на хората не бива да се слагат "етикети" съобразно ситуацията, защото това много често създава негативни настроения и вражди между хората. Адекватната междуличностна интелигентност изисква умения да разбираш докъде е личността, а откъде е диктатът на ситуацията. 

     В никакъв случай не бива да се обобщава, че даден индивид е по принцип лош, по принцип агресивен и т.н. Интелигентността по определение изисква поведенчески компонент, тя трябва да се прояви, важното е как.

     Поради различия в наследствеността и в условията на живот, различните индивиди ще развиват различни способности в различна степен. В модерните общества лингвистичната, логико-математическата и пространствената интелигентност е високо ценена. Исторически и онтологични изследвания показват, че музикалният и кинестетичният интелект са били много ценени в миналото. Изводът на Гарднър е, че дейностите, предлагани от културата, оказват влияние върху развитието на даден тип интелигентност.

      Наличието и степента на развитие на даден вид интелигентност в определен индивид касае успеха му в конкретни области от живота, като при това след анализ на видовете му интелигентност, житейският успех до голяма степен може да се предскаже.

     Изследването на интелигентността в интра- и интерличностен аспект може да помогне за обяснението на факта но не можем да предвидим успеваемостта в живота чрез тестове. Хора с висок IQ търпят "обществен провал", както и че хора с по-нисък IQ стават харизматични личности. Изследването на интелигентността в множеството й аспекти, може да доведе до по-широко разбиране на това, което се нарича "интелигентност".


Робърт Стърнбърг ( 1949 -)
Робърт Стърнбърг ( 1949 -) 
     До 1960 г. изследванията на интелигентността са доминирали във факторния подход, но с развитието на когнитивната психология и информационните модели (компютърната метафора на ума) се налага нов подход в изследването на интелигентността. Новият подход към разбирането на интелекта се свързва с разбирането на интелигентността в термините на когнитивните процеси, които се извършват, когато човек е интелектуално активен. В информационния подход към интелигентността от значение са следните въпроси: Какви ментални процеси са включени при изпълнението на задачите от различните тестове за интелигентност? ; Колко бързо и точно се извършват тези процеси? ; Върху какви репрезентации на информацията са основани (с какъв материал работят)? Привържениците на информационния подход се опитват да идентифицират менталните процеси, които служат за основа на интелектуалното поведение, защото индивидуалните различия зависят от различните процеси, които индивидите "избират" за осъществяването на конкретна интелектуална задача. Интересуват се от това как точно индивидите идентифицират необходимите различни ментални процеси (основа на индивидуалните различия) и какви компоненти използват, за да осъществят тази идентификация, както и от скоростта и точността на прилагането на процесите. 

     Един от най-известните представители на информационния подход е Робърт Стърнбърг. Теорията му се причислява към т.н. системни теории. Стърнбърг създава Триархичния модел на интелигентността , който предполага наличие на определена система от ментални процеси, които оперират по организиран начин (канон), за да продуцират отговорите при решаването на тест за интелигентност. Триархичната теория се опитва да обедини три основни сфери на действие на интелигентността: 

  1. Взаимоотношения с вътрешния свят на индивида (индивидуалните механизми на ума, които осъществяват интелектуалното поведение). 
  2. Взаимоотношения с външния свят на индивида (употребата на тези механизми във всекидневния живот с цел да се постигне интелектуално съответствие с обкръжението). 
  3. Взаимоотношения с опита (синтез на взаимоотношенията - преход между вътрешния и външния свят на индивида, преминаване на "вътрешно" към "външно" и обратно). 

   Измеренията на интелигентността във вътрешния свят на индивида са свързани с компонентите като информационно-процесуални механизми, които осъществяват интелектуалното поведение. Всеки компонент има три съществени характеристики: 

  1. продължителност; 
  2. трудност; 
  3. вероятност за осъществяване. 

      Характеристиките са относително независими една от друга. Реализацията на един компонент може да отнеме много време, но всъщност компонентът сам по себе си да е лесен. Теорията се нарича "триархична", защото постулира три основни вида компоненти, три равнища на обобщеност и т.н. йерархии, съставени от три елемента. Компонентите могат да бъдат класифицирани според функцията и равнището на обобщеност. Основни видове компоненти според функцията им: 

Метакомпоненти. 

     Те са най-високо стоящи в йерархията на оперативните звена. Натоварени са със следните функции: планиране, контрол, оценка на извършеното. В този клас са включени следните отделни компоненти: 

  •  детекция на това, в какво се състои проблемът и взимане на решение за природата му; 
  • селекция на по-ниско стоящи компоненти, с чиято помощ може да се реши проблемът (при неправилен подбор на низшите компоненти може да се вземе и неправилно решение); 
  • формиране на стратегия за комбиниране на избраните по-нискостоящи процеси (които са субкомпоненти); 
  • избор на ментална репрезентация, чрез която компонентите и стратегията могат да действат заедно; 
  • взимане на решение за разпределяне ресурсите на вниманието; 
  • контрол върху процеса на решаване на задачата (проблема); 
  • сензитивност по отношение на обратната информация за крайния резултат. 

Компоненти на изпълнението. 

     Тези компоненти имат функцията да реализират инструкциите на метакомпонентите. Тук става въпрос за решаване на задача, начертана от по-висше равнище. Компонентите на изпълнението са в голямо количество и имат свойството да са стабилни и да се организират в етапи на решаване на задачата, които етапи са стабилни в широк спектър задачи. Етапи на решение на задачата: 

  • декодиране на стимулите (Занимава се с първоначално възприемане и запазване на информацията. Качествените и количествените промени в тези декодиращи компоненти са основен източник на интелектуалното развитие.); 
  • комбиниране на стимулите и тяхното сравнение (Занимават се с търсене на общото и различното в информацията, като се опитват да я съвместяват); 
  • намиране на отговор на поставена задача (Има служебни функции и се състои в сравнение на получената информация с условието на задачата). Компонентите в декодирането на отговора зависят от първите два типа компоненти. 

Компоненти за придобиване на знания. 

   Стърнбърг допуска, че има разлика между декларативно и процесуално знание. Три основни компонента са заети в усвояването на двата типа знание: 

  • селективно декодиране: отсяване на релевантната от ирелевантната информация, защото при възприемането на една проблемна информация тя е смесена с ирелевантна информация. Отсяването е основа на индивидуалните различия. 
  • селективно комбиниране: оформянето на отделните елементи от селективното декодиране в единно цяло. 
  • селективно сравнение: съотнасяне на новопридобитата информация с получената в миналото. 

       За да можем да разберем вътрешния свят на индивида, когато той се опитва да усвоява средата, трябва да анализираме скоростта на тези процеси. Компонентите могат да бъдат класифицирани в съответствие с три равнища на общност: 

  1. общи компоненти, необходими при изпълнението на всички задачи от даден универсум. 
  2. компоненти, съотносими само с даден клас задачи. 
  3. компоненти, съотносими с уникални задачи. 

      Следователно съществува общ и специфичен интелект . Всички компоненти формират единно цяло, функционират с различна степен на ефективност и интензивност; това е основата на индивидуалните различия. Теорията на Стърнбърг почива на огромно количество експериментален материал. Серия от аналогии (на съществителни имена) установява, че "критични" са селективното декодиране и селективните сравнения. В зависимост от това доколко са ефективни декодиращите стратегии, толкова по-бързо настъпва и втората част от аналогията. Всяка една идея е подкрепена с конкретен материал от серия експерименти. Индивидуалните различия принципно се градят върху декодирането и сравнението. Хората с високи резултати от решаването на аналогии имат по-точни ментални репрезентации, имат нужда от по-дълго време за декодиране и дават по-точни отговори. При по-добра декодираща стратегия в резултат се получава и по-ефективно решение.  

   Взаимоотношенията на интелигентността с външния свят на индивида са развити в т.н. контекстуална парадигма на Стърнбърг, който казва: "Аз виждам интелигентността като умствена активност за целенасочена адаптация към реалния свят, като извор на собствена среда и формиране на обкръжението, което съответствува на живота на даден индивид". Интелигентността се разглежда в термините на поведението, съпоставено с три основни категории - реален свят, релевантността на индивида към конкретната ситуация и целенасочеността. Интелигентното поведение се реализира чрез три процеса, поставени в йерархична зависимост: 

  •  адаптация към обкръжаващия свят за постигане на добро равнище на съответствие между себе си и непосредствената среда. 
  •  ако по някакви причини това равнище е по-ниско от желаното, то може да бъде определено като дезадаптация. Ако адаптацията не е възможна, или по някакви причини не е желана, се избира алтернативна среда, с която съответствието ще е по-комфортно. Този избор също е проява на интелигентност и има преки последици за защита на собствената личност. 
  •  в случай, че нито една от двете алтернативи не доведе до резултат, би трябвало да се използва трети механизъм за реализиране на интелигентно поведение, а именно - формиране на средата от страна на индивида, целенасочено въздействие на субекта върху обкръжението с цел промяна (редефиниране) на неговите параметри. 

     Въпреки че тези механизми се прилагат в изброения ред (т.е. те са йерархични), не е изключено този ред да бъде променян. 

      Особено място заемат в теорията на Стърнбърг и въпросите за релевантност (адекватност) на поведението по отношение на културния контекст (съобразно нормите и очакванията, породени от културата). Адекватността на поведението спрямо културния контекст е основен показател на интелигентното поведение. В различни култури едни и същи действия могат да имат различно тегло при оценка на интелигентността. С предимство се развиват онези аспекти на интелигентността, които са с особено значение за конкретната култура. 

    Последният аспект от тази теория е за взаимоотношенията на интелигентността с опита на индивида. Тези взаимоотношения се експлицират чрез задачите, с които личността се справя. В  тази посока са диференцирани две базисни интелектуални умения: 

  • способност за справяне с нови ситуации и с новите изисквания на ситуацията. 
  • способност за автоматизиране на процесите на обработка на информацията (от значение е как процесите се автоматизират, както и с каква скорост в новата ситуация човек е в състояние да използва процесите без необходимостта от съзнателен контрол). Важно е да се разбере дали индивидът се справя с новостта на една ситуация чрез разбиране или чрез действие. 

     За проява на интелигентно поведение се смята ефикасното преминаване от съзнателен контрол върху новите операции към автоматизация на новите операции за кратко време. Тестовете за интелигентност трябва да измерват поне едно от двете базисни умения. 

   Концепцията на Стърнбърг дава една базисна алтернатива на съществуващите дотогава подходи (психометричния и факторния), и то не само по отношение на вътрешната консистенция, а така също и в сферата на методите на изследване, но преди всичко с теоретичното осмисляне на проблематиката. Особено ценно е консолидирането на емпиричните данни в едно наистина обемно цяло. Показано е реалното взаимодействие между компонентите и детайлно са проследени механизмите на осъществяването им. Взаимодействието на новото, нестабилното, носеното отвън и на стабилното, което идва отвътре в тази теория е много добре разгледано. 

     Екологичната валидност, приложена спрямо тест, се отнася до въпроса дали той наистина измерва това, което постулира, че измерва, а екологичната валидност, приложена спрямо теория, отговаря на въпроса дали теорията е в състояние да обясни реалното поведение на човека в реалния живот. Екологичната валидност дава отговор за успешността, ефективността, адекватността на поведението, ефекта му върху обкръжението и т.н. Екологичната валидност на теорията на Стърнбърг е висока. Чрез този подход се преодолява диктатът на психометричния подход към интелигентността. 

   За автор на факторния анализ се счита Чарлз Спирмън. Той предполага, че всички индивиди притежават общ фактор на интелигентността G (но всеки един от индивидите го притежава в различен размер) и множество специфични фактори S. Индивидът може да бъде определен като умен или не, в зависимост от размера на фактор G, с който разполага. Факторът G е изцяло отговорен за равнището на изпълнение на всякакъв вид задачи и особено на решаване на айтемите в тестовете. Специфичните фактори на интелигентността S са отговорни за изпълнение на отделните видове задачи - аритметични, за пространствени отношения и др. Интелигентността на тестирания индивид ще отразява едновременно две неща: 

  1. Размаха (размера) на фактор G;
  2. Равнището на развитие на отделните специфични фактори. Например изпълнението на аритметични задачи често е функция от фактор G и от специфична математическа способност.

     Други психолози подлагат на съмнение съществуването на общата интелигентност. Те вярват, че тестовете за интелигентност пресъздават някакъв набор от умствени способности, които са относително независими една от друга. Метод за получаване на по-прецизна информация относно способностите е т.н. факторен анализ. Тази математическа процедура се използува за определяне на минималния брой фактори, необходим за измерване на интелигентността. Това става на основата на модела на корелациите между различни тестове. Основната идея е, че тестове, които корелират във висока степен, измерват една и съща способност. Факторният анализ на набор от тестове показва колко разграничими фактора влизат в мрежата на корелациите и какво е факторното тегло на всеки от тях, както и каква част от общата вариация на тестовете обяснява всеки един от факторите.

  Въпреки разнообразието от скали, Дейвид Уекслър вярва, че "интелигентността е обща способност на индивида да действа целенасочено, да мисли рационално и да се справя ефективно със собственото обкръжение".

Факторен подход при изследване на интелекта.


   Луис Търстоун се противопоставя на Спирмън и го критикува по отношение на идеята за общата интелигентност и за нейното влияние. Търстоун смята, че интелигентността може да бъде разграничена на определен брой първични умствени способности. За да се дефинират те, авторът прилага факторен анализ (чиято процедура е сложна и многостепенна) върху огромен брой различни тестове за изследване на интелигентността. Така той се надява да намери по-икономичен начин за сондиране на факторите и в скалата на Уекслър. След като прави интеркорелациите (съпоставяйки резултатите от един тест с тези от друг тест), Търстоун прави факторен анализ, за да получи базисните фактори. Чрез факторния анализ в началото на 50–те години в няколко стъпки той установява седем базисни умствени способности (фактори).Т.н. TPMA  мери всеки един от следните способности:

  1. разбиране на словесен материал;
  2. плавност на словесния поток (бързо мислене, кръстословици, анаграми, рими);
  3. числови операции и възможности за тяхното осъществяване;
  4. пространствени отношения (възприемане на фигура под различни ъгли);
  5. памет (за вербални стимули);
  6. скорост на възприемане (прилики и различия);
  7. способност за разсъждение (да се опише правилото на базата на представени последователни серии)

     Широко известната концепция за структурата на интелекта на Джой Пол Гилфорд разграничава три основни структурни звена:

  1. Операции (основни интелектуални процеси, използвани от човека): оценка, конвергентно и дивергентно мислене, памет;
  2. Резултати: единици, класове, отношения, системи, преобразувания, следствия;
  3. Начини (способи) за представяне на резултатите: образ (семантичен, символен, поведенчески, а по-късно зрителен или слухов) и съдържание. 
   Така Гилфорд чрез комбинация между съдържанието на трите основни структурни звена (5 х 6 х 4) получава набор от 120 фактора, а през 1892г. с разделянето на образа на зрителен и слухов получава 150 фактора. Всеки от тези фактори се постулира като независим, но има различна степен на независимост - това е именно и слабата страна на концепцията на Гилфорд . Той демонстрира голяма част от така изведените фактори. Но като метод за разграничаване на тези фактори той използва т.н. целева ротация на осите на факторното пространство и точно този метод предизвиква критиката на Хорн и Нап в техните експерименти. Те показват, че при идентифицирането на случайни фактори, без теоретична база, и обработването им с целева ротация може да се постигне същата точност, с която работи и Гилфорд(т.е. каквито и фактори да се постулират и да се обработят по този начин, ще се получи горе-долу същата точност, следователно има пълен произвол на резултатите). 

   Разкриването на интелигентността чрез факторен анализ като процедура не се оказва добра идея, въпреки че някои от тестовете, създадени чрез факторен анализ през 50–те - 60–те години се използват и днес.Резултатът от факторния анализ зависи до голяма степен от тестовете, които са взети като база. Дори и при минимална подмяна на тестовете, резултатите се променят, следователно факторите не са независими. Освен това няма консистентност за броя и съдържанието на факторите, което също поражда съмнение към факторния подход (пълна липса на консистентност във факторната структура - Кетъл предлага два фактора, а Гилфорд - 150). От друга страна, едва ли може да се извлече структурата на интелигентността само на базата на математическа процедура, следователно проблемът с факторния анализ не е само в психометричните характеристики на резултатите, а в допускането, че природата на интелигентността може да се разкрие чрез математическа и статистическа процедура.

   Стърнбърг казва: "Аз вярвам, че повечето факторни модели са взаимно допълващи се. Ротацията е предмет на убедителност." При факторния подход, когато предлагаме тестовете, имплицитно залагаме някаква теория, след което с математическа процедура извличаме от тестовете нещо, което може и да го няма, но все пак факторният анализ мери само това, което е заложено. Получава се порочен кръг и се стига до изявлението на Боринг от 1923г., че "интелигентността е това, което тестовете за интелигентност измерват". Много е трудно да се видят каквито и да е основания за подбора на тестовете.

     Интересен е подходът на Реймънд Кетъл. Той внася уточнение в разбирането на Спирмън за общата интелигентност G. Кетъл смята, че фактор G има два аспекта:

  1. Кристализирала интелигентност - натрупано знание и умения за опериране със знания;
  2. Флуидна интелигентност - разбиране в нови ситуации и умения за обработка на нова информация.

   Кетъл обръща внимание върху проблемите за взаимодействието между интелекта, от една страна, и мотивацията и темперамента, от друга. Според него интелигентността може да се повлияе от мотивацията или темперамента. Кетъл показва участието на конкретни умствени способности в конституирането на мотивацията и личностните свойства. Той е изкушен и от проблемите на интелигентността и обществото като цяло - интелектуалните ресурси на обществото и умението или неумението те да бъдат използвани, и по-точно разпределението им за различни цели на обществото и ефекта им върху общественото развитие (т.н. управление на човешките ресурси). Кетъл е загрижен за използването на човешките ресурси, той смята, че обществото буквално ги пилее. Той допуска обаче, че флуидната интелигентност не зависи от обществото, в което човек живее, че не зависи от културния контекст и създава тест, освободен от културни влияния.


Етикети

3. Фройд (1) агнозии (1) аминокиселини (1) Апкинсън и Шайфри (1) Апраксия (1) ацетилхолин (1) базална (1) безусловен рефлекс (1) биогенни амини (1) болка (1) Бричман (1) Варолиев мост (2) вестибуларeн апарат (1) Вилхем (1) Во и Норман (1) Вунт (1) Възбудимост (1) ганглии (1) Гещалт (1) гируси (1) гръбнак (2) гръбначен стълб (2) дендритнити (1) Ейбрахам (1) Екзистенлист (1) експериментална ретроспекция (1) емпирични предложения (1) епиталамус (1) Инсайт (1) Интелектуален акт (1) КАРЕН (1) картата на Бродман (1) Крейк и Локхарг (1) латентно заучаване (1) мазолесто тяло (1) Маслоу (1) медиатор (1) междина променлива (1) метаталамус (1) мислене (1) молярен бихейвиоризъм (1) невиобихейвиоризъм (1) неврон (1) невропептиди (1) Нелсън и Коумън (1) нервната клетка (1) Области на персонологията (1) око (1) операционализъм (1) парасимпатикусова (1) персонология (1) пирамидни възвишения (1) подкрепа (1) познавателна карта (1) потребността (1) практицизъм (1) Проводимост (1) Проводната функция (1) проприорецептор (1) психологически речник (30) психология (4) Рефлексната функция (1) Речник по психология (30) САМОУВАЖЕНИЕ (1) Сеченов (1) сиво и бяло (1) симпатикусова (1) синапс (1) синаптична цепка (1) соматична нервна система (1) стимул-реакция (1) страх (1) сулкуси (1) таламуси (1) температурен усет (1) Теория за рефлекса (1) Тулвинг (1) усет (1) условен рефлекс (1) Ухо (1) ФИ-феномен (1) функционална психология (2) хипоталамус (1) ХОРНИ (1) Хуманистична теория (1) целеполагане (1) черепно-мозъчни нерви (1) Четирихълмие (1) Dictionary of Psychology (30) Maslow (1) mirnf.fhrs (3) re4nik po psixologia (30) Skinner (1) SOR (1) video (6) William James (1)



Admin is a participant in the Amazon EU Associates Programme, an affiliate advertising programme designed to provide a means for sites to earn advertising fees by advertising and linking to Amazon.co.uk
Яндекс.Метрика
Предоставено от Blogger.