Интелектуална или афективна ангажираност, която завладява съзнанието. Паразитният елемент е непреодолим. Това може да е някакво съмнение, угризение, неприлична мисъл или абсурден проблем; понякога той може да бъде страх от извършване на нещо смешно, кощунствено, отвратително или престъпно. Субектът страда от тази натрапливост, чийто патологичен характер не е тайна за него, и се изтощава в борба с нея. Когато натрапливостта се прояви, той се чувства виновен или смешен, страхува се да говори за нея и живее постоянно със страха, че постъпва лошо (което обяснява неговата педантичност, изрядност, прекалените му съмнения и скрупули). Понякога натрапливите мисли могат да се появят у нормални субекти вследствие на преумора. Когато станат постоянни и особено интензивни, те представляват основният симптом на натрапливата невроза. Тя се формира прогресивно от момента, в който субектът е принуден да решава основните екзистенциални проблеми (любов, съвместен живот с друг човек, професионален живот). Според А. Адлер става дума за бягство от действителността и за транспозиране на борбата във въображаем план, където невротикътсе надява да удържи победа. Според Фройдовата теория натрапливата невроза изразява рефесия до садистично-аналния стадий на индивида, неспособен да удовлетвори своите потребности (нагоните на То) и да съблюдава моралните забрани (Свръх-Аз). Анализът на личността на страдащия от натрапливости доказва наличието на известен брой характерологични черти, свързани с агресивността и склонността към „пестене", свойствена за този период от афективнотр развитие. Представяйки схематично склонностите и техните противоположности (реактивни формации), получаваме четири черти, които могат да се комбинират: 1. склонност към доминиране, агресивност, нечистоплътност; 2. към покорство, пасивност, прекомерна чистоплътност; 3. към пестеливост и упорство; 4. към раз-точителност. Лечението на натрапливите разстройства се основава на химиотера-пията и психотерапията, най-вече на психоанализата.
