Личности променили разбирането ни за човека

Павлов

Павлов

Вертхаймер

Вертхаймер

Титчнър

Титчнър

Джон Дюи

Джон Дюи

Кюлпе

Кюлпе

Карл Роджърс

Роджърс

Фроид

Фроид

Ерих Фром

Фром

Станислав Гроф

Гроф

Анри Валон

Валон

Скинър

Скинър

Маслоу

Маслоу


Ериксън, Ерик Хомбургер (Erik-son, Erik Homburger)

   Американски психоаналитик от немски произход (Франкфурт на Майн, 1902). Ериксън се установява във Виена, където получава психоаналитичното си образование в Института по психоанализа. През 1933 год. емигрира в САЩ, оставайки там окончателно. През следващите две десетилетия заема различни постове, свързани с изследователска и преподавателска работа, в Харвард, Йейл и Бъркли. От 1960 до 1970 год. е назначен за професор по „човешкото развитие" и хонорован преподавател по психиатрия в Харвард. Неговите изследвания през тридесетте години върху индианците от Дакота и Калифорния го довеждат до промяна в психологическите му схващания. Някои синдроми не могат да бъдат обяснени чрез психоанализа. В сърцевината на много проблеми на индианците той открива чувството за „изкорене-ност", впечатлението за прекъснатост между настоящия начин на живот (в резерватите) и историята на народа им. Към това скъсване с миналото се прибавяло отхвърлянето на културните ценности на Белите и невъзможността да свържат себе си с бъдещето, предлагано от тях. Проблемите на тези хора, отбелязва Ериксън, са свързани повече с Аз-а и културата, отколкото със сексуалния нагон. В книгата си Детство и общество (1950) Ериксън прави три големи приноса към проучването на личността: 
1. най-напред, той поддържа, че развитието на личността продължава през целия жизнен път, 2. на второ място, постулира, че наред с психосексуалните стадии, описани от Фройд, съществуват и психосоциални стадии, при които индивидът установява нови ориентири, важни за самия него и за неговия социален свят, 
3. най-после, той твърди, че всеки стадий притежава едновременно положителна и отрицателна съставна част, като „изборът" се прави под влияние на социалната интеракция (интеракция на индивида със самия себе си и със своето обкръжение). Така през първата година от живота у бебето, което е напълно зависимо отдругите, се развива пълно доверие, ако грижите, с които го ограждат, са добри. Напротив, ако е пренебрегвано, то ще изпитва страх, подозрение и недоверие към света изобщо и към хората в частност. Подобна нагласа обаче не е окончателна. Ериксън различава в живота на човека осем възрасти, на които съответстват осем двуполюсни състояния: 
1. първата година е времето на доверието или на недоверието;
2. от втората до третата година е моментът на автономността или на съмнението;
3. между четири и пет години е времето на инициативата или на чувството за вина; 
4. от шест до единадесет години е епохата на изобретателността, когато се утвърждават способностите, или на малоценността; 
5. от дванадесет до осемнадесет години юношата придобива своята идентичност (психосоциална идентичност, чувството за това което е, откъде идва и къде отива) или, напротив, наблюдава се раждането на дифузия на ролите (чувство, че не знаеш кой си, къде отиваш, каква е принадлежността ти); 
6. шестият стадий, който се простира от края на юношеската възраст до началото на зрелостта, е на интимността (способност да споделиш живота си с друг човек) или на изолацията; 
7. в зряла възраст субектът може да избира между генеративността (интереса към други хора освен членовете на семейството си, към обществото) и грижата единствено за себе си (стагнация - бел.ред.); 
8. последната възраст от живота на човека е белязана от личната интеграция (субектът с удовлетворение преразглежда миналия си живот) или от отчаяние, от чувството за провал, от съжаление за това, което е могло да бъде. Тази концепция за жизнения път, която релативизира значимостта на конфликтите в детството и влиянието на родителите, не игнорира ролята на обществото и на самия субект във формирането на личността. Освен това тя е оптимистична, защото според нея на всеки етап от живота предишните неуспехи могат да бъдат коригирани.