Изследователски методи в психопатологията

   

   Ефективността на практикуващия психотерапевт е свързана преди всичко с адекватна клинична оценка и диагноза на пациента. Клиничната оценка е интегриран сбор от информация за пациента, отнасяща се до цялостната му личност. Следователно клиничната оценка е процес на събиране и интерпетиране на специфична информация, която има отношение към психичния статус на човека. Тя се използва да се установи как и защо човек проявява ненормално поведение и как може да му се помогне да преодолее проблемите си. 

    Специалните методи за клинична оценка, които използват отделните терапевти, зависят най-вече от тяхната теоретична ориентация. Например, психолозите от психодинамичното направление използват такива оценъчни методи, които им помагат да получат информация за личността на пациента, за неговите неосъзнати психични конфликти и комплекси, които причиняват психичния му дискомфорт. Последователите на бихевиоризма и когнитивната психология използват методи, позволяващи им да събират подробна информация за нарушения в поведението и познанието. Многобройните методики и средства за клинична оценка на пациента могат да се диференцират в три категории: клинично интервю /беседа/; тестове и наблюдение.

  Стандартизацията на методите е процес, при който тестовете се провеждат в големи групи от хора и резултатите от тях служат за общи норми и страндарти, с които се сравняват отделните показатели на конкретните пациенти.

   Надеждността на метода е критерий за неговото качество и отразява степента на точност, с която се тестира дадено психично качество или функция. Степента на надеждност се определя посредством степента на съответствие на паралелни, съпоставими едно с друго измервания /тестирания/.

   Валидността отразява качеството на клиничната оценка. Степента на валидност зависи от степента на точност на изследвания психичен феномен. В психопатологията се използват и понятията прогностична и съвпадаща валидност. Прогностичната валидност е възможността на отделния метод да даде прогноза за бъдещото поведение на изследвания.Съвпадащата валидност е степента на съотношение на резултатите от един метод с резултатите, получени от други методи на клиничната оценка.

   Клиничното интервю е общуване между пациент и терапевт, без присъствие на посредници, при което пациентът отговаря на зададените въпроси, които дават основание на терапевта да идентифицира психичните симптоми и проблеми. Необходимо е терапевтът да разбере каква е причината да се потърси помощ и какво очаква пациента от лечението. По форма интервютата биват: неформални, формализирани, изследващи психичните състояния.

  При неформалните интервюта терапевтът  задава спонтанно възникнали въпроси, които са основават на теми, възникващи в процеса на беседата.

При формализираните интервюта терапевтът задава на пациента такива въпроси, които са предварително подготвени. Изследването на психичния статус е вид стандартизирано интервю, което съдържа предварителен набор от въпроси за интервю и алгоритми за провеждане на наблюдение, имащи за цел да установят степента и характера на психопатологичната симптоматика.

  Клиничните тестове са методи за получаване на информация за някои психични процеси, състояния и психични качества на човека, които дават основание за точни и подробни изводи за психиката и поведението на човека  както в норма, така и в патология. Тестовете, които най-често се използват в патологията, са шест: проективни тестове, личностови въпросници, психофизиологични тестове, неврологични тестове, нервно-психологични тестове и тестове за интелект.

   При проективните тестове на изследваната личност се предлага да интерпретира едноцветни и многоцветни петна от мастило и бои или да реагира на тях. По своя характер тези тестове се основават на психодинамичната психология и на нейната основна хипотеза, че скритата структура на личността /безсъзнателната мотивация на поведението/ на човека може да бъде разкрита, когато той бъде накаран свободно да тълкува мастилени петна или безформени рисунки. Проектирането се изразява в това, че човек „вижда” в предлаганите материали своите собствени потребности, желания и стремежи, страхове и тревоги, и ги разкрива чрез тълкуването на тестовете. Към този метод се отнася тестът на Роршах /1911г./ и тестът за тематична аперцепция /ТТА/ на Морган и Мърей /1935г/.

  Тестът за тематична аперцепция се основава на оценката на пациента за самия себе си. Той съдържа широк спектър пт въпроси, на които се отговаря с един от трите варианта: „вярно”, „не е вярно” и „не мога да преценя”. Най-популярно е Минесотското личниостно интервю /MMPI/, известно повече като Минесота тест. Той е предназначен за измерване на разнообразни личностни характеристики, които се проявяват в поведението, убежденията, чувствата и общуването. Минесота-тест съдържа 550 твърдения, написани в първо лице, единствено число.Има скала за достоверност, скала за лъжа, за валидност и скала за корекция. За психопатологията от значение имат неговите десет клинични скали:

   Първа: Хипохондрия – Хх. Изразява степен на фиксираност на изследвания върху неговите телесни функции. Високите стойности на Хх са указание за акцентуация на човека към неговото здраве, стремеж да спечели съчувствие  от околните, инфантилно отношение към проблемите, песимизъм при оценка на актуални  и бъдещи проблеми.

  Втора: Депресия – Д. Определя степента на потиснатост на настроението, т.е. психомоторния дискомфорт. Високите степени отразяват скромност, стеснителност, лична неудовлетвореност, склонност към печал и избягване на конфликти.

  Трета: Хистероия – Хи. Високите стойности са свързани с инфантилност в мислите, емоциите и поведението, налице е хистерична психосоматична симптоматика: лесна раздразнителност, системни битови и трудови конфликти, завишена самооценка, прехвърляне на вината на други хора. 

  Четвърта: Психопатия – Пп. Отразява степента на социална адаптация и дезадаптация. Високите стойносто отразяват вътрешната дисхармония на човека, конфликтност, незачитане на правни и морални норми, ниска степен на обучаемост.

  Пета: Скала на интересите – Мж. Резултатите от тази скала са диференцирани по пол-мъжественост – женственост

  Шеста: Параноя – Па.Отразява степента на сензитивност, подозрителност, склонност към налудни идеи. Високите степени предполагат жестокост, злобност, ригидност на мисленето и поведението.

  Седма: Психастения – Пт. Скалата е висока, когато в клиничната оценка са налице общо психично напрежение, тревожност, фобии и натрапчиви емоции и мисли.

  Осма: Шизофрения – Ш. Показва степента на изразеност на шизоидните черти на личността. Високите степени са указание за неадекватност на възприятието и мисленето, намалена адаптация и продуктивност.

  Девета: Хипомания – Ма. Отразява цялата гама от прояви на настроението – от  нормалния оптимизъм и обич към живота и хората, до манийна необузданост, придружена с речева и двигателна хиперактивност с непредсказуеми последствия.

  Нулева скала: Социална интроверсия – Си. Отразява степента на социалните контакти, скромност, сантименталност, привързаност към хора и институции, социален конформизъм, динамика на психичната дейност.

   В съвременната психотерапия се използват и психофизиологични тестове. Те се основават на хипотезата, че психичните проблеми на човека са съпроводени от съответните физиологични процеси и показатели като: пулс, кръвно налаягане, температура на тялото, кожно-галваничен ефект, активност на мускулите, изпотяване, промяна в зеницата на окото и др.Психологичният тест измерва физиологичните реакции на човека, с помощта на които се установяват неговите психични проблеми. Ключово понятие при психо-физиологичните тестове е поняттието биологична обратна връзка. То отразява терапевтичната методика, при която пациентът получава по време на изследването точна информация за това, как протичат неговите основни физиологични реакции, и терапевтът бива обучван  как сам съзнателно да ги променя и контролира.

 Една успешна терапия на психичното разстойство е невъзможна без установяването на физиологичните нарушения на мозъчната струткура. За установяване на характера и степента на нарушение на мозъчната дейност се използват неврологични и невропсихологични тестове. През последното десетилетие са разработени такива неврологични тестове, които директно измерват структурата на мозъка и неговата активност. Към тях се отнася аксиалната копмпютърна томография, при която рентгеноявите лъчи се насочват към мозъка от разлчини ъгли; електроцефалографията, която дава възможност за графично отразяване на мозъчните имплси. Позитронната емисионна томография, компютърният запис на степента на биохимичната активност на мозъка и магнитнорезонансната томография са най-модерните методи за изследване на централната нервна система. 

  Независимо от високата технологичност на неврологичните тестове те невинаги могат да открият всички скрити патологии на мозъка. Затова в последно време се разработват и прилагат по-прецизни тестове, наречени невропсихологични.Най-популярни сред тях са зрително-двигателния гещалт-тест на Бенуер, нервно-психологическата  тестова батерия на Хилстед-Рейтан и тестовата батерия на Лурия-Небраская.

  Тестовете за интелигентност намират широко приложение в шсихопатологията. Използват се и при клинична оценка на основните психологични разстройства. В повечето дефиниции като ядро на интелекта се посочва възможността на човека да решава проблемни задачи с помощта на мисленето, а в житейски аспект да намира оптимално решение на проблемна ситуация, която има множество решения. Създател на теорията за интелекта и неговото измерване е френския психолог А.Бине и неговия сътрудник Т. Симон. Бине въвежда понятието коефициент на умствено развитие или коефициент на интелигентност IQ. Дефинирането на IQ се основава на хипотезата на Бине за съществуването на умствена възраст, която по правило може да не съвпада с биологичната възраст на отделния човек. Коефициентът на интелигентност може да се определи като съотношение между хронологичната и умствената възраст, като умствената се констатира опосредено чрез решаване на стандартни тестови задачи. Най-широко използвана е интелектуалната скала на Векслер, създадена през 1939г., като приложение намира нейната преработена през 1955 г. версия, а също така и интелектуалната скала на Векслер за деца и интелектуалната скала на Стендфорд – Бине.

  Освен интервю и тестове за оценка на пациентите се използват и клинични наблюдения, които допълват клиничната оценка. Те се разделят на три групи: естествено наблюдение, формализирано наблюдение и самонаблюдение.

  При естественото наблюдение терапевтът или друго поставено лице събира информация за клиента, като наблюдава неговото поведение в ежедневна и непринудена ситуация. Тези наблюдения се провеждат в семейството, училището, в работната среда, болници, затвори и други обществени места – ресторанти, дискотеки, магазини и други. Особено внимание се отдава на установяването на характера на отношенията родител – дете, брат-сестра, учител – ученик, началник – подчинен.

  При формализираното наблюдение пациентът се наблюдава в официална обстановка, в кабинета на терапевта или в специално подготвена  за целта лаборатория. Към този метод се пристъпва тогава, когато естествените наблюдения не дават необходимите резултати.

    Самонаблюдението е оценъчен метод, при който пациентът сам наблюдава себе си и подробно съобщава на терапевта си за честотата на появата на определени симптоми или поведечнчески реакции, чувства, мисли или фантазии. Този метод има определени предимства. Той може да се окаже единствено възможен начин за идентификация на рядко проявяващи се симптоми, а и е единствения начин за наблюдение и оценка на собствените възприятия, мисли, чувства и поведение.