Преминаване от професионална дейност към неактивност при навършване на определена възраст. Много уместна на времето си, днес тази социална мярка изглежда на някои като психологическа и физиоло-гическа грешка. Наистина, индивидуалните вариации в стареенето и отслабването на физическите и психическите сили са значителни. Много работещи, които са още способни да се справят задоволително с трудовите си задължения, достигайки пенсионна възраст, изживяват болезнено новото си положение. Останали без работа, те се чувстват дезадаптирани, излишни, неудовлетворени, а някои от тях изявяват неблагоприятни психологически реакции (разстройства в настроението: неприветливост, тъга, униние...), които могат да се развият до психоза или самоубийство. Всички проучвания на този въпрос, след тези на Е. А. Фридман и Р. Дж. Хавигхърст (1954), П. Таунсенд (1957), Ж. Р. Треантон (1958), до по-новите на А. М. Гиймар (1980), Д. Рондине (1986) и др. показват, че за повечето индивиди пенсионирането представлява драма. Най-добрият начин за борба срещу вредните последици от тази „социална смърт" (Гиймар), се състои, според различните автори, например Хавигхърст и Г. Л. Мадокс (1970,1976), в извършването на някаква дейност. Независимо дали е професионална, художествена или хуманитарна, платена или неплатена, тя ще изпълнява ролята си, ако създава на пенсионирания човек чувството, че продължава да бъде социално полезен, да бъде част от живата тъкан на нацията.
