Експресивна и комуникативна функция на мисленето чрез използване на знаци с еднакво значение за всички индивиди от един и същи вид и в границите на определена територия. Езикът е едновременно акт и инструмент на общуването, основава се на закони, независими от отделните субекти. Той ни въвежда в социалното битие. Различават се няколко форми на езика: 1. пасивен (който разбираме); 2. активен (който използваме и който винаги е по-редуциран от предишния); 3. говорим; 4. невербален. Речта не е непременно необходима за предаването на значения от човек на човек. Жестовете, мимиката, нагласите в много случаи са достатъчни, за да изразят намеренията, настроението, съмненията ни и т. н. Езикът на жестовете, който използват глухонемите хора, може да изразява дори абстрактни идеи. Езиковата дейност не е периметър, запазен само за хората. Животните разполагат със собствени средства за комуникация: крясъци, ръмжене, скимтене и т. н., които съпровождат афективните реакции; тези прояви изглеждат вродени и еднообразни за даден вид. Възможно е животните да „говорят" помежду си. Дж. Л или смята, че делфините общуват помежду си чрез ултразвуци и притежават богат „речник". Той открива, че единакът е мълчалив, а два делфина „разговарят" спокойно, докато цяло стадо произвежда (в ултразвуци) огромен шум. От своя страна К. фон Фриш доказва, че пчелите притежават точен символен език (танци над восъчната пита), благодарение на който указват на другите работнички посоката, разстоянието, мястото на нектара и дори качеството му. Засега ние не знаем почти нищо за езика на животните, но от това, което ни е известно, изглежда, че той се отличава от нашия по своя вроден характер и най-вече по това, че изглежда свързан с конкретната ситуация (това не позволява на животните да си предават собствените открития). За разлика от животните, ние научаваме нашия език. Усвояването на езика е обусловено от процеса на съзряване и интегрирането на индивида в човешка група. Без едното или другото условие усвояването на реч е невъзможно: нормалното бебе не говори преди първата година, а засегнатият от идиотия никога не достига равнището на езика. От друга страна, едно изоставено дете дори ако неговите нервни и сензомоторни функции не са увредени, няма да проговори (както става с вълчите деца например). Липсва му, както на глухото дете, слуховият модел, на който да подражава. Несъмнено при човека подражанието играе огромна роля в индивидуалното усвояване на езика. Детето отначало повтаря-все no-правилно - думи и изречения, без да познава ни най-малко синтаксиса. Първоначално кърмачето използва мимика, нагласи, звуци и викове, с които да изрази своите афективни състояния. След втория месец то започва да гука (издава съгласни звуци) и изпитвайки удоволствие от тези вокализации, повтаря многократно своите собствени звуци (кръгова реакция на шестия месец), преди да започне да възпроизвежда звуците, издавани от членовете на неговото обкръжение (към деветия месец). По същото време то започва да разбира някои изрази и да усвоява пасивен речник. Обикновено произнася първите си думи една по една; те имат стойност на изречения: „мако!" може да означава както „Това е мляко", така и „Искам мляко". Към осемнадесетия месец детето се опитва да прави изречения от две думи („Ани боли!" = „Ани се удари"); после въвежда неспрегнати глаголи и към две години започва да оформя правилни кратки изречения. От този момент речникът му бързо се обогатява: на четири години то разполага с около 1 500 - 2 000 думи, на шест години -с 2 500 - 3 000 думи (речникът на човека на средна възраст е около 20 000 думи). Усвояването на езика на всички етапи предполага целостта на нервните, сензорните и.двигателни-те органи, а така също и достатъчни интелектуални способности (наблюдателност, памет), без които то е невъзможно. Освен това детето трябва да желае да общува с членовете на своето обкръжение. Без това желание езикът, който не е природна даденост, остава бедеи или само пасивен (психогенен мутизъм). Езикът е привилегирован инструмент на социализацията; благодарение на него е възможно предаването на идеи и мисли, въздействието върху другите (заповедите и въпросите предизвикват отговор), адаптацията към групата (предаването на социалните норми), себеизявата (детето, което поставя серия от въпроси, желае да привлече вниманието върху себе си). Езикът служи също за това да бъдем признати от другите като личности; чрез изповедта или психоанализата, или, ругаейки, когато пряката агресия не е възможна, ние се освобождаваме от вътрешното напрежение. Най-сетне, той допълва другите източници на познание, като антиципира личния опит, предизвиква и го направлява. Езикът е едновременно главното средство на мисълта и основата на социалния живот.
