Способност за разбиране на връзките, съществуващи между елементите на дадена ситуация, и за адаптиране към нея с цел осъществяване на собствените намерения. Дълго време се смятало, че единствено понятийната и логическата дейност на човека, създадена на основата на езика, е свързана с интелигентността, докато останалите видове адаптивно поведение са резултат от инстинктивни дейности. Но в началото на XX век бива установено по безспорен начин, че съществуват и други форми на интелигентност. Така например Е. И. Торндайк (1920) предлага разграничаването на три основни типа интелигентност: абстрактна, или понятийна, интелигентност, характеризираща се със способност за използване на вербален и символен материал; практическа интелигентност, която се чувства удобно в конкретното, когато трябва да борави с предмети; накрая, социална интелигентност, която предполага разбирането на хората и способността за диалог с тях. Интелигентността на децата е главно практическа. Тази способност за решаване на конкретни проблеми се среща и при висшите животни. Изследванията на В. Кьолер и на Н. Ладигина-Котс върху шимпанзета установяват, че висшите маймуни са способни да изработват инструменти (да изправят навита тел, за да избутат лакомство от дълга тясна тръба). Шимпанзето е в състояние да се справи дори с практически тестове, които са по силите на нормално девет-десетгодишно дете (К. Готщат). Интелигентността е най-важният инструмент на адаптацията. В зависимост от наследствения им багаж, миналото и своята среда индивидите имат различна форма и ниво на интелигентност.
