Съхраняване на миналото. Всички живи същества, дори най-нисшите животни имат памет. Това може да се демонстрира, например, ако бъдат пренесени в аквариум плоски червеи от плажовете в Бретан, където живеят. Движенията им за заравяне и изкачване в пясъка, които дотогава са следвали ритъма на приливите, продължават в продължение на няколко дни и в новата среда. Паметта фиксира и репродуцира житейския опит и получената информация. Различават се краткотрайна памет, дълготрайна памет и още редица други форми на памет; има толкова видове памет, колкото сензорни органи (зрителна, слухова, тактилна памет...). Някои психолози, следвайки П. Жане, в желанието си да дадат точно определение на това понятие, смятат, че паметта трябва да бъде преведена чрез действие: например чрез разказ (вербализацията идва да удостовери съществуването на паметта). Но подобно ограничение не е задоволително. Според Ж. Деле, необходимо е да се разгранииават три йерархични нива в паметта: най-елементарното е сензомоторното и засяга единствено усещанията и движенията; то е присъщо на животното и на човека. Най-висшето, присъщо на човека, живеещ в общество, се характеризира с логическия разказ: това асоциалната памет. Най-после, между тези две нива се разполага аутистич ната памет, която заимства материала си от усещанията, от житейските ce подчинява само на законите на несъзнаваното. Тя предоставя материал на сънищата, а при психично болните - на налудността: миналото не се разпознава като такова; то се изживява като настояще. Аутистичната памет се появява към тригодишна възраст. За този период от живота е характерно неразграничаване на миналото и настоящето, на действителното от въображаемото. Детето смята своите сънища за действителност. Едва с развитието на логическите категории социалната памет се установява трайно. Генетичната психология предоставя доказателства за връзката на паметта със съзряването на нервната система. Паметта не функционира като независим механизъм. Свързана е с цялата психика, с възприятията, също както и с ефективността. Когато поискаме деца да нарисуват човешка фигура без модел, се вижда, че най-малките го свеждат до най-простото му изображение: кръг (за главата), от който тръгват две успоредни черти (изобразяващи краката). Паметта репродуцира това, което е фиксирано, т. е. това, което е възприето като основно. Изследванията на психофизиолозите доказват, че паметта е обусловена едновременно от някои зони, локализирани в главния мозък (лимбичната система, може би дори групи неврони, разположени в малкия мозък, според Р. Томсън) и от целия мозък. Не съществува специфична област за паметта: цялата мозъчна кора участва във възпроизвеждането на спомените за които не се знае нито къде, нито как се съхраняват. Изследванията върху фиксирането и ретенцията на спомените са изключително многобройни. Те позволяват да се уточнят някои аспекти на проблема: ние запомняме добре това, което е свързано с нас пряко (обстоятелствата около първа любов, горчив неуспех); приятното запомняме по-добре от неприятното; лесно запаметяваме това, което е в съгласие с нашите убеждения, както и което трябва да помним, защото е важно. Обратно, забравяме лесно неутралното, зле структурираното, маловажното. Фиксирането на спомените е обвързано с личността и с материала за запомняне. Осмислянето на елементите, включването им в запаса от налични спомени, повторението, благоприятстват запомнянето. Но паметта никога не е абсолютно точна. Възпроизведеното винаги е подправено, защото отговаря на реконструиране, извършено от интелекта. Паметта не е мозъчен автоматизъм. Тя е психичен акт, експресия на цялата личност.
