Снемане на анамнеза - Изследване на пациент с психично разстройство

   Изследването на пациент с психична болест в много отношения е повлияно от общия медицински модел – събират се сведения за настоящите оплаквания на болния, търси се тяхната евентуална връзка с наследствени фактори, с предишни заболявания, с фактори на средата и минали събития. Снема се, в последствие, психиен статус и при необходимост се провеждат допълнителни параклинични/ около диагнозата за психичното разстройство/ изследвания, имащи отношение към състоянието на пациента. Прилика има и в използването на основните източници на информация. Чрез разговор с пациента и чрез наблюдение се набират значимите сведения. 

   Основната разлика между класическия медицински преглед и анамнезата на болен с психично разстройство е в обектът на изследването. При психично болния пациент обект на изследване са душевните преживявания, т.е. не може да бъде обективно наблюдаем, а са необходими специализирани умения, чрез които специалистите обобщават косвено за психическите преживявания на пациента, т.е. при снемането на анамнеза на психично болен информацията преминава през двойна бариера на субективност. Един път от пациента и втори път от страна на изследващия. Възможно е пациентът умишлено да овладява невербалното сигнално значение на жестовете и мимиките си. Също така, поради собствената си неопитност е възможно клиничният психолог да изтълкува погрешно стеснителност или сдържаност като аутизъм или като вцепеняване/ступор/. Ступорът е основен симптом на тежката тревожност като психично разстройство. Първото умение,което изследващият трябва да овладееда наблюдава и да описва точно поведението и преживяването на пациента без да бърза с квалификации и с приписване на симптоми. Когато болният е в състояние да дава надеждни сведения за себе си изследването протича под формата на разговор/клинично интервю/.Психологът задава насочващи въпроси и регистрира точните отговори на пациента. Най- същественото умение, което трябва да придобие клиничният психолог е да комуницира адекватно с всеки пациент, независимо от състоянието му, отношението към изследващия, социалния му статус, възраст, пол. Овладяването на това умение се постига по два начина: 

1.  чрез наблйдаване работата на опитен специалист с различни пациенти и в разнообразни ситуации;
2. чрез самостоятелна практика под наблюдението на своя обучител. 

   При водене на интервю с пациент с психически оплаквания се спазват някои основни правила. Преди всичко трябва да се покаже зачитане на личността на пациента, като му се отдели достатъчно време и се осигури обстановка, предразполагаща към конфиденциалност и внимателно изслушване. Водещ на интервюто остава клиничният психолог, който , показвайки своето напълно доброжелателно приемане на пациента, запазва професионалните граници като не позволява прекалена фамилиарност, нито пълна отстъпчивост спрямо необосновани искания и поставяне на условия от страна на пациента. Винаги при клиничното интервю се започва от актуалния проблем, споделян от болния. Чрез насочващи въпроси се уточнява началото му, обстоятелства, които са го предизвикали, последователността, с която са се появили и обогатили психопатологичните проблеми в последствие и се преминава към разкриване на личностовите черти на пациента. Отново с насочване или спонтанно той ще разкрие тези условия на своя живот, които са определили неговото личностово сформиране, преживени фрустрации, кризи в различни възрастови преходи, трайни конфликти, вътреличностови или в жизнената среда, изработени механизми за справяне в трудни ситуации. Пълното интервю включва сведения за социалното формиране през всички периоди на живота с достатъчен акцент върху сексуалното развитие, актуални конфликти, минали заболявания, стил на вътресемейни отношения в семейството по произход и в собственото. Постигането на добра експлорация/  открито споделяне между психолог и пациент/ е свързано с  умението на психолога да задава въпроси. Така наречените затворени въпроси формализират и ограничават споделянето. Провокативните въпроси могат да сугестират/ да внушат нещо чуждо/ или обидят болния, да засилят тревожността му, да възбудят неговите съпротиви и блокират комуникацията. Отворените въпроси са тези, които стимулират пациента да изследва своите собствени преживявания и да ги формулира  според възможностите си. Част от болните не могат да дадат надеждни сведения за себе си, поради следните причини:

•  Липса на съзнание за болест;
• Враждебно отношение към анамнезата;
• Налудно тълкуване на ситуацията и вплитане на налудни идеи в отговорите на въпросите;
• Състояние на ступор и мутизъм;
• Помрачение на съзнанието с паметови нарушения или алопсихична дезориентация /пациентът няма съзнание за реалните обстоятелства, има аутопсихична деозиентация – не знае кой е/;
• Желание на пациента да се представи в социално приемлива светлина – наркомани, алкохолици не са откровени. За тези случаи сведения за болния се събират от близките, тези които са били в непосредствена близост до него при възникване на психична болест и тези, които са били с него през най- продължителния отрязък от живота му и могат да дадат всички сведения, включени в раздела „история на заболяването”. 

Събирането на данни от допълнителни информанит се нарича още "Обективна анамнеза", като при нея се спазва последователността в събирането на информацията. Обективната анамнеза цели:

1. Да разкрие евентуални генетични фактори за настоящото разстройство на пациента,
2. Да разкрие фамилните отношения, които могат да са осъзнати или неосъзнати като логични интеракции, могат да са както действащи в момента, така и назад във времето, но да са повлияли на развитието на предболестната личност на пациента, т.е. да имат отношение към етиологията на психичната болест.