Наука за психичните факти. Терминът датира от XVI век, но започва да се употребява от ХУЩ век благодарение на К. Волф, който го използва в своите Psychologia empirica (1732) и Psychologia rationalis (1734). Дълго време разбирана като „наука и психичния живот, неговите явления и условия" (У. Джеймс, 1890), днес психологията се определя от една по-обща гледна точка като „наука за поведението". Терминът „поведение" обозначава, освен обективно наблюдаемото поведение и въздействието върху околните (например чрез общуването), и интеракцията между организма и неговата среда и действието върху собственото тяло (съзнавани или несъзнавани физиологически процеси). Следователно, психологията обединява няколко отделни дисциплини, всяка от които се дефинира самостоятелно. Психологията се утвърди като наука едва след като в края на XIX век се отдели от философията. Постепенно, въпреки тежките вътрешни кризи (или благодарение на тях), тя се обособи като самостоятелна хуманитарна дисциплина. Нейният метод, подобно на този на другите Науки, се състои в проверката на хипотези посредством обективни факти; най-важните й средства са наблюдението и експериментирането. Насочена първоначално към нормалния, зрял и цивилизован човек, постепенно тя разпростира своите изследвания върху болния, детето, примитивния човек, социалните групи и дори животните Тя доказва правото си на съществуване и своята важност посредством практическото приложение. Полето на приложение, което изглежда неограничено, непрекъснато се разширява. Нейните специфични техники образуват незаменима съвкупност от действие и познание за човешкото същество. Но както всички науки, и психологията си има граници. Например, тестовете за интелигентност и проективните методи струват толкова, колкото психолозите, които ги използват, тъй като не се поддават на машинна обработка. Друго възражение, което някои отправят към психологията засяга силата н на действие. Без ни най-малко да виждат напредъка в новите средства, които тя предоставя за опознаване на човека, те ги смятат за страшно оръдие за неговото заробване. Този страх е сроден с опасенията, които могат да възникнат във връзка с науката и техниката изобщо (машинизиране на индустрията, овладяване на атомната енергия...); страхът е плод повече на екзистенциална тревога, отколкото на истински хуманизъм. Във всеки случай, той е безпредметен, защото психологът е в служба на човека не по-малко от лекаря. Той не само избягва действията, които могат да причинят вреда на друг човек, но и забранява използването на психологическите средства, които са в негова власт за спорни цели.
