Нормите представляват ръководно начало , предписания, правила, които облекчават общественото съществуване на индивида в групата. Задължителността на нормите става ясна и при боледуването , включително психичното, с оглед конкретния тип поведение , обществено номинирано чрез категорията „болен”. Макар и не толкова ясни, все пак съществуват норми, които измерват абнормното, в смисъла на психично разстройство / лудост/. Нормите дават на индивида защита и сигурност, а на обществото- граници и ценности. Поставянето и приемането на нормите е част от справянето със съществуването и живота. В клиничната психология най- употребяваното понятие  е това за средна норма. Нормално е това, което е присъщо на голяма част от хората  от даден пол, възраст в дадена социокултурна област при определени ситуации. Нормално е всъщност общото в тяхното поведение. Почти не съществува, обаче, валидна и задължителна за всички хора  от всички култури норма. Следователно поведението на един човек се измерва и актуализира в социалното       като нормално само чрез утвърдените от отсрещната страна норми. Нормата трябва да се разглежда детайлизирано /средна/. Ето защо, психиатричното болестно поведение може да бъде диференцирано чрез  понятието „индивидуална норма”. То разкрива  отклонява ли се от обичайния стил на пациента преживяването и поведението, което е довело до прегледа. Ако има статистически измерима разлика, отклонението в поведението и преживяването на пациента  от неговите всекидневни такива, то е допустимо предположението за болестност. Нормалното и абнормното са двойка понятия, които  позиционират личността в спосоността и да се справя или не с изискванията на живота.
   Абнормното не е тъждествено на болестното. То се изразява в две посоки. Положителна абнормност е всяка дарба, талант, гений. Отрицателна абнормност може да бъде като отклоняващо се девиантно поведение/ престъпно, асоциално/,но не винаги е свързано с психична болест, разстройство. Друга перспектива за отрицателна абнормност е болестност. Следователно, нормално е да бъдеш болен при определени обстоятелства – например консумирането на заразена вода. Двойките понятия здраво и болестно обхващат резултатите от точно определени действия- преглед, диагностична процедура, терапия, рехабилитация От гледна точка на социалната роля приписването на категорията болен означава дали даден човек получава от своя обществена група правото да приеме ролята на болен. Това означава претенция за освобождаване от ангажименти, щадене, грижа и лечение. От гл. точка на психичната болест здраво означава цялостно състояние на даден човек. Здрав е човекът, който успява в собствения си живот, въпреки наличието на някаква телесна болест или нормите на обществото , в което живее да отговори на изискванията на средата / на природа или  общността/  и да  изпълнява  техните задачи/ адаптация/. Това понятие за психично здраве посочва като критерии гъвкавостта и издръжливостта в доказване на себе си, в себеразгръщане и в способност от адаптационни стратегии, с които човек оцелява според условията. Склонността към заболяване означава най- общо ограничение на тези способности.  Неспособностите за оцеляване, понятието „болест” в смисъла на психично разстройство се отнася до отстъпление, неспособност, прекъсване на отношенията със себе си и другите. Болен е този, който по някакви причини страда от себе си и от света, който е извън обичайните рамки за страната и групата, в които живее, който не може да се справи с условията на живота и поради значителното си различие от останалите не може да поддържа живи контакти с другите хора. Психичното боледуване е особен тип, то не може да бъде категоризирано само в критериите за болен. 


   Четири са основни направления за формулиране на случая. Те са основни теоретични концепции, утвърдени в психологията. Всяко от четирите основни направления има свои допускания относно естеството на болестта и лечението  и всяко направление прави своя клинична хипотеза.

   Първото направление е биологичното- то води началото си от теоретичните възгледи на Хипократ. В клиничната психология и психиатрия биологичното направление  разглежда присичните разстройства предимно като органични заболявания и се представя от биомедицинския модел.При изследванията се търсят генетични предпоставки, нарушени рецепторни функции или други биологични маркери/сърцебиене, повишено кръвно налягане, нарушени тазови функции, разстройство на хранене, сън и др./ Привържениците на биологичното направление приемат симптома като изява на нарушение на структурно или физиологично ниво. Лечението е предимно соматично. То включва  лекарства, диетичен режим, а понякога и психохирургия- оперативна намеса в мозъчната структура. Биологичните хипотези включват:1. Проблемът на пациента се разглежда като резултат от познато соматично заболяване;2. Пролемите на пациента се свързват с определено телесно състояние;3. Проблемът на пациента се разглежда като функционално психично разстройство, придаващо се по наследствен път или с провеждано соматично лечение – странични ефекти на друга терапия;4. Счита се, че върху състоянието на пациента може да се въздейства посредством психофармакология – т.е. даване на лекарства. Голяма част от българските психиатри са в това направление.

   Второто направление е психодинамичното – води началото си  от класическата психоанализа на Зигмунд Фройд. Понастоящем, в рамките на това направление са действащи три основни  психодинамични парадигми /модела/ : 
  • І. Его психология – представители – Зигмунд Фройд, Ана Фройд;
  • ІІ. Психология на обектните отношения – Мелани Клайн, Хиникът – неопсихоанализа;
  • ІІІ. Психология на Аза - - Хайнц Кохуут.

Разликата между Егопсихологията и Психологията на Аза  е йерархия та в терапевтичния съюз. Докато при Егопсихологията  терапевтът е този, който се дистанцира от оплакванията на пациента чрез методите конфронтация и интерпретация, то в психологията на Аза терапевтът се асоциира и откликва на проблемите на пациента чрез  метода на емпатията и огледално откликване. Следва, че и  Его психологията развива едно ятрогенно поведение – разглежда проблема, но не може да се справи. Поддържащ болестта фактор - - зависимост на пациента от терапевта. Според представителите на психодинамичното направление възникването на неврозите и на личностните разстройства се свързва с нарушения в развитието, ранна депривация / емоционална и физическа/, патологични взаимоотношения или интрапсихични конфликти. В резултат на такива психологически фактори пациентите са склонни да възприемат изопачено действителността, да развиват тревожност и депресия и неузрели психични защити. Терапията е насочена към разкриване на конфликтите , развитие на по- здравословни интеракции , укрепване на егото и промяна в картината. Чрез терапията се цели постигане на зряло отношение към собствените вярвания, чувства и поведение. В рамките на терапевтичния съюз  клиничният психолог помага на пациента да възстанови болезнени спомени, лежащи в основата на дисфункционално поведение. Психоаналитично ориентираните специалисти могат да използват лекарствени средства като допълнение към терапията, но са убедени, че макар симптомите на пациента да намалеят, дисфункцията ще остане, докато не се осъществи промяна в характера. Много е важно в амплитудата на положителното и отрицателното да бъдем адекватно приемани. 
Разлика между психични състояния и психичен инцидент. 

Психоаналитичната хипотеза вклюва:
  1.  Проблемът на пациента може да бъде разглеждан като резултат от вътрешни конфликти, изопачаване на обектните отношения или нарцистична уязвимост /егоцентризъм/
  2.  Проблемът на пациента може да бъде разбран чрез познаване на отключващото събитие, кризата в развитието и техния психоаналитичен смисъл /отношенията между То, Аз и СвръхАз/
  3. Проблемът може да бъде разбран посредством оценка на характера му /профил на ичността и акцентарциите/
  4.  Счита се, че психодинамичният подход може да допринесе за овладяване на състоянието на пациента.

   Третото направление е поведенческото / бихевиорално/ - Това направление обединява традиционни методи на поведенчески интервенции / основаващо се на обуславянето според Павлов, Едуард Торндайк, робърт Скинър / и когнитивната терапия- Аарон Бек. Привържениците на това направление разглеждат психичните разстройства като вид абнормно поведение, заучено в резултат на неблагоприятни събития, към което пациентът се придържа за да постигне положителен ефект и да се предпази от отрицателни последици.В резултат на това терапията се насочва към наблюдаваните симптоми, които се разглеждат като основен проблем на пациента, а не като скрит болестен процес/ биологично направление/ или като неразрешен конфликт/ психодинамично направление/. Според когнитивно –поведенческата терапия познавателните процеси оказват влияние върху поведението и въздействието върху тях води до подмяна на чувствата, мислите и поведенческото реагиране. При поведенческото направление лечението включва подробен анализ на поведението, което трябва да се промени, избор на лечебен метод и план за прослушване на постигнатите цели. Техниките, които използва поведенческият специалист са контрол на гнева, умение за себеутвърждаване, наводняване, когнитивно преустройстов и др. Наводняване- техника, с която непрекъснато усилваме дразнителя , но винаги заставаме след него- при фобиите – доминация на предишни мисли в  съзнанието на човека. Терапевтичните стратегии се определят индивидуално  в зависимост от проблема, очакванията и нуждите на пациента. 

Поведенческите хипотези включват:
  1.  Проблемът на пациента се разглежда като нарушения в мислите, чувствата и поведението, които са причинно свързани с предхождащи събития 
  2.  Проблемът на пациентасе разглежда като резултат от подкрепящите събития на определено поведение- функционален и нефункционален
  3.  Проблемът на пациента се разглежда като резултат от дисфункционален познавателен процес и поведенчески дефицит. Начинът, по който мислим за света отразява нашите когнитивни познания/ добро – зло и т.н./ Да страдаме срадаме заради предишни вярвания- например старите моми
  4.  Състоянието може да се повлияе от прилагането на определена когнитивно – поведенческа техника. 

   Четвъртото направление е био- психо – социално направление – според него психичните болести са мрежа от биологични , психологически и социални предпоставки. За отправна позиция трябва да имаме потребностите на пациента, за да помагаме, а не да пречим.


Оптималното функциониране на личността има реалност като състояние на психологично благополучие. Последното се преживява под формата на тотална когнитивно-афективна оценка на установените връзки между индивида и средата. То е глобално негово състояние вид следствие от цялостния му жизнен път и постижения. 
„Когнитивно-афективна оценка” = познавателно, емоционално-чувствена оценка 

В специализираната литература индикаторите на психологичното благополучие се разглеждат не еднозначно в детайлите, но винаги като комплексен феномен по същество:
  • то изразява удовлетвореността от различни сфери на живота, преобладаването на положителни преживявания и липсата на психологичен стрес
  • то е комплексно съотношение между положителни и отрицателни емоции, с усещане на задоволство от живота
  • то е някаква комбинация между положително приемане на себе си и липсата на тревожност или депресия
  • благополучието е комплексно състояние на позитивно психологично функциониране, включващо няколко индикатора:

- Приемане на себе си – централна характеристика на ефективното функциониране отразяваща положителна нагласа към себе си и чувство за себеуважение (Вярвай в себе си!) /Как се изгражда вярата в себе си? – да погледнем модела на Карен Хорни и екзистенциалната психотерапия 
- Положителни отношения с другите – свързани с емпатия, привързаност, близки връзки и топли отношения 
„емпатия” – отражение на другия човек като в огледало, енергийно битуване, без да губиш своя Аз; може да помога само този, който вече е помогнал на себе си; 
Рефлексивно слушане /с отражение/ 
Автономия – притежаване на вътрешни критерии за оценка и способност за придържане към тях. Свързана е с вътрешния локус на контрола 
„локус” – локализация, място на контрола 
Хора с вътрешен локус на контрола „Аз съм господаря, и зависи от мен”, „Неуспехът е крачка по пътя към успеха”
Хора с външен локус на контрола – обратното 
- Категорията „свобода” има смисъл само когато е свързана с понятието отговорност; а отговорността е характеристика на автономията.
    Контрол над средата – свързан е с уменията за манипулирането й
   Наличие на дългосрочни жизнени цели – отразява нагласата, че случващото се сега има своя дългосрочен смисъл
Пабло Куельо, интервю „ Човек не трябва да има планове в живота си, трябва да има цели. За съжаление аз го разбрах твърде късно.”
- Стремеж към личностен растеж – отразява възможността за цялостно развитие на личния потенциал, така че човек все да израства.
„личностен растеж” – способността на съответния човек да дава отговор на въпроса „Кой съм аз?”
Кое пречи на личностния растеж? – страха, инерцията, предразсъдъците, погрешното възпитание и образование.

Така откроените аспекти на психологичното благополучие имат поне две големи предимства: 
  1. Изразяват достатъчно пълно съдържанието на феномена „оптимално функциониране” 
  2. Показват реалната възможност за индивидуална регулация на поведението


Има основание да се приеме, че те са реалните характеристики на личностната адаптация към средата. Емпиричните изследвания върху индикаторите на психичното благополучие представляват следните тези: 
  1. Адаптацията на индивида към средата зависи от съответствието между неговата мотивация и възможностите за удовлетворяването й. Условията на обкръжението обаче не предоставят пълни възможности за постигане на благополучие. Затова реално адаптацията е частична. 
  2. Установяването на личен контрол /вътрешен локус/ върху хода на събитията има положителен ефект и огромно психологично значение в живота на човека. 
  3. Автономията в най-висока степен съдейства на личността за разгръщане на потенциала й.
  4. Наличието на жизнени цели е стабилна предпоставка за реализация от своя страна свързана с положителни емоционални състояния. Преследването на дългосрочни цели има ролята на център /организиращ принцип/, който помага на човек да осъзнава постиженията си в единно цяло и така да придава смисъл на живота си. 
  5. Важността на личностния растеж в структурата на автономията произтича от вродената потребност за себереализация и постоянно нарастване на компетентността.
  6. Убедителни доказателства за централната роля на автономността в психичната организация на личността се получават при изследване на индивиди, претърпели остри душевни травми, като загуба на близък, унищожение на дома, разрушителни природни или социални бедствия. След такива въздействия хората насочват реакциите си към търсене и възстановяване на чувството за сигурност и защитеност. Обичайно фокусът е около 3 основни проблема:

  • намиране на някакъв смисъл в събитието чрез установяване на връзка между случилото се и личната биография /човек може повече отколкото си мисли, че може/ 
  • търсене на пътища за възстановяване и стабилизиране на личния контрол върху средата 
  • запазване или укрепване на себеуважението и на положителното възприемане на себе си.


Всички посочени резултати от изследванията подкрепят тезата , че откроените индикатори 
/на автономията/ са от фундаментално значение за пълноценното функциониране на личността. Ако тя не ги консумира, изпада в състояние на изключване от саморегулацията на поведението си. Не може да развива поведенческия си репертоар свободно, нито да влага ресурси в преследването на целите си, още по-малко да бъде ефективна за себе  си и околните. Става ясна и правомерната употреба на понятията цялостна, частична и непълна адаптация, както и липсата на адаптация. 

Последното състояние цялостно подчинява действията на индивида на външни фактори – нормативни изисквания и ограничения, стереотипно поведение, конформизъм, просто спазване на технология. При тези условия съхраняването и оставането на човека в средата е възможно само чрез нагаждане към даденостите. Индивидуалната регулация на поведението дори може да се осъществява, да се насочва към посрещане на външните натоварвания. Личността няма шанс да функционира оптимално и да преживява благополучие. Тя е в състояние на дезадаптация. 
Юнг – Всеки човек, и въобще всичко, се състои от противоборстващи сили /черно-бяло/ 
Вадим Зеланд – „Транссърфинг” 

Начин да се адаптираш – методът е лесен, трябва да се включиш в играта, в която да си господар на живота си, и да имаш успешни жизнени стратегии. 
Когато трябва да направиш нещо, спомни си („Помни”) 

Същност
   
  В социалната психология не всяко поведение изглеждащо агресивно в масовите представи се квалифицира като такова. Тук за агресия се приема всяка форма на поведение насочена към друго същество с цел умишлено да го нарани следователно тя е целенасочено и деструктивно поведение. Независимо дали ще се увенчае с успех дадено намерение, ако има зла умисъл то се приема за агресия. В различните общества се правят опити за ограничаване на агресията, защото днес тя се приема в планетарен мащаб за опасен социален феномен. Агресията може да бъде насочена както към другите, така и към себе си. Може и да е социално формирано качество на личността или да е свързана с генотипа. Във всички случаи обаче без целенасоченост не може да се говори за агресия.
Видове:
Съществуват два типа агресия:
- Физическа
- Вербална
От своя страна физическата се разграничава на пряка и косвена. Вербалната също се разграничава на пряка (псувни, заплахи), косвена (интриги, сплетни, клюки, доноси, компромати). Агресията може да бъде непосредствена и опосредствана в зависимост от някои характеристики на ситуацията.
Агресията може да бъде още: 
Провокирана от страх
В резултат на раздразнение
В защита на притежанията
Свързана с пола
Междуполова
В резултат на конкуренция
Родителска/учителска
В следствие на неблагоприятни събития
Като себедоказване – вид самоподкрепление, източник на гордост

Модели за обяснение на агресията

   По настоящем съществуват 4 основни модела, считани за еднакво надеждни при анализа на феномена.
1. Биологичен (психоаналитичен)
Концептуализира се от Зигмунд Фройд. Агресията е атрибутивен (иманентен – вътрешно присъщ) феномен на човешката екзистенция. Тя се проявява в два основни аспекта:
- В сексуалното поведение;
- Самостоятелно под формата на автоагресия.
Агресията е вродена. Човек е така устроен, че непрекъснато да руши и саморазрушава. Под действието на двете групи основни инстинкти поетично назовани с имената на древногръцките богове Ерос и Танатос. Щом агресията е вродена тя е неуправляема. Свръх-Азът е онзи, който може да я контролира, но невинаги и не изцяло => човекът е осъден да бъде агресивен.
2. Етологичен (етология – наука за животните).
Създаден е от австрийски учен етолог Конрад Лоренц (книга – Соломоновият пръстен). В поведението на животните има елементи на агресивност, но те са свързани с инстинкта за съхранение. По аналогия и у човека агресията е вродена, но за разлика от човека животното „знае” кога да спре. Няма по-агресивно същество от човека, защото единствен той наранява себеподобните си без да има защо. Не е обидно за човека да го наречеш животно, обидно е за животното да го наречеш човек.
3. Мотивационен (психологичен).
Създаден е от двама социални психолози Дж. Долард и Х.Милър и се олицетворява от хипотезата „фрустрация (пречка по пътя на целта) – агресия”. Агресията е в следствие на фрустрацията, тоест ефект от прекратяването на някакво целенасочено действие. Всяка фрустрация води до агресия => агресията не е вродена, а психологическа. Прекъсването на действието поражда недоволство, което отключва агресивния акт. 
В последствие хипотезата се променя:
Не всяка фрустрация води до агресия, защото между фрустрацията и агресията има междинно звено, от което зависи изхода на ситуацията). Междинното звено е гневът. Само от контролът зависи дали ще му се отдадем или не. 
4. Инструментален
Агресията е нито вродена, нито психологическа (психическа). Тя просто се научава както всяко друго поведение. Всеки човек има различен потенциал да научи определени форми на агресия. Той зависи от хормоналните и физически характеристики. Особеностите на темперамента и най-вече от посоката на ценностните ориентации. В социалното пространство съществуват няколко типа въздействия с особено значение за научаване на агресивни модели, могат да се окажат в 3 посоки:
- Влияние в семейството. Доказано е, че дете, което е малтретирано в своето семейство от родителите си по-късно, създавайки свое семейство е много по-склонно по същия начин да малтретира собствените си деца.
- Субкултурни (култура в културата – малки групи - секти) влияния.
- Влияние на масмедийното пространство.

Многообразие

                       В параметрите на човешкото общуване могат да бъдат следните основни социално-психологически явления:
-                     Социализация
-                     Адаптация
-                     Конформизъм
-                     Агресия
-                     Конфликти
-                     Социални групи (формални/неформални групи; група - членовете трябва да са идентифицируеми. Социално-психологичен климат – всяка група има душа).
-                     Социални роли (всички проекции на Аз-а)
-                     Социални нагласи (атитюд, установка)
-                     Предразсъдъци и дискриминационно поведение
-                     Слухово поведение и слухове
-                     Социални дейности
-                     Образци и норми на поведение (еталони)
-                     Емоционална интелигентност
-                     Социална компетентност
-                     Психологично благополучие
-                     Доверие

Спецификата на тези явления следва да се разбира като степен на социална детерминираност (предопределен, обусловен) на процесите и взаимоотношенията, осъществявани на различни равнища като непрекъснат дебат между човека и ситуацията.
При анализът им е нужно да се избягва както излишната психологизация, така и грубата социологизация – подходи, които тушират тяхната същност. Като предмет на осмисляне те са изключително многостранни и се проявяват с различна степен на сложност. Въпреки многообразието явленията могат да се обединят като проявления в 3 големи групи:
Ø    Явления, свързани с груповия живот и дейности: цели, организационна структура, динамика на групите, особености на оценъчните съждение, процеси на лидерство и аутсайдерство, лостове за стимулиране и налагане на подчинение.
С тази проблематика се занимават психологията на малките групи и груповата динамика.
Ø    Явления, свързани с личността и нейните диспозиции (насоченост): същност и структура на личността, равнища на взаимоотношенията, посока на ценностните ориентации, периметър на социалните роли, механизми за възприемане и разбиране между хората, стратегии за разрешаване на проблеми или конфликти.
С тази проблематика се занимават социалната психология на личността и конфликтологията.
Ø    Явления, свързани с масовите процеси: социално-психологични особености на масата и тълпата, национални особености на нравите, традициите и ритуалите, поведение в екстремални или панически ситуации, механизми на подражание, внушение и психологична „зараза”.
С тази проблематика се занимават психология на масовото поведение и народопсихологията. Въпреки многообразието основният източник за тяхното възникване е един и същ – сферите на човешкото общуване.

Тенденции в проявленията.

Една от основните задачи на социалната психология е да разкрива устойчивостта, известната повторяемост на явленията на равнище личност, малка и голяма група, общност, маса, тълпа. Разкриването на тези връзки дава основание за извеждането на някои тенденции, които психологическата наука приема за общовалидни в общи случаи (по правило)

  • Внушението

Като социално психологически механизъм е широко разпространено в обществения живот. Установено е, че степента на внушаемост нараства правопропорционално в зависимост от броя на членовете от дадено мнозинство от хора. Счита се, че степента на внушаемост у жените е по-висока, отколкото при мъжете. А степента на внушаемост у подрастващите е по-висока отколкото в зрелите индивиди.
  • Конформизъм

Като социалнопсихологически феномен е широко разпространен в груповите взаимодействия на всички равнища. Явлението отразява промяната в мнението и поведението на отделния индивид под натиска на групата. Проявленията му зависят от възрастта, професионалния бранш, броя членове в групата и експертността на включените в нея членове.
  • Възприемането и разбирането между хората

Зависи от възрастта, пола, професионалния бранш, образователното равнище и насочеността на интересите. Във всяка ситуация на комуникативно взаимодействие действат множество психологични механизми и ефекти, от които зависи ефективността на перцептивния процес.
Динамиката на общественото мнение и настроение, тяхната гъвкавост, изразителност показват устойчив характер.На разбирането между хората се отразяват някои характеристики на личността от общо психологичен порядък. Тук от особено значение е темперамента.
Всички психични процеси, свойства и състояния на личността търпят изменения в зависимост от това дали човек живее и работи изолиран или си взаимодейства с другите в условията на различни групи.
Социалната психология се обособява като самостоятелна дисциплина в началото на ХХ век. От нея произлизат политическата психология, психологията на групите. Впоследствие започва да се прави разлика между организираните и неорганизираните групи: тълпата е неорганизирана група, една фирма е организирана група. Като отделна област се формира психологията на тълпите и съвсем отделно се изследва  психологията на организираните социални групи. Така възниква организационната психология, като дериват на социалната психология. Психологията на общуването също се обособява като самостоятелна област.

  1. Ролева теория – тя е създадена през 70те години на ХХ век и е основана на театралната метафора. Според тази теория в живота хората изпълняват роли. През своя живот индивидите участват в групи, те са членове на различни групи, а всяка група е съвкупност от роли, които трябва да се изпълняват, т.е. има съвкупност от предварително зададени или определени функции, които индивидите трябва да изпълняват. Ролите в групата са съпроводени с определени очаквания. Съобразно очакванията се определят и т.нар. норми. Ако дадена роля не се изпълнява съгласно очакванията, т.е. съгласно нормите, следват т.нар. групови санкции.
Съгласно ролевата теория хората по принцип са конформисти и обикновено се съгласяват да изпълняват ролите.
Ролята определя не само поведението на човека, но и неговите нагласи и вярвания. С промяната на ролята се променят и нагласите на хората.

2. Теория за подкреплението – тази теория се базира на допускането, че социалното поведение на хората зависи от външните събития или от външни стимули.
Основното в тази теория е терминът „подкрепление”. Съгласно тази теория при периодично повтаряне на действието на външните стимули се подкрепя определен вид поведение.
Пример: Ако един стимул е съпроводен с положително подкрепление, то реакцията се затвърждава и впоследствие поведението се повтаря и обратното.

3. Близка до теорията за подкреплението е теорията за социалното учене. Съгласно тази теория човек учи, в това число той научава и модели на поведение, посредством прилагане на подкреплението. Според тази теория подкреплението е механизъм за усвояване на поведение, но се допуска, че хората, индивидите, могат да усвояват модели на поведение и чрез имитация. Т.е. не е необходимо непременно да участваме, за да реагираме, а е достатъчно само да наблюдаваме даден модел на поведение и да си правим изводи дали да го прилагаме или не.

4. Теория за социалната размяна – тази теория също използва подкреплението, но чрез него обяснява взаимодействието между индивидите. Теорията допуска, че индивидите са хедонистични и този хедонизъм е валиден и по отношение на взаимодействието между тях. Общуването между индивидите може да се представи като процес на размяна (разменят се действие-резултат), резултатите от която се оценяват от индивидите като полезни или вредни за тях. Ако преценката е, че резултатите са полезни, взаимодействието се закрепя и продължава, а ако преценката е с отрицателен знак, взаимодействието се прекратява.
Основен в тази теория е въпросът за справедливостта. При общуването си, ако човек усети, че е налице несправедливост в отношенията, той се стреми да я елиминира.

5. Когнитивна теория – според когнитивната теория формулата S- R не може да е така директна, защото външният стимул винаги се пречупва през определена ментална активност, през паметта, мисленето, възприятието, през когнитивната структура на индивида. Всеки един индивид носи в себе си точно определена когнитивна структура, има различни познания, ценности, спомени и т.н.
Стимулът може да е един и същ, но на базата на различните когнитивни структури, този стимул се възприема по различен начин от индивидите.
Когнитивни структури и схеми – те съществуват в нашето съзнание и представляват определени форми, през които се пречупва информацията, постъпваща от външния свят.
Когнитивна консистентност – това е познавателната непротиворечивост. Съгласно принципа на когнитивната консистентност хората, в своето поведение, постъпват така, че техните мисли, чувства и разсъждения да са консистентни, да са непротиворечиви и последователни. Ако е налице някакво противоречие, индивидите се стремят да го елиминират или да стигнат до съответствие.
Пример: Лицето Х има силно изразена неприязън към наркотиците, оказва се обаче, че неговият приятел или приятелка употребяват наркотици. Налиже е противоречие между положителните чувства към приятеля и отрицателното отношение към неговото поведение. Съгласно принципите на когнитивната консистентност, лицето  Х трябва да приведе в съответствие тези две противоречащи си когниции – или да елиминира първата, или втората.

6. Теория за символическия интеракционизъм – в основата на тази теория са когнитивните процеси. Според нея хората общуват успешно помежду си, ако боравят с идентични символи, ако приписват еднакво значение на обектите. За хората е важно не какво е обективното значение на техните постъпки, а как тълкуват те взаимно своите постъпки.

Етикети

3. Фройд (1) агнозии (1) аминокиселини (1) Апкинсън и Шайфри (1) Апраксия (1) ацетилхолин (1) базална (1) безусловен рефлекс (1) биогенни амини (1) болка (1) Бричман (1) Варолиев мост (2) вестибуларeн апарат (1) Вилхем (1) Во и Норман (1) Вунт (1) Възбудимост (1) ганглии (1) Гещалт (1) гируси (1) гръбнак (2) гръбначен стълб (2) дендритнити (1) Ейбрахам (1) Екзистенлист (1) експериментална ретроспекция (1) емпирични предложения (1) епиталамус (1) Инсайт (1) Интелектуален акт (1) КАРЕН (1) картата на Бродман (1) Крейк и Локхарг (1) латентно заучаване (1) мазолесто тяло (1) Маслоу (1) медиатор (1) междина променлива (1) метаталамус (1) мислене (1) молярен бихейвиоризъм (1) невиобихейвиоризъм (1) неврон (1) невропептиди (1) Нелсън и Коумън (1) нервната клетка (1) Области на персонологията (1) око (1) операционализъм (1) парасимпатикусова (1) персонология (1) пирамидни възвишения (1) подкрепа (1) познавателна карта (1) потребността (1) практицизъм (1) Проводимост (1) Проводната функция (1) проприорецептор (1) психологически речник (30) психология (4) Рефлексната функция (1) Речник по психология (30) САМОУВАЖЕНИЕ (1) Сеченов (1) сиво и бяло (1) симпатикусова (1) синапс (1) синаптична цепка (1) соматична нервна система (1) стимул-реакция (1) страх (1) сулкуси (1) таламуси (1) температурен усет (1) Теория за рефлекса (1) Тулвинг (1) усет (1) условен рефлекс (1) Ухо (1) ФИ-феномен (1) функционална психология (2) хипоталамус (1) ХОРНИ (1) Хуманистична теория (1) целеполагане (1) черепно-мозъчни нерви (1) Четирихълмие (1) Dictionary of Psychology (30) Maslow (1) mirnf.fhrs (3) re4nik po psixologia (30) Skinner (1) SOR (1) video (6) William James (1)

Admin is a participant in the Amazon EU Associates Programme, an affiliate advertising programme designed to provide a means for sites to earn advertising fees by advertising and linking to Amazon.co.uk
Яндекс.Метрика
Предоставено от Blogger.