Психологическа природа на мотивите

 Вариативност на определенията.

   Еднозначно дефиниране на феномена мотив – няма.Етиологията на думата идва от латински „moveo” и означава – бутам, тикам, тласкам, тегля, дърпам и т.н. ( с тази дума се назовавала пръчката , с която са тикали инатливите животни). Точно около това значение се синхронизират в схващанията си повечето психолози: 

Мотивът е пихологичен феномен, трансформиращ се в подбуда към нещо, т.е. пряка движеща сила на действие

    Друг тип определения го дефинират от гледна точка на мястото му в структурата на личността. Така действащите за даден човек мотиви се разбират като черти на неговия характер, само че в неговия генезис. Акцентът тук е върху взаимоотношенията на мотивите с личностните структури, определящи светогледната позиция, посоката на ценностните ориентации, жизненият смисъл и основната поведенческа стратегия.

    Трети тип определения фокусират вниманието върху разкриването на връзката с потребностите. Дефинира се, че мотивите са подбуди за извършване на някакво действие, поради необходимостта от задоволяване на определени потребности.

   В синтез всяко определение на феномена мотив се подчинява на изходните методологични принципи, защитавани от школата към която принадлежи автора. Някои свеждат мотива до несъзнави импулси и влечения, др. Го наричат фактор за поддържане на активността , за трети е състояние на готовност на организма, влияещо в/у започването, поддържането и прекратяването на даден тип поведение. Въпреки различията в дефинирането на мотива, всички определения имат съгласие по 2 осовни пункта:

1. че мотивът е подбуда( вътрешна или външна) към действие;
2.  че е непосредствено свързан с потребностите.

Обяснителен модел на генезиса и формирането на мотивите

   Приема се, че потребността възниква при срещата на човека с външния предмет , способен да удовлетвори породилото се у него състояние. При тази среща, то се опредметява , т.е. превръща се в потребност , а външният предмет станал причина за опредметяването се сдобива с подбудителна функция, т.е. превръща се в мотив.- например веднага след раждането си детето е зависимо от своите вътрешни състояния. В началото то „комуникира” със света под натиска на вътрешните си неврофизиологични импулси. Затова срещата с външните обекти , които ще опредметят потребностните му състояния стават по механизма отвътре – навън. То няма да протегне ръка към шишето с мляко , даже то да е пред очите му , за да удовлетвори нуждата си от храна , ако преди това същото потребностно състояние не е опредметяване чрез подобен акт , извършван с подобен външен предмет.

   С течение на времето детето разширява опита си , възможностите му за установяване на връзки със средата нарастват. В психиката му се запечатва образи на предмети , фиксират се психични състояния , които са били предизвикани при срещата му с тези предмети. При по – нататъшната си поява, състоянията се възобновяват . Ако психологическите състояния , възникнали при срещите с даден обект са положителен стимул то между тях и предмета се създава устойчива връзка. По нататък те се осъзнават вече не просто като състояния , т.е. нужда от същия този предмет . Така започва да действа механизма отвън – навътре.

    В хода на онтогенезиса , процесът на формиране на мотивите по механизма отвън – навътре се разширява. Постепенно като че ли те заживяват свой живот; някак си еманципират , отделят се от своите първоизточници. Вече не само срещата с външния предмет може да подбуди и насочи постъпката , но и самата представа, мисъл или идея, свързани с него( като го няма, мога и да си го създам).

Постепенно осъзнавани и съхранявани в психиката , мотивите се обособяват в относително автономна мотивационна сфера. В решаваща степен , обаче няма статична структура. Тя трябва да има динамична и винаги йерархизирана структура. В нея е естествено да настъпват промени чрез разместване на равнищата й – в зависимост от насочеността на личността и спецификата на нейните житейски епизоди.