Гещалт терапия в сонсултативната психология

   Гещалт терапията е метод основно създаден и популяризиран от Фриц Перлс, който работил в близко сътрудничество с Пол Гудман, Изидор Фром, Р. Хеферлайн и съпругата си Лора Познер. Негови теоретични и идейни основи се явяват психоанализата, гещалтпсихологията, дзен-будизма и даоизма. Независимо от това тя не е еклектикас, а цялостен и интегриран метод с оригинални виждания за личността, нейното функциониране, разстройство и пътища за терапевтично повлияване. Сам Пърлс считал гещалттерапията за екзистенциален подход, макар в него да присъстват феноменологични и хуманистични моменти.

Основни положения. 

Перлс

   Водеща идея е представата за човека като единен организъм, съставен от тяло, разум и душа. Организма е всеобхватно цяло, което взаимодейства със средата, стремейки се да поддържа равновесие (хомеостаза). Такова равновесие обаче е невъзможно поради непрекъснатото въздействие на различни фактори, които нарушават баланса. Главната причина за нарушаване на равновесието са потребностите, като осъзнати желания или като несъзнаван дискомфорт. Потребностите възникват спонтанно, но тяхното дълбоко основание е стремежът на организма за самоактуализация: „Всеки човек, всяко растение и всяко животно има една вродена цел – да се реализира”. Воден от тази идея, организмът избира във всеки момент доминираща актуална потребност. Тя се определя като фигура, като всички останали, неактуални стават фон. Пърлз определя реализирането на потребностите като „завършване на гещалт”. При нормално действие човек управлява себе си и средата така, че потребностите, проявени като ясни фигури, се удовлетворяват и гещалтът се завършва. На негово място се появява нова потребност и нов незавършен гещалт. В живота обаче някои гещалти остават непълни. Те като неудовлетворени потребности, неотреагирани чувства или незавършени ситуации преминават от миналото в настоящето, предизвикват душевен смут, неадекватно поведение и правят психическия живот проблематичен. Според Пърлс натрупването на непълни гещалти води до блокиране на самоактуализацията и се явява фактор за патология.

   При удовлетворяване на потребностите организмът взаимодейства със заобикалящата го среда, осъществявайки контакт. Зоната на това взаимодействие се определя като граница на контакта. Тази граница е мястото на „психологическите събития” и там възниква гещалтът. Според ситуацията човек може да я премества навън или навътре в себе си, както и да я заличава. Здравият организъм се движи свободно от пълният контакт до избягването, а проблемният несъзнавано прилага механизми за регулиране границите на контакта, които в повечето случаи са патогенни.

Важно условие за личностен ръст и зрялост на организма е осъзнаването. При липса на осъзнатост организмът действа инстинктивно в опитите си да контролира контакта. Най-честите механизми, водещи до нарушаване границата на контакта са:

• Конфлуенция (сливане) – представлява несъзнавано отъждествяване с нещо или с някой. Сливането заличава (размива) границите на контакта и го препятства. Противоположна на сливането е изолацията.
• Интроекция – невротически механизъм, чрез който индивидът приема норми, начини на поведение и убеждения, които не са негови. При него границата на контакта се премества вътре в организма. Противоположно на интроекцията е отхвърлянето (отричането).
• Проекция – пренасяне във външния свят на неща, с които не може да се съвмести. Границата на контакта се измества навън, у другите. Според Пърлс – три вида проекция: огледална, катарзисна и допълнителна. Противоположна на проекцията е принадлежността.
• Ретрофлексия – патологичен механизъм, който се изразява в две тенденции. Първата е, когато човек прави на себе си нещо, което би желал да направи на друг и втората – когато прави на себе си нещо, което би желал да му направят другите. Границата на контакта е преместена вътре у индивида, разделяйки го на две. При това самият контакт се губи, защото другата страна на практика е игнорирана и заместена с част от себе си.

   Според Пърлз тези механизми са полезни и необходими за временно използване в конкретни ситуации. Когато станат привичен начин на несъзнавано регулиране границата на контакта, те водят до неврози. 

Терапия. 

   Основната цел на гещалттерапията е създаване на човек, способен да живее в контакт с обществото, без да бъде погълнат от него или отстранен, да съзнава ясно границата между себе си и другите. Както се изразява Ф. Пърлс – „да дава кесаревото кесарю и да оставя за себе си своето”.  В терапевтичната концепция осъзнаването е основен момент за интегриране на отстранените части на опита, постигане на идентичност и разбиране на взаимодействието със средата. На осъзнаване подлежат телесните усещания, а също и чувствата и потрбностите, които ако са осъзнавани по-лесно образуват фигури. За разлика от психоанализата, където инсайтът дава отговор на въпроса „Защо?”, в гещалт терапията акцентът е върху „Къде? Какво? Как?”. В този смисъл той е начин да се види връзката между цялостния опит и съставляващите го части.

   Герщалт терапията не вижда необходимост от вртъщане в миналото, защото то само изплува под формата на незавършени гещалти, които трябва да се завършат в самата терапия.

   Съществена страна на терапията е научаването на човек да живее според правилото „тук и сега” и научаване на клиента на отговорност за своите чувства и постъпки. Това е важно условие за преминаване от външна поддръжка към самостоятелност.

Използвани техники. 

   Гещалт терапията е една от най-богатите на техники подходи. Както се изразява Дж. Енрайт – подходящо е всичко, което способства за осъзнаване”, а Латнер твърди, че „вариантите на гещалт терапия са толкова, колкото са гещалт терапевтите. Общото при тези техники е, че предизвикват терапевтична промяна не чрез интроспекции, а чрез действие.

Осъзнаване – сбор от технически похвати, които водят до идентификация на текущите усещания и чувства.

Работа с фантазиите – ефективна, но твърде бавна техника. В терапевтичната ситуация фантазиите служат за:

1.  контакт с нежелани чувства и желания;
2. контакт с отсъстващи значими хора;
3.  безопасно връщане в миналото;
4. изявяване на нови, непознати аспекти на собственото Аз.

Работа със съновиденията – за разлика от Фройд, който счита съновидението за пряк път към несъзнателното, Пърлс го разглежда като начин за интеграция на частите на Аза. В този смисъл всеки образ в съновидението е проекция на собственото Аз на клиента. За разлика от психоанализата в гещалт терапията сънищата не се тълкуват, а се преживяват повторно.

Работа с метафори – основава се на тяхното осъзнаване и определяне на влиянието върху поведението на клиента. Изследва се метафоричният език на самия клиент, защото се счита, че в стремежа за избягване на преживяването на дадено чувство или опит човек представя проблема в замаскиран, символичен вид, т.е. чрез някаква метафора.

Работа с полярностите – гещалтистки подход, който се основава на диалектическото положение, че в организма съществуват интегрирани или не различни, понякога противоположни аспекти. Намирайки се в противоборство те водят до психически проблеми и дезинтеграция на личността, както със себе си така и с обкръжението.

Фрустрация. В гещалт терапията фрустрацията е поведение спрямо клиента, когато неговото е непродуктивно и не съдейства за личностен ръст. Използва се за пресичане манипулациите на клиента с цел избягване от реалността.

Пол Гудман

Амплификация (преувеличаване) – състои се в заставяне на клиента да засили дадено поведение, за да се види резултатът. Използват се следните наини за усилване – повторение, развитие и смяна на модалността.

Работа с езика (речта) – цели промяна на определени езикови конструкти, което да доведе до подобрено себеразбиране и подобряване на контакта със средата при задоволяване на потребностите. На клиента се препоръчва да:

1.  използва „аз” вместо „ние” – това води до увеличаване на собственото пространство и отговорност;
2.  да замени „не мога” с „не искам” и „длъжен” с „предпочитам” – това подобрява осъзнаването на собствените желания;
3.  да замени „защо” с „как” – това позволява да премине от разсъждения към чувства;
4.  да използва сегашно време при изразяване и пр.

Групи за гещалт терапия. 

   Макар че възниква и се обособява като индивидуален метод, гещалт терапията получава най-голямо разпространение като групова форма. Създадените на тази основа групи се отличават от другите по степента на ангажираност на участниците и по теоретичната обосновка на терапевтичните влияния. Докато в повечето форми на групова работа се въвличат и подбуждат към взаимодействие всички членове, то при гещалт терапията, това обикновено е един, който в споразумение с терапевта играе ролята на пациент, а останалите гледат, без да се намесват или коментират. Идеята на Пърлс е, че самоосъзнаване може да се постигне и при наблюдение на чуждото поведение, като наблюдаващият се идентифицира с него. Друг фактор е обстоятелството, че  в групата се получава емоционално заразяване и действие на контактните механизми на полето. Ф. Пърлс казва: „Индивидът не е самодостатъчен, той може да съществува само в средата, от която във всеки момент се явява част. В този смисъл групата се явява естествена социална реалност, в която основните гещалт понятия намират особено проявление

   Груповата форма на гещалт терапия има две основни предимства пред индивидуалната. Едното е свързано с използването на груповите механизми и динамиката на груповия процес за постигане на състояние на зрялост и преодоляване на разстройствата. Другото предимство се състои във възможностите, които предоставя групата за по-ефективно прилагане на специфичните гещалтистки техники.

Клиентцентрирана терапия от К. Роджърс в консултативната психология

   

   Клиентцентрирана терапия е един от основните психотерапевтични подходи, формулиран към 1940 г. от К. Роджърс. Според някои това е най-значителното след Фройд събитие в психотерапията. Първоначално е била наричана недирективна терапия, поради естеството на въздействието, което при Роджърс коренно се отличавало от всички предшестващи. Възниква като отговор на доминиращата психоанализа и предлага различно виждане за естеството на личността, механизмите на разстройство и начините за психологическа помощ.

   Основни положения

   Теоретична основа на клиентцентрираната терапия са принципите на хуманистичната психология, разработени от А. Маслоу, К. Голдщайн, Е. Фром, Дж. Олпорт, възгледи от екзистенциалната философия на Хайдегер, Киркегор и Бубер и феноменологичната теория за личността на К. Роджърс. Те определят основните положения, върху които се изгражда нейната концептуална рамка:

• Обективната действителност не е нещо, което съществува неизменно за всички, а това, което се възприема, интерпретира и преживява от човека в даден момент.
• Човек е добър, рационален и има заложен стремеж към съвършенство.

   Роджърс твърди, че в човека има вроден стремеж да се движи към здраве, социализация, самореализация и автономност. Това определя с общото понятие самоактуализация. 

Основни понятия

   Аз-концепция е общото самовъзприемане на човек. Това е сборът от характеристики, които човек счита, че са му присъщи. Според Роджърс това понятие, освен представата за себе си, включва още и възприемането на отношенията с другите, както и ценностите свързани с тези възприятия. Аз концепцията представлява не само виждането на човек какъв е, но също и това какъв трябва и какъв иска да е. Това е т. н. Аз-идеално – характеристики, които човек би искал да притежава, но все още няма. Аз-концепцията се изгражда през целия живот и е тясно свързана с процеса на социализация. Ефективната Аз-представа се създава при наличие на определени психологически условия, най-важното от които е безусловното положително отношение на родителите.

   Опитът се определя като всичко, което става в организма за дадено време на психологическо ниво. Може да е съзнаван или не. Според Роджърс опитът е не толкова миналото, а и настояще, както и представата за бъдещето. С други думи, опитът е цялата съвкупност от преживявания на собствената реалност и взаимоотношения. 

Същност на терапията

   Според хуманистичната представа „всички психологически трудности са следствие на блокирането на стремежа към самоактуализация”. Същността на терапията е премахване на препятствията пред самоактуализацията и създаване на условия за личностен ръст. Водещ принцип е недирективността, където терапевтът не прави нещо с клиента, а просто е с него или се явява фасилитатор на неговите преживявания. Счита се за неправилно той да поставя цели, тъй като това е намеса в природата на индивида. За това се разчита на вродената интенция на индивида към личностен ръст и психическо здраве, която трябва да се подкрепя чрез създаване на подходящи психологически условия. Тези условия са и основните терапевтични фактори:

• Наличие на терапевтичен контакт.
• Единият човек (клиент) да бъде в състояние на несъответствие.
• Вторият човек да бъде хармоничен и интегриран.
• Безусловно положително отношение към клиента.
• Терапевтът да изпитва емпатично отношение към клиента и да му го предаде.

   Клиентцентрираната терапия възприема субективния свят на клиента, като по-значим от обективната реалност.  Терапията е насочена към клиента, а не към проблема. Затова терапевтът не търси и не формулира проблеми, както и варианти за тяхното разрешаване. Терапията е съсредоточена на емоционалното, а не на интелектуалното начало.

   Основна форма на индивидуалния вариант на клиентцентрираната терапия е терапевтичното интервю. Стандартната му продължителност е час, час и половина, като честотата е една среща седмично. Прилаганите техники са не толкова действия, а по-скоро отношения. 

!!!Клиентът сам избира темата за разговор!!!

   През 1946 г. се поставя началото на ново движение в груповата работа, като алтернатива на съществуващата тогава групова психотерапия. Това били малки дискусионни групи за хора без психическа патология. Поставят качествено нов момент в развитието на психотерапията. В последствие били наречени Т-групи (групи за тренинг в областта на човешките отношения). Основавали се на идеята на К. Левин, че човек ефективно може да се променя, когато се намира в група. С развитието си част от тези групи се насочват към формирането на конкретни навици и умения и включват в методиката си прийоми от други подходи. Друга част еволюира по посока на развитие на самосъзнанието, личностния ръст и автентичност чрез използване на механизмите на груповия процес в контекста на хуманистичната теория на К. Роджърс. Те се обособяват в отделен вид групи, наречени групи за срещи. 

   Според У. Шутц  „среща, това е начин за установяване на отношения между хората, характеризиращи се с откритост, честност, отговорност, самоконтрол и емпатия на принципа тук и сега”. Основа на груповата дейност е общуването. Важно за процеса е поддържането на атмосфера на безопастност и доверителност, за да могат участниците да се саморазкриват. Роджърс свежда до минимум използването на техники и упражнения и поставя акцента на работа върху безусловното положително приемане на всеки един от участниците в групата. 

   Терапевтичните фактори са:

• Саморазкриване – откровено признание за себе си пред съчувстващи слушатели.
• Самоосъзнаване. Когато човек изразява своите мисли и чувства, той получава отговор, реакция или обратна връзка. Това му помага да се види отстрани, което е крачка към самоосъзнаване и промяна в желана посока.
• Отговорност. В груповата ситуация това означава, че клиентите трябва да отговарят за своето поведение в групата и извън нея.
• Внимание към чувствата. Целта е проява и осъзнаване на емоциите. Счита се, че човек не може да действа отговорно, ако не владее чувствата си. Затова интелектуалният инсайт е недостатъчен и трябва да се съчетава с разбиране на собствените чувства и тези на другите.
• Тук и сега – стандартно изискване за почти всички видове групи.

   Прилагани техники и процедури:

• Установяване на контакти – „включване”;
• Анализ на конфликти;
• Анализ на съпротивите;
• Съчувствие и подкрепа.

Поведенческа терапия при психологическото консултиране

   Поведенческа терапия – обособява се в резултат на развитието на бихейвиоризма, като направление в психологията. Негова теоретична основа са ученията и разработките на Павлов, Торндайк, Уотсън, Скинър, Бандура, Уолпе, Айзенк и др. Терминът за пръв път е употребен от Линдсли през 1953 г.

   Централно понятие е поведението, т.е. това, което човек прави. Различават се два вида поведение – открито, което може да се наблюдава, и скрито, за което се узнава от откритото (мисли, чувства, желания). Основен начин за идентифициране на скритото поведение е вербалният, а също ЕКГ, ЕЕГ, пулс и др. измервания на физиологичните реакции. 

   Поведенческата терапия може да се представи със схематичния модел А-В-С, където А (antecedents) са предшестващите събития-стимули, В (behavior) е поведението и С (consequences) са последствията. А и С се явяват поддържащи условия на поведението В. Стимулът определя поведението, като играе отключваща роля за стереотипа. Стимул може да бъде и това, което в миналия опит е сформирано като условен рефлекс. Именно то предизвиква определена реакция в настоящето. Последствията са всички събития в резултат на поведението. Те възникват само ако поведението е реализирано, и влияят върху бъдещите поведения.

   Поведенческата психотерапия изхожда от положението, че голяма част от поведенията се придобиват, съхраняват и изменят по пътя на научаването (приучаването). Същото представлява процес на влияние на външни фактори и се регулира от подкрепления.

   Терапевтичната концепция на основата на бихейвиоризма изхожда от предпоставката, че много от емоционалните и мотивационни прояви на психическите разстройства се явяват научени, поради което подлежат на промяна чрез прилагане на стимули, използване на последствията и система от подкрепления. Общата цел е промяна на поведението, която да доведе до промяна в психическото състояние на клиента.

   Задължителен етап на терапията е поведенческата оценка или проучването на поведението на клиента. Тя цели: първо – уточняване на проблемните области на клиента и второ – определяне на най-подходящите методи за въздействие. Важен момент е точното определяне на „мишената”, т.е. кой стереотип или фрагмент от поведението ще се модифицира. Необходимата информацията се събира по различни начини. Една част се получава в диагностичното интервю. Може да се използва медицинска информация, информация от предишно консултиране, както и данни от наблюдения в естествена или моделирана обстановка. Използват се въпросници за самооценка, психологическо тестуване и ролеви игри. Поведенческата оценка служи за определяне на целите на терапията и по принцип се извършва съвместно с клиента.

   Всяко поведение, включително неадаптивното изпълнява някаква функция. Ако бъде прекратено, в живота на човек се появява вакуум. Обикновено той се запълва с ново поведение, което може да бъде както адаптивно, така и неадаптивно. За да се избегне това терапията трябва да бъде целенасочена и планомерна. Конкретните поведенчески изменения като цели се постигат с конкретни дейности, разположени във времето. При това планът трябва да съдържа това, което клиентът трябва да прави, а не какво не трябва да прави. Модификацията на поведението преследва две цели: усилване и отслабване на определено поведение. Ако целта се свързва с отслабване може да се преследва по два начина – пряко, чрез атакуване с цел намаляване и косвено, чрез увеличаване на противоположното поведение, а може и чрез съчетаване на двете.

 Необходимо е установяване на добро терапевтично отношение. Активната съпричастност на клиента и собствените му усилия са необходимо условие за успех. Той следва да бъде подготвен. Това става с разясняване на метода и свързване на представения проблем с поведенческо тълкуване. Целта е не само разясняване, но и укрепване на вярата във възможностите на терапията и разрешимостта на проблема. Освен това се определят отговорностите и ангажиментите. Много често се подписва договор.

   Продължителността на терапията не е определена теоретично и методически, и зависи от конкретния човек, проблем, виждане на терапевта и условията на контракта. По време на терапията може да се прави оценка на напредъка, които резултати да послужат за корекция или да потвърдят правилността на действията на терапевта. Процесът завършва с обобщение, проверка на резултата и окуражаване за бъдещето.

Използвани методи. 

   Системна десензитация. Основава се на принципа на реципрочното задържане. Според него страхът може да бъде подтиснат, ако се замени с активност, която е противоположна. Клиентът се поставя в ситуации, които предизвикват страх и тревога, успоредно с преживяване на противоположни чувства на спокойствие и комфорт.

   Техники, предизвикващи тревога. Характерно е бързо потапяне на клиента в ситуация на интензивна тревога. Условията за ефект са бързо, силно и продължително излагане на стресора.

• Наводнение (flooding) – техника, при която клиентът се сблъсква със ситуация, предизвикваща страх, и се убеждава, че няма негативни последици.
• Имплозия – наводнение във въображението. Клиентът се поставя изведнъж в максимално стресова ситуация за възможно по-дълго време. Целта е предизвикване на интензивен страх, който да доведе до намаляване на страха в реална ситуация.
• Парадоксална интенция – метод от репертоара на логотерапията. На клиентът се нарежда да прекрати борбата със симптома, а терапевтът го предизвиква и усилва. 
• Предизвикан гняв – методика, при която гневът се използва като заместител на страха.
• Превенция на отговор – техника, подобна на наводнението. Използва се при клиенти с обсесивно-компулсивни разстройства, свързани с ритуализъм в поведението. Клиентът се поставя в ситуация, която предизвиква компулсията. 

  Аверсивни методи. Свързват нежеланото поведение с негативни физически и психически преживявания, за да предизвикат отбягване. Предимствата са в това, че действат при всички хора и че могат да бъдат въвеждани моментално.

   Подкрепления. Това са техники, които използват последствията като средство за закрепване на желаното поведение. Действието им се основава на принципа на оперантното обуславяне. Свързват се с предизвикване на положителни емоции, но има и т. нар. отрицателни подкрепления.

   Техники за намаляване на нежелателното поведение. Също се основават на използване на последствията. Най-често се прилагат при поведения-излишъци, като привличане на внимание, лоша дисциплина, несъобразителност. Включват: погасяване, тайм-аут, глоба, насищане.

Невербални знаци при психологическото консултиране

   Невербалното поведение е важен феномен на общуването, а при психологическото консултиране, което е преди всичко общуване – надежден способ за разбиране на състояния, изразяване на чувства, отношения и оказване на влияние. Изискванията към консултанта са две: да умее да разчита правилно невербалните знаци на клиента и да владее собствената си невербална експресия.

   Очен контакт. Неволево, чрез движението на очните ябълки и особено на зениците, погледът може да изрази широка гама от преживявания и послания. Погледът на консултанта може да окуражава, да показва разбиране и съчувствие. Първо изискване – участниците в процеса да имат възможност да се гледат. Това зависи от позиционирането. Препоръчва се да сядат фронтално или под ъгъл. Втората позиция е по-благоприятна, защото позволява временно отместване на погледа. Препоръчва се, тъй като непрекъснатият втренчен поглед и продължителното фиксиране притесняват клиентите.

   Лицеви изражения. Чрез мимиките се отразява почти всяка мисъл и емоция. В консултативната ситуация те могат да покажат доброжелателност и предразположеност, съпреживявания и оценка на говореното от клиента. Чрез усмивки се показва приемане и одобрение, чрез намръщване – укор или съчувствие. Важно е лицевите изражения да са съответни на това, което споделя клиентът. Така се показва, че е слушан и разбран. В някои случаи консултантът може нарочно да покаже обратни на общоприетите за дадено съдържание мимически изражения. Прави се с цел иронизиране или провокиране, например при работа със съпротиви.

   Пози и телесни движения. Това са начини на невербално влияние, които имат голямо значение при консултирането. Повечето са вродени, извършват се неволево и се разбират интуитивно. Други са културно заучени в самата социализация. Има някои установени и сравнително категорични изисквания:

• Ръкуването да е сърдечно, умерено по сила и продължителност. Следва да се избягва подаването на отпусната ръка („умряла риба”) или силното стискане на пръстите („менгеме”).
• Тялото на консултанта трябва да е леко наклонено напред. Лекото накланяне към клиента показва интерес.
• Да се избягват жестове и пози, които показват затвореност и представляват бариери (скръстени ръце и крака), и такива, които показват агресивност (поставяне на ръцете на кръста).
• Използване на жестовете за подсилване влиянието на думите трябва да е овладяно. Например, размахване на пръст с цел акцентиране не се приема добре и по-скоро вреди на отношението.
• Особено внимание заслужават т. нар. Жестове и пози „копия”. Представляват дословно или огледално копиране на това, което характерно прави клиентът. Показват еднаквост, съгласие и приемане.

   Телесен допир. В много ситуации се налага клиентът да бъде окуражен, успокоен или стимулиран. За да има необходимият ефект трябва да се спазват някои изисквания:

• Да бъде кратък – по възможност секунда-две.
• Да бъде непреднамерен. По възможност да се извърши с едно движение от място.
• Да се докосва ръката, челото или рамото.
• Задължително да се има предвид пола на клиента и културните му особености.
• Да бъде контакт (докосване), а не действие. Не се препоръчва бършене на сълзи или галене по главата. 

   Паралингвистични сигнали. Има се предвид онова, което остава от говора, след като се махне смисловото значение на думите: тон, интонации, натъртвания, височина и темп на говорене. Консултантът трябва да се съобразява със следните изисквания:

• Тонът да е съответен на съдържанието на информацията.
• Силното (високо) говорене е по-убедително за внушение и налагане на власт, но може да изплаши клиента.
• Тихото говорене показва доверителност и емпатия.
• Темпът трябва да отговаря на темпа на мислене и говорене на клиента. Иначе се получава смислово разминаване и се затруднява комуникацията.
• При несигурен или плах клиент, с цел емпатия или сближаване, се случва консултантът неволно да изтъни гласа си. Това се дължи на вроденото ни или придобито чувство, което ни кара с детето да се държим по детски, но е неправилно и следва да се контролира.

Разговорни техники при психологическото консултиране

 

 В консултирането се използват почти всички техники на психотерапията, но най-вече вербалните. Много от техниките са привнесени от К. Роджърс.

   1. Информиране. Служи за разширяване кръга на познанията на клиента, формиране на представи, промяна на убеждения, укрепване на Аза и пр. За да бъде информацията източник на позитивно влияние, тя трябва да отговаря на някои изисквания:

• да бъде премерена по обем съгласно изискванията на метода и възможностите на клиента за възприемане;
• да бъде правдива и да отговаря на истината във всеки случай;
• да бъде обективна, да отразява различни гледни точки и позиции;
• да бъде уместна, съобразена с общата цел и моментното състояние на клиента;
• да бъде интересна за клиента;
• да бъде достъпна като език и като съдържание.

   2. Задаване на въпроси (питане). Консултирането е раазговор, а въпросите са средство за неговото поддържане. Два вида въпроси – открити и закрити. Закритите служат за получаване на конкретна информация и предполагат кратки отговори. Отговорът на закрития въпрос затваря темата. Откритите дават възможност на клиента да говори, да изразява чувства. Те задълбочават консултативния контакт.

При постановката на въпросите трябва да се отчитат следните обстоятелства:

• Прекаляването с въпросите превръща интервюто в разпит.
• От значение е ориентацията на въпросите. „Кое?”, „Какво?”, „Къде?” водят до фактология. Въпросите да започват с „Как...?”. „Защо?” може да предизвика защитна реакция. 
• Консултантът не трябва да задава сложни въпроси. Да избягва задаването на няколко въпроса наведнъж. Неетично е задаването на един и същ въпрос с различни формулировки.  Да се избягват въпроси клишета, като „Как си?”.
• В практиката се използват и парадоксални въпроси. Най-честата формулировка е „Защо пък не?”.
• В консултативната беседа намират място и т. нар. емпатични въпроси. Пример за емпатичен въпрос е „От къде намерихте сили да понесете това?”.

   3. Слушане – едно от основните разговорни умения и сигурен начин за влияние на клиента. То не е само чуване, а преди всичко разбиране на казаното и неказаното от него. Основното изискване е слушането да е активно, но не оценъчно. Важно изискване е слушането да е внимателно.

   4. Съветване. В психологическото консултиране не се препоръчва директните съвети и готовите предписания, въпреки, че в повечето случаи клиентът очаква точно това. Когато се искат такива, на въпроса да се отговаря с въпрос. В качеството си на техника съветването трябва да се прилага съобразно някои изисквания:

•  да не се дават съвети без да се искат;
• да се дават алтернативи, в които собственото мнение е една от тях;
•  да се отчита ситуацията на клиента (например влиянието на близките му);
•  да се предупреди клиентът за евентуални трудности и странични ефекти от съвета;
• да не се реагира негативно, ако клиентът не приеме съвета;
• да не се поема отговорност за резултата.  

   5. Успокояване.

•  изрази като „успокой се” и „не се тревожи” не са ефективни. Трябва да се търси причината за тревогата. 
• не бива да се предприема успокояване при всеки емоционален проблем.
• преживяванията имат катарзисно действие и определен смисъл в контекста на помощта и затова не трябва да се прекъсват на всяка цена.
• консултантът не бива да се превръща в емоционална „патерица”, тъй като стимулира зависимост.
• няма универсални успокоителни техники, тъй като всяко преживяване е уникално и субективно.
• с времето клиентите привикват и се десензитират към успокояването, така че то трябва да се прилага при крайна нужда и пестеливо.

   6. Обобщаване и перифразиране – универсални разговорни техники.

 Обобщаването е начин за обединяване на няколко разкъсани и привидно несвързани мисли, чрез извеждане на общата идея. Перифразирането служи за отразяване съдържанието на споделеното от клиента, като му помага да го осмисли и разбере по-добре. Перифразира се основната мисъл на клиента, без да се подменя смисълът на казаното или да се влага ново съдържание.

   7. Повторение – консултантът повтаря буквално и непроменено фразата или изказването на клиента. Въпрос на собствено виждане е дали повторението ще бъде със същата паралингвистика, или ще се направят някакви акценти.

  8. Отразяване на чувства – рефлективна техника. Като огледало терапевтът връща чувството, което клиентът е изказал. Техниката може да се осъществи вербално или невербално.  

   9. Мълчание – два вида: спонтанно и преднамерено. Спонтанното е резултат от отношението между клиент и консултант. Преднамереното е същинската техника и се състои в собствено мълчание на консултанта или каране на клиента да замълчи. Преднамереното мълчание може да се използва като парадоксална техника при работа с твърде мълчалив или съпротивляващ се клиент. 

   10. Конфронтиране. Това е всяка реакция на консултанта, която противоречи на клиента. За да има ефект не трябва да се използва за наказване на клиента. Налага се в случаи, когато начинът на мислене и поведението на клиента правят процеса неефективен или застрашават отношението.

   11. Саморазкриване – целенасочено споделяне на лична информация. Даване на пример от собствения опит. Така се преодоляват по-лесно бариери. Консултантът е жив човек. Прави се при по-трудно податливи клиенти. Тя е сигурна и бързодействаща техника. Ограничения – трябва да е умерено и по възможност по-късно. Чрез него се намалява чувството на вина, че му се оказва помощ. Има два аргумента против – намаляване на харизмата на личността и възможността за натоварване на клиента с проблемите на консултанта. Изисква се да е правдиво, да не се лъже при саморазкриването и да не е в проблемната област на клиента. Дори ако консултантът има сходен проблем не трябва да се занимава с хора, имащи същия проблем. Само ако е решен проблема може. 

   12. Използване на метафори – вербален начин за представяне на нещо. Понякога хората разбират по-добре нещо изказано с метафора, защото се избягва предметната страна и категоричността на нещата и се работи със символната част. Увеличава психическото влияние. Метафората трябва да е хармонична и съответна с личността. Да може да бъде разбрана. Трябва да се познава метафоричното съзнание на самия клиент. Метафората е удобен начин за избягване на конкретни отговори. Пр. „приятел в нужда”.

Интерпретация на резултатите от психологическото консултиране

   Интерпретацията е основно средство за достигане до инсайт, който е условие за позитивно изменение. Използва се в повечето терапевтични школи, поради което може да се нарече универсален метод. В широк смисъл за интерпретация може да се приеме всяко изказване на терапевта с влияние върху клиента. Не се включват случайните или второстепенни коментари, а само целенасочените и умишлени. Интерпретацията представлява представяне по подходящ начин виждането на терапевта за съществени връзки, аспекти на личността и поведението, формирано чрез собствен анализ на интрапсихическия материал, проявен в хода на интервюто. Приема се, че клиентът сам не би могъл да достигне до подобни осъзнавания и изводи.

   Интерпретацията трябва да отговаря на определени изисквания. Преди всичко това е нейната насоченост към несъзнаваното, невидимото и непонятното за клиента, а не към очевидни и ясни неща. Друга особеност на интерпретацията е вероятностният и характер. Това е условие, помагащо на клиента да участва активно в нейното разбиране и така по лесно да стигне до инсайта.  За да бъде интерпретацията полезна тя трябва да предлага обяснения. Всяка значима интерпретация променя отношението на човек към себе си. 

В зависимост от съдържанието интерпретациите са два вида:

1. Съдържателни – интерпретация на това, което клиентът говори. Основна е, защото дава възможност за достигане до причината за проблема.;
2. Процесуални – интерпретация на изказаното и премълчаното от клиента по време на сеанса. Приема се по-остро, защото засяга реалното поведение.

Обект на интерпретация.

   В началните стадии на процеса интерпретациите са по-общи и са насочени към процеса и отношението. В по-късните са по-конкретни и засягат травми, конфликти, хора от обкръжението. Многото интерпретации намаляват активността на клиента.

Време и последователност на интерпретациите.

От съществено значение за успеха на терапията е избора на момент за начало. Тук е важно:

• създаденото отношение на доверие, приемане, липса на страх и предубеждение;
• достатъчност на събрания материал.

Върви се от общото към частното, от видимото към скритото. Клиентът трябва да бъде подготвен емоционално и когнитивно.

Начини и форми на интерпретация.

   Основното изискване е свързано с формулировката. Тя трябва да представя хипотеза, а не извод. Приема се, че по-голям терапевтичен ефект има от интерпретация, в която клиентът е участвал, отколкото от получена наготово. Участието най-често се провокира чрез т.н. „частична интерпретация”, която се започва от терапевта и трябва да се завърши от клиента. Има случаи, когато трябва да се изрази категорично становище. До „авторитетна” интерпретация се прибягва по-рядко, поради голямата съпротива, която предизвиква.

   Друго изискване към интерпретацията е това за лаконичност. Терапевтът трябва да казва толкова, колкото е необходимо за представяне на виждането му, и колкото може да възприеме клиента.

   В недирективните терапии интерпретацията често се представя чрез метафори. Чрез метафорите се намаляват съпротивите, поради избягване на пряк сблъсък с нормативната система на клиента. Може да се използва хумор, при условие, че няма да бъде приет като осмиване или подигравка. Обикновено се налага интерпретацията да бъде повтаряна. Целта е както разбиране, така и закрепване на новото саморазбиране.

Проверка на интерпретацията.

Съществуват три варианта на проверка, като показателни са реакциите на клиента:

1. Съгласие-  Може да означава желание да се избяга от темата, т. е. да е форма на защита. Съгласието може да означава конформизъм, ако интерпретацията не е разбрана.
2. Безразличие - Има мнения, че зад привидното безразличие се крие вътрешна борба, която да е прелюдия към инсайта.
3. Отхвърляне- По принцип това е защитно поведение и е указание за това, че интерпретацията е засегнала важна и значима област. Може да означава и това, че клиентът не е готов да я приеме или че е неуместна.    

Приключване на консултирането

   Консултативният процес приключва след реализирането на договорения брой консултации или постигане на целите.

   Първият фактор, който определя времето на приключване на процеса е необходимата и достатъчна продължителност на консултирането. Времето на приключване на процеса е съответно на продължителността му. Колкото по-дълго във времето е било консултирането, толкова повече време следва да се отдели за приключване. Например ако консултациите са провеждани ежеседмично в продължение на година, на приключването се отделят последните осем седмици.

   Продължителността на консултирането зависи и от това дали са постигнати поставените цели. От една страна пълно постигане на целите е невъзможно, особено що се касае до личностен ръст или невротичност. Но от друга страна, консултирането представлява нереално и неестествено отношение и рано или късно трябва да се прекрати.

Започването на приключването се определя от следните фактори:

• дълбочина и интензивност на процеса.
• теоретична ориентация на консултирането и умения на консултанта;
• потребности и възможности на клиента.

   Тъй като консултирането е съвместна дейност показанията за приключване на консултирането са резултат на виждането на двете страни и съответните отношения – формални и същински. Като основание за приключване могат да служат:

• Постигане на целите; Консултантът и клиентът трябва да са убедени в това, че е направено достатъчно и има положително развитие, или обратно, че не настъпва никакво изменение и състоянието на клиента остава същото;
• Реакция на пренос; Преносът трябва да е отслабнал дотолкова, че отношенията с консултанта да се приближат към реалните.
• Клиентът е научил достатъчно; Става въпрос за това да може да продължи самостоятелно да разбира проблемите си, да ги анализира и да взема сам адекватни решения.

   Независимо как е протекъл процесът, наближаващият край се отразява на поведението на страните. „Продължителните взаимоотношения стимулират зависимост и реакции на пренос. Ако те не са открити и интерпретирани в процеса, създават проблеми накрая.”    Раздялата предизвиква у клиента сложни чувства (възможни са както положителни, така и отрицателни). Те могат да доведат до различни, включително и парадоксални поведения.

Действията на консултанта в завършващата фаза на процеса могат условно да се разделят на психологически и процесуално-практически.

   Психологическите са свързани с преодоляване на емоционалните реакции на клиента и евентуално на своите.

    Процесуалните действия включват:

• Напомняне на клиента, че процесът е към своя край, когато останат няколко сесии;
• Обобщаване на свършеното по време на консултирането, като се започне от изходното състояние през етапите на промяна и се акцентира на сегашното;
• Проверка какво е научил клиентът. Обикновено се пита „Кои са най-важните неща, които ще запомниш от нашата работа?”.
• Ако консултирането е било поведенческо или когнитивно-поведенческо, в последните сесии се правят повторения, с цел затвърждаване.

Към приключването се отнася и собствената равносметка на консултанта за случая. 

Работа със съпротиви(парадоксалното нежелание на клиента да участва в процеса)

    З. Фройд определя съпротивата като безсъзнателно усилие на пациента да потиска изтласкан психически материал, думи и дела, които му пречат да вникне в собственото безсъзнателно.      Счита, че съпротивата трябва да се преодолее с всички достъпни средства за психическо влияние на човека – хипноза, убеждаване, телесен допир.  По-късно З. Фройд и последователите му виждат в съпротивата важен диагностичен и терапевтичен потенциал, поради което тя трябва да се изследва и разбере. От тогава тя се разглежда като едно от ключовите понятия в диагностичните терапии. 

   Днес в психотерапията и консултирането под съпротива се разбира парадоксалното нежелание на клиента да участва в процеса. Парадоксално, защото противоречи на желанието му за подобряване на съсъоянието, поради което сам е потърсил помощта. Не се приема за съпротива поведението на съзнателен отказ. Такава реакция е логична, а не парадоксална.От една страна съпротивата се оценява като пречка на процеса, която трябва да се преодолее.    От друга – съпротивата е свидетелство, че клиентът е въвлечен в процеса. Ако клиентът не се съпротивлява, значи просто отсъства от процеса. 

Причините за съпротивите са различни. Емпирически и теоретично се разделят в няколко групи:

• причини, свързани с неразбиране, неподготвеност и неумение клиентът да участва в подобен род общуване;
• недостатъчна мотивация (напр. при недоброволни пациенти, деца); Може да се дължи на негативизъм към терапията или на нереалистични свръхочаквания.
• личностни особености на клиента (затвореност, необщителност, разглезеност, черногледство);
• недобре изградено терапевтично отношение;
• запазване на невротичното поведение;
• „вторична изгода от боледуването”;
• пренос – изпитване към терапевта на положителни или отрицателни чувства, които са били актуални в миналото към други значими за клиента хора;
• съпротиви в резултат на защити;
• резултат на личностно разстройство или патология;
• съпротиви, които се дължат на Свръх-Аза.

Съпротивите се проявяват в много различни и дори парадоксални форми:

• намаляване времето за консултации; Клиента закъснява за терапията или иска да си тръгне под някакъв предлог.
• нарушаване на комуникацията; Изразява се чрез мълчание, даване на едностранчиви отговори или обратно, чрез много говорене, което е несъдържателно.
• стесняване кръга на темите; Свързва се с несъзнавано желание за избягване осъзнаването на неща, свързани с тревога или влизане в конфликт с моралните представи на клиента.
• „бягство в здравето”; Клиентът внезапно се подобрява, демонстрира психическо благополучие и оптимизъм. Обикновено отрича проблеми или се стреми да ги представи като маловажни.
• отреагиране; Поведение, което е неадекватно на правилата и контрастира с установеното отношение. Спонтанният acting-out може да се изразява в плач, смях, агресия и дори хистериозен припадък.
• манипулативно поведение; Манипулативни са например опитите за съблазняване, изказване на възхищение от терапевта или метода, както и смесването на ролевите отношения.
• изолация на психотерапията от реалния живот; Състои се в разделяне на опита от кабинета и този от живота извън него, където клиентът има други роли и отношения.

Работата със съпротивите се основава на двойнственото им оценяване – като съюзник на терапевта, от една страна и като пречка в процеса, от друга. Няма точно установени начини за работа със съпротивите. В днешните терапии често се прилага следният подход:

1. нарастване (усилване) на съпротивата; Терапевтът създава условия съпротивата да се прояви и засили, главно със собствената си пасивност.
2. насочване на вниманието на клиента и анализ; Целта е клиентът да види разликата между реалното си поведение и договореното. Допуска се умерена конфронтация.

Преодоляването на съпротивите не е задължително особено, когато те са израз на защити. В случаите, когато пречат на комуникацията и застрашават отношението – трябва да се преодолеят възможно най бързо. Това може да стане директно – чрез атакуване на проявите, или индиректно по няколко начина:

• пробив в съпротивата е внезапно и категорично изказване, при което клиентът се оказва неподготвен;
• използване на мълчание – когато клиентът не говори или се отклонява от въпроса;
• ако съпротивата е резултат от недобро създадено отношение, се прилага саморазкриване, емпатия, положително подкрепление, апелиране към сътрудничество и пр.;
• акцент върху положителното – човек не се съпротивлява, когато го хвалят;
• парадоксални намеси; Поощрява се неподчинението на клиента. Човек не може да оказва съпротива, ако му се предписва такава.
• хумор, метафори, изменение на съзнанието, заплаха, тактиката на Фабий, телесен контакт и пр.       

Провеждане на консултативна сесия

   Под консултативна сесия се разбира отделна среща, сеанс или интервю, които консултантът провежда със своя клиент. Според някои автори консултативната сесия има пет етапа:

1. Начало на сесията. Това са първите няколко минути, средно от 5 до 10. Преди всичко трябва да се запита клиентът как е прекарал времето между сесиите. Дали се е случило нещо важно. От самия отговор консултантът се ориентира дали да обърне специално внимание или да подмине казаното. Ако клиентът се опитва дълго време да говори на общи теми, това се приема за съпротива и трябва да се попита дали това има връзка с идването му на консултация. Ако консултантът е установил хипохондрични нагласи, не трябва да се задават въпроси като „Как си?” или „Как е здравето?” Преди същинската работа с проблема задължително се пита за актуални нужди и потребности.
2. Преход към същинската част на сесията. Това е важен момент, който има една основна задача – да свърже съдържанието на предходната сесия с настоящата. Може да се припомни обобщено какво е говорено и докъде е стигнато. Ако е давано нещо за домашна работа се обсъжда. Не се препоръчва преходът да включва интерпретация на нещо, което клиентът е говорил на предната сесия. Такава е ненавременна и увисва неразбрана.
3. Същинска част. Това е най-продължителната и най-важна от гледна точка на целенасочени промени част от сесията, която трае около 40-45 мин. В тази част от консултацията може да се извършват диагностични процедури (интервю или тестиране). Основен похват е разговорът. В краткосрочното проблемно-ориентирано консултиране акцентът на работата се поставя върху промяна на клиента в контекста на отношенията му с обкръжението. В разговор по избрана от клиента или подсказана от консултанта тема се събира информация за него и ситуацията. Темата трябва да е актуална, значима и свързана с оплакването. Възможно е в рамките на едно интервю да се говори по няколко теми, но консултантът винаги трябва да търси общото и повтарящо се. В самия разговор консултантът, използвайки отворени въпроси се стреми да уточни проблема, който е все още предполагаем. Трябва да се ориентира по въпроса кога се е появил и защо клиентът е потърсил помощ тъкмо сега. Важно изискване е внимателното емпатично изслушване и осмисляне на това, което говори, включително и на детайлите в разказа. Не се допускат оценъчни забележки и мнения.
4. Хипотеза. След като е казано достатъчно може да се премине към съставяне на хипотеза. Хипотезата подлежи на проверка. Това става чрез промяна на маниера на задаване на въпроси. Консултантът задава по-конкретни въпроси и изисква по-конкретни отговори. Препоръчва се задълбочаване в детайлите. След като клиентът е готов, хипотезата се изказва вербално чрез интерпретация. За верността на хипотезата се съди по реакцията на клиента.
5. Завършване. Когато останат около 10-15 мин. до края на сесията клиентът се предупреждава. Това се прави с цел от една страна, да се стимулира да каже нещо, за което се е колебал, и от друга, да се подготви за завършване на срещата. Прави се равносметка на свършеното. В рамките на 3-4 изречения се обобщават най-важните моменти на консултацията. Ако проблемът е приключен, се припомня избраното решение и изрично се подчертава, че то е на клиента и от него се очаква сам да го реализира на практика.

 Не се препоръчва веднага да идва нов клиент и двамата да се срещнат на вратата или в приемната.    

Провеждане на първа сесия

На първата среща с клиента се поставят основите на консултативното отношение. 

   Консултантът се ориентира в случая и взема решение за по-нататъшна работа или пренасочване. Задачи:

• да поощри клиента да говори открито по всички въпроси, които го вълнуват;
• запознаване с клиента и сближаване;
• да подготви почвата за следващи срещи;
• да внуши откритост и отговорност на клиента;
• да набележи насоки за следваща работа.

Предразполагане на клиента:

 Влизайки в кабинета на консултанта клиентите изпитват две чувства: страх и надежда. Консултантът трябва да намали страха и да засили надеждата. След задължителното запознаване консултантът трябва да отдели няколко минути за разговор на общи неангажиращи и непровокиращи теми. Това намалява напрежението. Преди това клиентът се настанява удобно седнал. Задължително се пита дали идва сам или някой го праща. Въпреки притеснението клиентът не трябва да се подлага на много успокояване. Това води до последваща пасивност и заучена безпомощност. Истинското намаляване на безпокойството идва със запознаването със самата процедура.

Структуриране на сесията:

   Инициативата е на консултанта. Първият въпрос трябва да бъде открит, неопределен и без тематично насочване (може неочакван). Например: „С какво бихте започнали своя разказ?” Категорично изискване е да не се задават много въпроси и да не се задава нов въпрос, преди клиента да е отговорил на предишния. Не се препоръчва задаването на въпроси с еднозначен отговор, като например: „На колко години сте?” Да не се предприемат принципни успокоявания или предупреждения от рода на „Тук не трябва да се страхувате”, „Тук не трябва да лъжете” и др. подобни. По- правилно е да се внуши на клиента, че консултацията е място, където може да се притеснява, да плаче или да лъже. Напомня се за времето на консултацията с изказвания като: „Ние имаме 1 ч. И съм готов да ви слушам”. На клиента се дава възможност да говори за всичко без да се прекъсва и без да се дават оценки. Не се допуска по никакъв начин клиента да се пита за проблеми. Може да му се предложи сам да избере тема, така без да иска сам ще се насочи към някоя своя проблемна област. Определя се броя на сесиите и цената им. На този етап е невъзможно да се прави диагностика, но клиента се наблюдава. Мимоходом се пита какви лекарства пие, от какви болести е страдал. При видима неадекватност може да се приложи експресна диагностика за нормалност (теста на пиктограмите). Трябва да се следи за признаци на криза (мисълта бяга, говори за нещо, а не присъства, гласът трепери). В тези случаи се действа според методиките за кризисни намеси.

Поведението на консултанта спрямо клиента да е умерено. Да има баланс между сърдечност и професионализъм.

Приключване на сесията:

   На първата сесия се взима т. нар. информирано съгласие на клиента. Осигурява се неговото съгласието за евентуално записване на сеансите. Определя се час и дата за следващата среща. Задължително се завършва оптимистично. Например: „Добре си поговорихме. Вие се оказахте добър събеседник”. 

Определяне на цели и избор на подход при психологическото консултиране

Връзката между цели и подходи не е еднозначна.

Целите се определят като общи и процесуални. 

• Общите цели са свързани с крайния резултат и отразяват изменението на състоянието на клиента. По съдържание могат да бъдат различни.
• Процесуалните цели зависят от спецификата на избрания подход или метод. Различните теории определят свои цели. Психоаналитичната –осъзнаване  на изтласкания в безсъзнателното материал, поведенческата – промяна на неадекватното поведение и научаване на ново, по-ефективно, когнитивната – промяна на мисленето по посока рационалност и пр.

Целите могат да се представят и като:

•  Идеално-негативни – насочени към симптома
•  Идеално-позитивни – насочени към личността.

 Поведенческите и когнитивните направления се свързват с идеално-негативни цели (освобождаване от натрапливост, фобия, мисъл, навик). Екзистенциално-хуманистичните съдържат идеално-позитивни цели (личностен ръст, зрялост, автономност).

Изборът на консултативен подход зависи от поставените цели. 

   Например , ако целта е научаване на нови поведения, подходът следва да бъде бихейвиористичен. Ако целта е свързана с преодоляване на емоционално състояние – когнитивен или екзистенциален и т.н.

   Другият фактор, определящ избора на подход е личността на клиента. Ако при диагностиката са разкрити достатъчно категорично някои личностни особености, то те следва да се отчетат. Например затвореност и необщителност не са благоприятни за реализиране на клиентцентриран подход, интелектуални дефицити – за когнитивен, липса на саморефлексия – за динамичен. Словоохотливост, склонност към репродуциране и фантазиране често са указания за податливост на психоанализа.

   Третият фактор е свързан с теоретичната ориентация, методическата подготовка и жизнената философия на консултанта. Ако той владее един подход, естествено е да насочва дейността в съответствие с неговите изисквания. Привържениците на един подход по принцип са ограничени, тъй като консултативната реалност е много по-богата от всяка теоретична концепция. Ако консултантът владее няколко подхода, неговите възможности се увеличават успоредно с трудностите, свързани с избора на най-подходящ за конкретния случай. 

   Еклектично ориентираните консултанти са най-освободени в търсенето на подходи за въздействие. Техният широк поглед върху личността изключва биологичния или социален редукционизъм и насочва към търсене на проблемите в различни сфери – поведенчески и емоционални аномалии, дефицити в социалните взаимодействия, ценностни отклонения. Това позволява да се формулират общи цели при неясна проблематика и конкретни, ако проблемът е диференциран точно. Основното предимство на систематичния еклектизъм е във възможността да се ползва богатият репертоар от терапевтични методи и техники на цялата терапевтична практика.

   Въпроса за обсъждането на подхода и запознаването на клиента с неговите процесуални подробности е спорен и не докрай изяснен.  

Оценка на проблема

   Определянето и оценката на проблемите е най-трудната част на изследването и изисква отчитането на много фактори и обстоятелства, анализ на различни данни, проява на опит и интуиция. Макар че всеки проблем е уникален  и неповторим в контекста на личността и нейната ситуация постановката на консултативната помощ има някои общи положения.

Как клиентът представя проблема. Обикновено под формата на оплакване. Има няколко типа оплаквания: 

• неразбираемо оплакване – клиентът извежда на преден план несъществени, повърхностни проблеми, които не могат да бъдат основание за психологическа помощ;
• съставно оплакване – изрежда няколко еднакво значими проблема; 
• оплакване със скрито съдържание – зад представения проблем стои друг, който е действителният;
• хитро оплакване – също е оплакване със скрито съдържание, като целта е да се заблуди консултантът и да се получи помощ в постигане на користна цел (напр. психо-соматичните оплаквания с цел промяна на отношения в семейството).

   В интерес на връзката е да се приеме оплакването като сериозно, независимо от неговата несъстоятелност и манипулативност.

   Консултантът трябва да се опита да внуши, че проблемът е нормално явление дори когато е свързан с мъчителни изживявания. Няма човек без проблем. Осъзнаването на това е първата и най-важна крачка към решаването. 

  При оценката трябва да се има предвид, че хората са склонни да изместват проблема към видими и управляеми области. Това е психологическа защита, резултат на желанието за контрол, която може сериозно да подведе оценката.

   Всеки един проблем се дължи на уникално съчетание на мисли, чувства и постъпки. Хората са склонни да търсят причината за своите проблеми във външните фактори, а не в собствения дефект. Стандартно консултативно положение е, че външните събития са следствие на вътрешни причини, а не обратното, както мислят повечето хора. Трябва да се се внимава да не се изпада в крайности /да се вижда проблем само в човека или само извън него/. 

   Проблем и симптом са две понятия, които се отнасят помежду си като причина и следствие. Установено е, че клиентите представят като проблем обикновено симптома. Често объркването на причина и следствие прави проблема нерешим.

   Проблемите рядко се еднозначни. Клиентът казва доминиращото в момента, но трябва да се търси зад него какво стои и колко проблема са. Ако не се намери базисния проблем се решава това, което е казал клиентът и постепенно се стига до главното. 

   Всеки един проблем дори внезапен има своя история – възникване, развитие, обостряне, заглъхване. В тази история влиза и опита на човек да се справи с него сам или с чужда помощ. При оценката от значение е да се разбере как човек се е справял с проблемите, каква активност е проявявал, как е реагирал на оказаната му помощ. Това помага при избора на подход. 

   Важен елемент от оценката е вербализирането на проблема. Една от особеностите на проблемите е, че те се чувстват, но трудно се вербализират. Вербализацията придава конкретност на неподредените мисли, фантазии, страхове и ги прави да изглеждат като решими проблеми. 

Оценката на проблема рядко бива точна и окончателна. Първоначално това е само една хипотеза. Консултантът трябва да я провери. За проверка се използва реакцията на клиента:

• съгласие – да се внимава да не е от конформизъм;
• безразличие – контрахипотеза, към която не може да бъде безразличен;
• отричане („горещ протест”) – почти сигурно е, че консултантът се е доближил до корените на проблема.

При оценка на проблема се отчитат и възрастови и полови дадености.   

Оценка на клиента

   Всяка консултативна и терапевтична намеса трябва да съдържа диагностичен елемент. Психодиагностиката има две страни – психологическа и психопатологическа. Реализира се в ранните стадии на процеса и започва с изследване историята на клиента (пол, възраст, етнос, образование, трудов и социален статус, особености, свързани със семейството, минали проблеми и събития, увлечения и пр.). Основен източник на данни е споделената от клиента информация в диагностичното интервю. Информация може да бъде събирана и от други източници (близки, роднини, приятели, колеги).   

   Диагностичното интервю е съвместна работа на консултанта и клиента реализирана в една или повече срещи. То има терапевтично въздействие и освен част от диагностиката е и част от терапията. Това е разговор с присъединения вече клиент, в който консултантът с подходящи въпроси го насочва към узнаване, осмисляне и преживяване на съществени случки, връзки и отношения в търсене на базисния проблем.

   Начинът на провеждане на интервюто, неговата продължителност и съдържание зависят от теоретичната ориентация на консултанта, от личния му стил и опит. 

Изисквания: 

• Използване на открити въпроси, чиито отговори не са „да” и „не”. В началото на интервюто въпросите са по-общи, а впоследствие са по-конкретни и деликатни;
• Правене на хипотези. Още по време на интервюто консултантът слушайки се опитва да се ориентира в проблема на клиента. Хипотезата, която той гради подлежи на проверка по-нататък в интервюто, чрез задълбочаване на въпросите и чрез собствени интерпретации.
• Изясняване на причините, поради които клиентът се затруднява да отговаря.

Има три групи причини:

1. недостатъчно присъединяване (срам, предубеждения, негативизъм, недоверие);
2. удължено реактивно време (неразбиране на въпроса, антиципация, неумение за вербализиране);
3. психологически защити (поради твърде бързото придвижване към проблема или засягане на Аза).

• Коментари и оценки. Разговора по време на диагностичното интервю невинаги протича гладко. Паузите на мълчание са естествени и не следва да се запълват със съждения, коментари и оценки. През две трети от времето трябва да говори клиентът. 
• Невербално общуване и паралингвистика. Консултантът трябва да умее да ръководи невербалното си поведение и да разчита сигналите от страна на клиента. 
• Акцент на силните страни. Задължително трябва да се обръща достатъчно внимание на позитивните, здрави страни на личността.

   От особено значение за протичане на диагностичното интервю е поведението на консултанта в психологически план. Да не се преувеличава необходимостта от емпатия. Консултантът не трябва да се показва шокиран, оскърбен или твърде много заинтересован, каквото и да чуе в интервюто. Да не се допуска голямо емоционално разстройство от страна на клиента. Плачещият клиент не е успех на интервюто, а по-скоро указание за неговото неправилно водене.

   Голяма част от необходимите за диагностиката данни се получават с помощта на тестове, въпросници, скали. В консултативната практика тестовете помагат за допълване и коригиране на резултатите от интервюто. Тестирането се извършва в началото на процеса или непосредствено след раппорта, но може и след диагностичното интервю. Няма установени правила и изборът на диагностична процедура е въпрос на виждане на консултанта. Използват се най-вече обективни тестове (MMPI, Гийсен тест, личностен тест на Айзенк, 16–факторен личностен въпросник на Кетел и пр.) и проективни тестове (тест на мастилените петна на Роршах, ТАТ, тест  „Нарисувай човек”, цветови тест на Люшер и пр.). Специално внимание се обръща на съобщаване на резултатите на клиента.

   Диагностиката включва и отчитането на странични фактори. Отчита се стабилността на жизнената ситуация и наличието на отвличащи моменти, главно от страна на средата. Ако същите са твърде много и значими, помощта може да се отложи за по-благоприятно време. 

Оценката на клиента завършва с преценка на нуждата от консултиране.

Създаване на консултативно отношение

Основни характеристики на отношението

• Уникалност

Психотерапевтичното отношение е уникално, по-различно от всички други човешки отношения. Уникалността се определя от уникалните личности на консултанта и клиента, както и от уникалността на всяка помагаща ситуация. Тези обстоятелства правят невъзможно изработването на унифициран подход и свеждането на процеса на установяване на отношението до някаква схема от технически похвати. Според Е. Шостъм терапевтът може да владее милиарди ситуации и точно в необходимата да се окаже неподготвен.

• Двойственост

Изразява се в няколко дихотомни двойки:

1. лично-служебно (интимно-професионално);
2. субективно обективно;
3. емоционално-рационално;
4. спонтанно-преднамерено;
5. равнопоставено-доминирано.

• Емпатичност

   Отношението е във висша степен емпатично. Емпатията е технически определен фактор на промяна и неизменно, задължително и характеризиращо отношенията между клиент и терапевт условие. Емпатията има динамика в хода на процеса, като най-силна е в неговия край, а най-необходима – в началото. Счита се, че емпатичните способности са заложени във всеки човек, но могат да се развиват с обучение, житейски и терапевтичен опит.

• Договореност

   На договаряне се поставят и неща като искреност, конфиденциалност, доверителност и взаимна отговорност. Разбирането на тази страна е много важна с оглед на самата помощ. Договореността казва само едно – психологът не е приятел на клиента. Той встъпва в ролята на помощник, който помага клиентът да се справи с проблемите си срещу заплащане.

Други характеристики на консултативното отношение са: интензивност, снизходителност, откровеност, разкрепостеност, автентичност, амбивалентност.

Създаване и поддържане на отношението.

    Възможно е отношението да възникне спонтанно. В повечето случаи, обаче терапевтът полага усилие да присъедини клиента. В този смисъл особено значение имат поздравите, обръщенията, физическите контакти, създаването на подходяща обстановка, дори начинът на обличане. Основна характеристика на поведението трябва да бъде естествеността. За ускоряване създаването и поддържането на терапевтично отношение се прилагат някои вербални техники: отразяване на чувства, мълчание, поддръжка, ободряване и себеразкриване.

   От особено значение за отношението е работата с първоначалните съпротиви. Важно за отношението е да се идентифицира съпротивата и да се установят причините за нея. Особено трудно се преодоляват съпротивите, свързани с преждевременен пренос (положителен или отрицателен). Тук наред с точното идентифициране от значение е да не се получи контрапренос от страна на терапевта.

   Някои действия препятстват създаването на добро терапевтично отношение. Такива са:

1. прекаляване с психологическа терминология и жаргон;
2. даване на оценки, морализаторство, съветване;
3. съобщаване на диагнози и категорични мнения;
4. прекаляване с похвали и окуражавания;
5. поемане на цялата отговорност за процеса и предлагане на готови решения;
6. ранното идентифициране на проблеми и пр

Място на консултирането

 

 Това е помещението, където се осъществява основната част на процеса, или кабинетът на консултанта. Принципното положение е, че кабинетът е място, което обслужва клиента, а не желанието за комфорт на консултанта. Препоръчително е да се намира на удобно място, да не е в близост до медицински заведения, полицейски участъци или военни обекти. Може да има преддверие, в което да се помещава секретар, но да не се използва за чакалня. Кабинета трябва да е уютен, боядисан в меки, пастелни тонове. Осветлението да е индиректно и не много силно. Важна е добрата шумоизолация. Обзавеждането трябва да е пестеливо, да включва най-необходимото: бюро, малка масичка два фотьойла, стол, библиотечен шкаф със специализирана литература. Не се допуска поставянето на предмети, като икони, снимки на собственото семейство или футболен тим. Задължително е наличието на часовник, поставен на видно място. В кабинета задължително трябва да има сейф за съхраняване на документация, файлове и друга конфиденциална информация.  

Позициониране и разстояния.

   Клиентът трябва да бъде посрещнат на средата на стаята, като му се посочи място за сядане. Обикновено се поставя с гръб към вратата и по възможност се ограничава полезрението му върху консултанта. Разстоянието между него и консултанта не трябва да е по-малко от 45 см., (по малко  се счита за навлизане в личното пространство). От друга страна разстоянието трябва да бъде толкова, че да позволява осъществяване на телесен контакт (докосване по ръка, чело или рамо) спонтанно при нужда. Позицията на седене между участниците в процеса може да е фронтална, под ъгъл или успоредна. Днес повечето консултанти предпочитат позиция „леко под ъгъл”. Тя дава възможност всеки да вижда лицето на събеседника си, но при нужда и да отмести поглед, без да е необходимо да отвръща глава настрани. Ако кабинетът позволява, освен фотьойли може да се използват и столове, които са по-удачни при недостиг на време, и дават по-добра възможност за изява на невербални сигнали от страна на клиента. 

Разпределение на времето.

   Въпросът за разпределението на времето има две страни. Едната е разпределението на времето на консултанта между различните дейности, които извършва, другата е разпределение на времето в рамките на консултативната сесия. 

Освен пряката работа с клиентите, консултантът работи върху себе си, обработва тестове, попълва документация, общува с институции и с колеги. С. Немов дава следното разпределение:

• подготовка за консултирането на случаи – 18 ч., 10 %;
• работа с клиенти – 90 ч., 50 %;
• обработка на резултати – 26 ч., 15 %;
• оформяне на документация – 14 ч., 5 %;
• собствено развитие и квалификация – 34 ч., 20 %.

   По принцип работата с клиента и всички други дейности се отнасят 1:1. Работният ден на консултанта започва около 8-9 ч. И приключва в интервала 18-20 ч. Предвиждат се почивки по лично усмотрение и в съответствие с графика на клиентите.

   Времето на цялата сесия е около 1 ч., 1.10 мин. За деца сесиите са по- кратки – около половин час. Времетраенето се съобщава още на първата сесия, която трае, колкото всички останали. Когато останат 10-15 мин.се съобщава на клиента до завършване на сеанса това се казва на клиента по две причини. Първо за да се стимулира да каже нещо, за което се е двоумил, и второ, да се избегне внезапното прекратяване, което би създало неловкост и конфузност.